Галина Йотова
…
Един топъл следобед есента те изведох на пейката пред блока (вече не можеше да се движиш сама) и малко след това заваля дъжд – тих като твоите сълзи сутрин (не разбирах защо плачеш сутрин, не разбирам защо аз правя същото сега), ти гледаше храстите, увехналите рози, брезата, склонена от мокрия сняг миналата зима, разпръснатите играчки на детската площадка… (виждаше ли изобщо?). Аз те наблюдавах през стъклената врата на входа. Светлината падаше косо към лицето и нежно очертаваше силуета на размазания от пръските дъжд фон. Рамката на вратата оформяше идеалната композиция на портрет, напомняща майката на Уислър, но по-цветен и мек. Гледах и не усетих как казвам на глас: Защо не мога да те снимам?
В книгата „Портрети“ има есе, посветено на Андрея Мантеня, в което Джон Бърджър води разговор за забравата с дъщеря си Катя:
„Ние сме останките на това, което родителите ни не можеха да забравят. Ние сме това, което остана.“
„… забравата смила костите, прониква, съхранява, превръща се в земя.“
„Да не забравяш е като пътуване до същността, която остава. Камъкът.“
„Памет и забрава не са противоположни, заедно те правят едно цяло“
…
Един ден през лятото на последното завръщане в родната ти Добруджа отидохме до село Захари Стоянов. Селото се е проснало сред сякаш безкрайните жита, вляво от пътя за Дуранкулак. На могила преди селото, сред същата тази уж безкрайна пустош стои паметник – величествена каменна жена – памет за и символ на селските бунтове в района през лятото на 1900 г. Бунтът е бил срещу наложения от правителството натурален десятък, но и реакция на селяните от последвалите репресии. В селото, някога голямо и живо, не са останали много хора. Там живеят наши роднини – дъщерята на твоя първа братовчедка. Имат прекрасна къща, която стои подредена в очакване „да се приберат децата от чужбина“. При тях е внучката им – красиво, синеоко ангелче, което вижда майка си по телефона и се радва, че ще ходи на „детска“ в Дуранкулак. Тук доматите и динята имат вкуса от моето детство, стига да са станали обаче. През пролетта валял дъжд, след който всичко изгоряло – като царевицата на полето – прегоряла и ялова.
За триптиха на Йеронимус Бош и по-специално за третото пано, изобразяващо Ада, Джон Бърджър пише:
„В Ада няма хоризонт. Там няма последователност (между действията), няма паузи, няма пътеки, няма модели, няма минало, няма бъдеще. Има само врява от накъсано и раздробено настояще. Всичко е изненадващо, удивително, но изход никъде няма. Нищото е навсякъде, протича и прекъсва. Има само нещо като пространствен делириум.“
И времеви вакуум, бих добавила.
Бърджър предлага да сравним този „Ад“ с един рекламен слот, с новинарски бюлетин или с която и да е медия. Там е същата несвързаност, същата пустош от различни вълнения, възклицания, ужаси, страдание, нефелна радост и възбуда, същата лудост.
Има ли все пак някакъв изход (някакво спасение)?
…
Първото есе в книгата на Джон Бърджър „Портрети“ започва с писмо до Мариса (разбирам, че е художничка, която е „обърнала“ много камъни, но нищо повече), в което той разказва за несравнимото майсторство на рисунките в пещерата Chauvet-Pont d’Arc в департамента Ардеш в Югоизточна Франция.
Пещерата е открита през 1994 г. и малко след това затворена за посетители, а през 2015 г. е направено абсолютно нейно копие, намиращо се на няколко километра от оригинала. И малко след началото на есето Бърджър се впуска в увлекателно описание на вечер, в която прибира стадо крави от паша. Поетична рисунка – как побутва по хълбоците кравите с наедряло виме, за звездите в небето, осветяващи пътеката, за звука на отчупена клонка, за хора и животни в тъмнината на нощта. За онази тъмнина, от която са изплували рисунките на „коне, носорози, диви кози, мамути, лъвове, мечки, бизони, пантери, северни елени, зубри и един бухал“ и в която те са се завърнали накрая.
„Ние нямаме дума за тази тъмнина – допълва Бърджър. – Това не е нощта, това не е невидението/незнанието. От време на време ние всички преминаваме през тази тъмнина, виждайки всичко: виждаме, но не различаваме нищо. Ти знаеш това, Мариса, знаеш го по-добре и от мен. Това е лоното, от което всяко едно нещо идва.“
Знаеш, нали?
