Камелия Спасова
Защо се връщаме на едни и същи места? Дали защото сме престъпници, които са престъпили позволено и искат да се уверят, че границите все още са преместени. Или защото искаме да си докажем, че не е било сън, че наистина тези улица, тези гларуси, тези живителни нарове са били истински. Или може би предпочитаме да потъваме назад във времето в опити да съвпаднем – миналото над настоящето дава ритъма ни на светопреживяване. Или просто някои градове ни засмукват и не са нужни обяснения.
Разбира се, хората правят местата – Константинопол, Цариград, Истанбул, градовете добиват ново лице с различните спътници, защото вкусът за тях се споделя и споделеното остава, а снимката се забравя. Новото кръстосване на „Таксим“ обви града с аурата на предишно пътешествие.
В Истанбул съм с група поети, идеята е Word Express – вместо „Ориент експрес“ думите пътуват и срещат своите възможни преводи. Главни действащи лица са турските поети Гьокченур Ч., Мехмет Алтун, Ефе Дуян, Япрак Йоз, Баръш Мюстеджаплъоглу, които мислят и пишат в Истанбул, представят ни го като град на поезия и меланхолия, като град с минало и живот, като град, от който не можеш да си тръгнеш същият. Те са измислили необичайна програма отвъд стандартното четене на поезия с музика – важното е да се запознаем. Четем в автобуси, докато пътуваме, в нощни клубове, в кафенета, където случайни минувачи поръчват конкретни поети, с които могат да си говорят, да чуят по някое стихотворение. Изборът е богат – можеш да си поръчаш: Раду Ванку, Клаудиу Комартин, Адела Гречеану от Румъния; Анахит Хайрапетян от Армения, Милан Добричич от Сърбия; Фиви Яниси, Катерина Илиопулу, Василис Аманатидис от Гърция, Иван Христов и Мария Калинова от България, Огниен Спахич от Черна гора (изпускам, изпускам – някои поради забрава, а други поради прекомерно помнене)…
Едно от местата е традиционно османско кафене, съвсем близо до Капалъ чарши, наргиледжийницата „Чорлулу Али Паша Медресеси“ – място, където сервират само кафе и наргиле, а по стените висят огромни черно-бели снимки на Истанбул. Ефе Дуян го измисли и разказа историята на мястото, но не си спомням подробности. Заведението е задимено, във въздуха се сгъстяват аромати от ябълка с дъх на канела, леки цитруси, праскова, ананасови, бадемови – и всичко дими, и всичко вдига пара: кестени, тютюн, кафе. Не помня отделните миризми, само общото им сплитане и разплитане. Както и една картина.
Турчин над средна възраст. Седи си сам и си пуши наргиле. Тялото му е отпуснато, погледът отвърнат, не чува врявата или тя си минава през него, докато той се разтваря все повече. Потъва в себе си – няма тъга в ъгъла на погледа му, нито мисли, които да вгъват челото му. Инстанцията на разума е успокоена и се рее. Прилича на гъсеницата от „Алиса в страната на чудесата“, дори не прилича, той е това усещане. Кълбото дим около главата му ту се разсейва, ту се сгъстява с новото издишване през устата, ноздрите, ушите. Изглежда отпускането, което преживява, се случва на клетъчно равнище и душата стои на мястото си. Нирванно разтваряне, напомнящо утробно преживяване, пълното отпускане върху морска повърхност с илюзията за спиране на време (разперени ръце и крака, слънцето се пречупва върху капките по лицето, а вълните плискат сол и нега), за дълбок сън на тялото, за кратко прекъсване на вътрешния диалог със сложните усуквания по самонаблюдения, самоунижения, неудовлетвореност, вътрешен мрак. Пълен покой, светът стихва.
Компанията поети, около 20 души, поръчваме около две наргилета, докато човекът гъсеница си има едно и целия следобед на Истанбул пред себе си. Избирам кое наргиле искам да пробвам, имам опит мисля си, така че вдишвам отривисто и дълбоко, за да стигна хоп-хоп до блаженото състояние, което ме привлече. Веднага светът се разделя от съзнанието ми; горе и долу объркват посоките и ми се догади. Мехмет ме усети и приятелски ми даде да изпия кафето пред мен с много захар и много силно. Хоп и светът се върна в очертанията си, а главата ми застана пак върху раменете ми. Дълбочината на думата „кеф“ изисква посветеност, търпение и отдаденост, не става работата изведнъж.
Рових се тук-там, четох по речници и статии, попаднах на различни версии за етимологията на „кеф“ [كَيْف], но тук препращам към обяснението на Азиз Таш, защото, освен че знае турски, той е и добър поет, което прави сетивността му към думите и техните дълбочини особено плътно: „в арабски думата означава „състояние (на духа)“, след навлизането ѝ в турски започват да я използват и в значение на: удоволствие, радост, добро настроение, леко опиянение, неоправдано действие“. Кефът като истанбулско състояние на духа.
Екстазът е по-шумен от кефа, при него е животински рев, оргазмичен грохот, биене на тирсове и копита в земята, дандания, свистене, свирепо настроение. Екстазът е излизане извън себе си – промяна, динамика, изумление – както сочи старогръцката дума (ἔκστασις), при него нищо не е спряло, нищо не е статично, всичко е движение. Подхожда му репликата на Дорн от „Чайка“ на Чехов: „След цигарата или чашката водка вие вече не сте Пьотър Николаевич, а Пьотър Николаевич плюс още някой; вашето аз се разлива и вие се отнасяте към себе си като към трето лице – той“ (II действие). Кефът е влизане в себе си. Затова и се заканваме – „я си гледай кефа“ в смисъл не ме занимавай и ме остави на мира, остани си със себе си. Или се настройваме – няма да се кахъря, само ще си гледам кефа. Кеф ти кораб, кеф ти влак – имаш избор, но каквото и да избереш, все е хубаво. Няма по-лошо от това да ти скършат кефа, то е като да скъсат жилото на живота. Кефът се гледа, съзерцава се не с ума, а със стомаха; отглежда се, както се отглежда любимо същество, с любов, грижа и постоянство.
Кефът изисква сетивното откъсване от външното и потъване навътре. В кефа няма нищо внезапно, рязко и неотложно. Истанбул трябва да се вдиша дълбоко и да се издиша след един кеф време.
