Мария Калинова
Настоящият брой на ЛВ е посветен на теорията като епистоларно изкуство. Тук са събрани произведения на ръба между артистичното и теоретичното, разменени между съвременни български автори под формата на писма. В теоретичната епистола няма нищо насилено – нищо предварително замислено, а после осъществено. Предполагам, че самата практика тепърва ще се очертае концептуално. Засега е просто „начало“.
Това, което даде импулс за този брой, са две есета на Камелия Спасова за Флоренция – „Прекомернокрасивото“ и „Най-добрата картина на света“, които се появиха неотдавна в ЛВ (бр. 41/2024, с. 14). Няколко нейни приятели и колеги съвсем спонтанно и независимо един от друг отговорихме на публикацията ѝ с разгърнати „писма“ по пощата. Всеки от нас се захвана за своя нишка, свой опит, свои разгласявания около Флоренция, комплекса Стендал, изобретяването на перспективата, далечината и следобразите, Бродски и Данте, Джон Бърджър и Андрея Мантеня, Олдъс Хъксли и Пиеро дела Франческа, Антонио Манети и Филипо Брунелески, Истанбул, дълбочината на думата „кеф“.
Същевременно епистолите са адресирани и до ЛВ, т.е. това са лични текстове, но по характер „отворени“ писма и „отворени“ рефлексии. Подобна синхронност и усещането, че участваш в някаква форма на игра, която сама създава правилата си, има „зашеметяващ“ ефект. Играта е движена от силата на общуването и желанието за споделяне на преживяването. Някои от разменените писма публикуваме тук, като очакваме, че тепърва ще се включат нови „кореспонденти“.
Предстоят разклонявания, непредвидени и споделени точки.
