Калина Николова
Понякога се питам какво ли биха правили любимите ни филмови герои днес и как би изглеждал животът им? Особено когато те са като Франсис – хаотичното момиче от Сакраменто, мечтаещо за кариера на танцова хореографка, но твърде непоследователна в действията си, които я вкарват в поредица от неуспешни планове и спонтанни решения. Героинята от филма на Ноа Баумбах „Франсис Ха“ (2012) е изиграна брилянтно от Грета Геруиг – съсценаристка на филма. Баумбах и Геруиг не просто разказват историята на Франсис, а през нея са уловили усещането за онази възраст, в която всичко изглежда възможно и в същото време нищо не се случва точно както сме го планирали. „Франсис Ха“ е своеобразно празнуване на младостта – едновременно красива и плашеща заради своята несигурност, която може би никога не изчезва напълно.
Франсис е на 27, работи в танцова компания, където от време на време се пробва да поставя и собствени хореографии. Живее в Бруклин с най-добрата си приятелка – Софи, за която казва, че са „един и същи човек, но с различни коси“. Освен апартамента, двете споделят тайни, шеги и хобита и изглежда са много по-близки, отколкото Франсис е с Дан, гаджето ѝ – връзка, която се срива под натиска на тежките въпроси от страна на Дан към нея: „Искаш ли да се преместиш при мен и да си вземем две котки?“. Франсис все още живее с остатъчния послевкус на двайсетте си години и съжителството със Софи въплъщава именно онзи начин на живот, който все още не е готова да пусне. Макар друга част от нея да иска уверено да се впусне в реалността на отговорния и зрял възрастен, обитаващ апартаменти с богата колекция от грамофонни плочи, книги и винтидж скъпоценности в най-централните райони на Ню Йорк. В хода на филма това изглежда все по-невъзможно. За разлика от Франсис, Софи не отклонява предложението за по-атрактивен апартамент и не се поколебава да прекрати съжителството си с нея. Не след дълго Софи намира партньор с успешна кариера на Уолстрийт, която им позволява да се установят в Токио, да ходят на различни търгове и изложби и да разполагат със собствено жилище.
Докато всички около Франсис лека-полека намират своето място, тя все още търси посоката. Дори когато всички обстоятелства я притискат – уволнена от танцовата компания, останала без пари и дом, тя, вместо да „вземе живота си в ръце“, заминава за Париж, влагайки последните си останали спестявания. Престоят на Франсис в Париж обаче не е онова осмислено пътуване на Джулия Робъртс от „Яж, моли се и обичай“, което я води към духовно пробуждане и катарзис или поне носи наслада от любимата храна. Дните на Франсис са белязани от безцелно шляене, студена храна от евтини бистра и излишно свободно време, което дори книгите на Пруст, които е помъкнала със себе си, не могат да запълнят. Всичко около нея я кара да се срещне със собствената си нищета и безпомощност. Благодарение единствено на вродения си оптимизъм, в комбинация с характерното ѝ безразсъдство, тя успява някак да преминава през житейските препятствия.
Франсис е странна, неловка, смешна и нелепа – каквото е и отношението ѝ към живота. Устремена и разпиляна, тя тича из нюйоркските улици, уверена в едно-единствено нещо – че за нищо не е напълно сигурна. Голяма част от графата с житейски събития, които се предполага, че трябва да са ѝ се случили, все още е съвсем празна. Но можем да погледнем на нейното лутане не толкова като бягство от отговорност, а като съзнателен избор да си даде времето, което ѝ е нужно, за да се намери. Време, в което да задържи младостта си поне за още един миг. Има нещо много красиво в отлагането, в това да знаеш, че разполагаш с още малко време.
Дали защото резонират с житейския етап, през който преминавам – порастването, или защото добре разказаните, честни истории имат способността да вълнуват без значение от възрастта на зрителя, но някак много близки ми се струват всички онези герои от независимото американско и европейско кино, които се лутат по пътя на житейското узряване, докато се опитват да намерят своята цел и посока. Постмодерните филми създават цял един калейдоскоп от героини като Франсис на Ноа Баумбах, Юлия на Йоахим Триер („Най-лошата личност на света“), Шарлот на София Копола („Изгубени в превода“). Несигурни накъде са тръгнали, те лъкатушат между мечтите си и реалността, между импулса да постигнат нещо значимо, „нещо повече“, и страха, че времето минава, докато те все още не могат да се подредят напълно. Но и не си представят каква е правилната подредба. Представите им за живота, които сами са си изградили, и неизбежната среща с действителността поражда поредица от вътрешни конфликти, които не знаят как да разрешат, защото не са съвсем наясно със собствените си желания. Те са изпълнени с колебания, винаги има нещо, което ги привлича много повече от настоящето, но не могат да определят какво точно е то. Въпреки това откликват на своя еуфоричен порив и импулсивен стремеж към нещо различно, защото някъде другаде носи усещане за възможности и свобода, докато тук и сега е сиво, задушаващо, а понякога отегчаващо в своята обикновеност.
Тези вътрешни конфликти не са чужди и на герои от българското кино. Още през 80-те години героинята на Пепа Николова Тони в „Понеделник сутрин“ (1988) въплъщава тази жажда за един друг живот, който не се побира в ограниченията на ежедневието, отредено за жените. Това е волният, непримирим дух на групата приятели в „Бягащи кучета“ (1989) на Людмил Тодоров – въодушевени повече от пътя, отколкото от финалната дестинация, вечно търсещи смисъла, без да знаят в какво точно могат да го открият. И в по-съвременен контекст, творческото дуо Филип Андреев – Катерина Ламбринова затвърждава това усещане още в заглавието на късометражния им филм – I don’t want to grow up.
Градът и знакови градски топоси са силно присъстващи в тези филми подобно на начина, по който френската Нова вълна митологизира Париж. Във „Франсис Ха“ това е шумният Ню Йорк, с вечните опашки пред обществените перални, но това е и Осло, със своите гигантски изложбени зали и стерилни кафенета („Най-лошата личност на света“), и София с подлезите с графити и улиците, белязани от вечни ремонти („Мама умря днес“ на Филип Андреев). Но градът не е враждебно място, той им дава възможност да създават своите алтернативни пространства в него – тавански помещения, превърнати в приятелски апартаменти („I don’t want to grow up“), ъндърграунд барове и покриви на сгради („Мама умря днес“). В тези скрити места животът пулсира в свой ритъм – техният ритъм, в който отговорностите и социалните очаквания са поставени на пауза, а на replay звучат любимите им парчета – „Modern love“ на Дейвид Бауи – във „Франсис Ха“ и “I Said Goodbye to Me” на Хари Нилсън в „Най-лошата личност“. Градът е част от лутанията на героите, отражение на вътрешното им състояние – непрестанно променящ се, никога напълно улегнал и завършен, точно като тях самите.
Подобно на тях, моето поколение се движи по правата на живота, но съвсем не по права линия. Неизбежността на порастването и всичко, което то носи със себе си, чука на вратата, докато ние все още вземаме решенията си по-скоро интуитивно вместо рационално и прагматично. Не сме съвсем сигурни как да лавираме през живота. Не сме съвсем сигурни и за какво точно трябва да бъдем сигурни. Уж това, към което се стремим има смисъл, но какъв е той и къде да го открием? Местим се от едно жилище в друго, прекратяваме връзки, сменяме партньори, въобразяваме си, че сме създадени за нещо повече, а Апокалипсисът дебне зад ъгъла, до коша с мръсните дрехи, напомнящ ни за поредната пералня, която сме отложили да пуснем. Да, има особена красота в младостта, в онзи междинен момент преди порастването, в който всичко ни изглежда възможно, но тя може да бъде и ужасяващо плашеща заради неяснотата, от която житейските ни избори изглеждат като кули от карти, застрашени от порива на най-слабия вятър.
С Франсис Ноа Баумбах и Грета Геруиг успяват да създадат точно такъв многопластов образ и да изградят всяка емоция, която се усеща толкова истинска и неподправена – до голяма степен благодарение и на начина, по който Грета Геруиг се превъплъщава в героинята – едновременно с болезнена честност и очарователна комичност. Подобно на Антоан Дуанел в „400-те удара“ на Трюфо и Франсис търси бягство от живота, който живее, но същевременно вярва, че бягството само по себе си е отговорът на всички нейни въпроси. Истината е, че няма правилен отговор или избор. Но когато най-сетне го открием, остава само да застанем зад него. Или да променим посоката, когато почувстваме, че вече е настъпило това време. Както Франсис прави на финала със своя несъвършен, изпълнен с грешки танц – нейното примирие с живота. След това остава само лекотата, която идва от приемането на несигурността, в която всички се движим и която може би никога не изчезва напълно.
