Димитър Красимиров
Обмислете позата, в която може би ви предстои да бъдете изкълчени. Представете си: охлузванията по китките, белодробната недостатъчност, стягането на обувките, шрапнела в черепа и разбира се, прекършването на гръбнака. Може ли да противостои тялото? Иска ли?
След прочита на наградената с „Букър“ през 2023 г. ,,Пророческа песен” е възможно впечатлението, че това всъщност е въпросът, който ирландскят писател Пол Линч задава. Романът разказва историята на Айлиш, съпруга на Лари и майка на Марк, Моли, Бейли и новородения Бен. Една нощ пред вратата ѝ се озовават двама инспектори от новосформираното Бюро по национална сигурност към Гарда, подопечната бухалка на авторитарната партия Национален алианс, с въпроси относно съпруга ѝ, висш функционер в профсъюза на учителите. Повод за притеснение няма, уверяват я те, но нека се свърже с нас при първа възможност, настояват. Скоро след това Лари е привикан и изчезва безследно, a повествованието на романа шурва.
Известен брой критически оценки открояват стиловото потъмняване на творбата и го полагат в руслото на романа на ужасите. Подобно осмисляне, макар и крайно условно, не остава без резон: задължителните (и честно казано, понякога насилствени) сродявания на всеки съвременен ирландски писател с Джойс и Бекет настрана, опит за осезаване на Фокнър и Маккарти в поетико-генетиката на ,,Пророческа песен” може и следва да бъде извършен. Линч умело борави с естетично-техническото имане, унаследено от двамата американски писатели (сами по себе чест обект на съпоставителни наблюдения), сръчно разигравайки го в жанра на антиутопията. Стилът е гъст и наежено бодлив, в най-изострените наративни спазми на текста дори трескав, но никога дотолкова, че да се изхрачи в разкашкан истеричен патос. Повестованието се тлачи вискозно, настъпателно и последователно (с изключение на няколко непотушени преждевременни фабулни еякулации като например нападението на бунтовническите сили по силите на режима in medias res без нужния предварителен елемент на напомпване и каляване на повествованието), постепенно набъбващо, всеки нов талаз заплашващ да завземе все по-нова и по-голяма площ. Това своебразно кресчендо на ужаса несъмнено има за цел да отиграе симетрично генезиса и попълзновението на фашисткия режим, на който ставаме свидетели в романа. Малкото на брой, но пък за сметка на това разточително жестоки маккартизми на насилие оросяват и кръвоснабдяват творбата в буквалния смисъл на думата. Липсата на разчленяване на параграфи, отказът от пряка реч в полза на непряка реч (и нейното размиване с тази на повествователя), както и смешението на паратаксичната задъханост с квазипотока на съзнанието клокочат рамо до рамо в текста на писателя. Това е текст, който Линч – ако не съвсем винаги успява да озапти – то поне виртуозно оставя да се отприщи.
Алегоричното дешифриране на творбата протича на пръв поглед изненадващо лесно, дори първосигнално. Редовият читател мигновенно ще съзре оголеното послание в текста за вездесъщата конвертируемост на фашизма и изненадващо халосните темпорални и географски гаранти, от които изискваме безотказно да дават отпор срещу покълването на такива идеологии. Подобно повърхностно зарейване в ,,Пророческа песен” е, смятам, не само нужно, но и мисля, причина за успеха му както сред критиката, така и сред по-масовата публика. При по-дълбоки аналитични сондажи в текста обаче съм склонен да откроя следната проблема: Линч отказва да артикулира ясно фашизма в своята книга и да снабди читателя с контекстуални опори относно неговия социално-исторически генезис и свойствена инфекциозност. Не смятам да отнасям този момент на наративна разхлабеност до някакъв вид авторска немощ, но е очевидно, че небулозното агрегатно състояние на идеологията в романа тенденциозно и съзнателно цели онтологична и таксономична неподатливост: в книгата доктринационният код на режима не само остава пълна загадка, но и дори никога не бива нанесен върху политическия спектър; никой от героите не борави с разпознаваема и ориентировъчна за читателя терминология като леви и десни, либерали и консерватори; понятието фашизъм, което използвах неколкократно досега, отсъства напълно в текста.
Сред по-циничните от читателите може да се появи подозрението, че идеологичната масова конфекция предполага намерението на автора да обслужи колкото се може по-широка клиентела; че останалата неразкрита идейна сърцевина на фиктивния режим е хитър ход да не бъдат засегнати потенциални читатели, изповядващи по-крайни политически възгледи в реалния живот. Подобни опасения отностно предполагаеми паратекстови калкулации не биха били лишени от основание: през 2023 г. в Ирландия избухват масови протести и демонстрации с крайнодесен уклон. Когато именно ирландски писател и неговата антиутопична книга, носеща заглавието ,,Пророческа песен” и описваща изхлузването на родината му във фашизъм, печелят наградата „Букър“ седмица по-късно, пресата е в очакван възторг. Но мисията на автора изглежда не е да порицава или поучава, а да ужасява. Да, Линч пришива към чудовищното тяло на режима задължителните айхмански бюрократи и баналното им боравене със злото; показва и истински встрастените хардлайнери; сред някои от героите се зараждат нотки на апологетство, сред други на примирение, сред трети на равнодушие. Писателят успява да изгради пълнокръвната екосистема на един тоталитарен режим със свойствено всесмукващо гравитационно поле. Но не това изглежда е истинският ужас. Романът се престрашава да прошепне: ,,А ако това е автентичният режим на съществуване?”. На тъмнината в повестованието на Линч е отреден най-мощният символно-асоциативен заряд, именно тя ври с най-интензивна метафорика. И докато в началото на романа Айлиш не забелязва ,,как безшумно мракът превзема черешовите дървета. Превзема и последните листа, а листата не се съпротивляват на мрака, приемат го с шепот”, то до края тя ще бъде обучена да го забелязва навсякъде. Упойката е сложена: отиди си кротко в тъмнината, не вий срещу смъртта на светлината. В края на романа Айлиш изрича ,,морето е живот”. Но ние вече знаем, че спасението на давещия се е дело на самия давещ се.
Пол Линч, ,,Пророческа песен“, прев. от английски Иглика Василева, изд. ,,Лист”, С., 2024
