Разговор с преводачката Трейси Спийд
Трейси, миналата година излезе романът на Алек Попов „Мисия Туран“ във Ваш превод на английски език. Разкажете как се стигна до това издание – Ваша ли беше инициативата, или издателят Ви потърси? И как изминахте пътя от идеята до публикуването на книгата?
Инициативата беше на Алек и на издателя. Бях чела книгата и много ми беше харесала, забавен сюжет със страхотна сатира, но честно казано, не помня да ми е хрумнало, че искам да я преведа, защото сюжетът е толкова български. Толкова много ми хареса книгата именно защото живея в България и всичко в книгата ми беше толкова познато, но само защото имам опит със страната. Но фактът, че се беше намерил чужд издател, съгласил се да издаде книгата, беше достатъчен да ме убеди, че може да има публика за превода. Алек вече беше работил с друга преводачка, но за мой късмет, тя била много заета в оня момент и не можела да поеме ангажимент да преведе и този роман, така че той ме помоли за пробен превод. Ние с Алек се познавахме от няколко години, но никога не беше виждал моята работа като преводач. Май Димитър Камбуров също ме беше похвалил пред него като преводач и това сигурно е помогнало. Важното е, че преведеният от мен откъс се беше харесал и на него, и на издателя и ме наеха за превода.
Книгата е публикувана от CEEOLPRESS. Разкажете малко повече за това издателство. Акцент в издателската му политика са източноевропейските и централноевропейските литератури, смятате ли, че интересът му конкретно към българската литература може да се окаже траен?
Фокусът на CEEOLPRESS е върху академични книги и списания, особено електронни издания, но публикуват и художествена литература. Според мен интересът му към българската литература наистина може да се окаже траен, но за съжаление, художествената литература заема доста скромна част от продукцията му и явно от издателството не искат да се съсредоточават твърде много върху една-единствена държава. Тъй че мисля, че може да издадат повече български романи в бъдеще, но вероятно няма да е много скоро.
В началото на февруари имаше представяне на книгата в Будапеща. Защо точно там? И как премина представянето, какви бяха реакциите на публиката?
Представяне беше в Будапеща просто защото CEEOL е в Будапеща и разполагаше с подходящо място за представянето в Централноевропейския университет. То мина доста добре. Публиката не беше многобройна, но пък ирландският посланик в Будапеща Рагнар Алмквист присъстваше, както и ирландската писателка Ейлиш ни Гуивна, преведена впрочем на български, Балаш Тренчени, директор на Института за академични изследвания и домакин, Надиа ал-Багдади от Историческия факултет, Кристина Кош, издателката. Петър Кръстев, който в момента превежда книгата на унгарски, говори, както и Димитър Камбуров, и аз говорих и четох от превода си, докато оригиналът течеше на екран, а после имахме интересни дискусии с хора от публиката, макар че много от въпросите бяха по-скоро културологични, отколкото литературни. Според мен това се дължи на факта, че представяхме книга на английски в Унгария и затова публиката беше по-скоро академична. Искаме с издателката да направим представяния в англоезична държава, където евентуално да има повече хора, които биха чели книгата като роман, а не като антропологичен артефакт. Направихме и малко представяне във Виена през декември на конференцията на българските лектори и студенти и то мина много добре, но и там имаше подбрана публика от хора, които вече проявяват силен интерес към България и българския език. Дано да успеем да направим представяния в англоезични страни тази година.
Разкажете повече за самия процес на превода – кои бяха основните Ви трудности? Кое Ви беше най-трудно да предадете на английски? Трудно ли се превеждат хуморът, комичното – често това е не само езиков проблем….
Тази книга се оказа голямо преводаческо предизвикателство предимно поради три неща. Първо, има много регистри на езика в романа. Героите са от всички слоеве на обществото и всеки един има свой собствен глас и трябваше да внимавам да не ги размеся, без да искам. И тъй като не съм носител на езика, понякога не забелязвам, когато езикът е по- тънко маркиран. Затова помолих Димитър Камбуров да прочете книгата и да подчертае местата, където има неща, които мога да пропусна. Освен регистрите у Алек и имената са много важни и казващи, а според мен те почти няма начин да се преведат, без да звучат смешно (по лош начин) – понеже „криндж“ е модна дума на английски в момента и май е влязла в разговорния български, ще си позволя да я използвам, за да опиша най-честия ефект, когато преводач превежда хумористични имена (може да има изключения, разбира се). Затова не преведох имената, но е жалко, че читателят няма да разбере, че много от тях дават допълнително значение. И тази точка е свързана с третото предизвикателство: има толкова много в този текст, което непознаващ България човек няма да разбере. А и както казахте, преводът на хумора не е само езиков проблем. Освен факта, че различни култури се смеят на различни неща и хуморът хич не е универсален, сатирата в тази книга е тясно свързана със събитията и реалиите в България днес. Но все пак в книгата става въпрос до голяма степен за национализъм, а знаем, че вече има ужасен проблем с национализма и в САЩ и там положението е толкова абсурдно, че би могло да бъде сюжет на измислен от Алек роман, който би бил комичен, ако не беше действителност. Така че се надявам, че абсурдът, който цари на толкова много места, би направил книгата по-разбираема дори за човек, който не е стъпвал в България.
Но въпреки трудностите процесът на превеждане беше също доста забавен и приятен. След всеки десетина завършени глави ги изпращах на Алек да ги прочете, защото той знаеше английски. След това се срещахме, често в някоя кръчма, и обсъждахме превода. Неговите коментари помагаха и целият процес на обсъждане на книгата беше забавен, защото говорехме и за много други неща, свързани с романа, но извън корицата му – пътуването му в Централна Азия и престоя му в Будапеща, откъде е дошло вдъхновението за различни герои или събития, и т.н. Спомените ми за тази работа са много хубави, но вече и сладко-горчиви, защото него вече го няма.
Според Вас с какво „Мисия Туран“ може да привлече интереса на англоезичната публика?
Трябва да кажа, че вярвам, че има такава възможност по принцип, но и в същото време да призная, че би било изключително трудно. Не заради самата книга, но защото има толкова много книги на англоезичния книжен пазар, че книгата трудно ще стигне до много хора, които нямат вече някакъв интерес към България или поне Централна или Източна Европа. Може да се чете като добър роман с интересен сюжет и голяма доза хумор – има отношения между хора, и любовни, и семейни, има ги големите въпроси за традицията и модерността или за смисъла на живота – но първо книгата трябва да стигне до публиката и да привлече вниманието ѝ в конкуренция с ужасно много други книги.
От какво е продиктуван Вашият собствен интерес към творчеството на Алек Попов? Смятате ли да преведете и други негови книги?
Запознах се с Алек през 2017 г. малко след като бях решила да остана в България и да се заема с превод. По едно време, преди да пътувам някъде, той ми подари „Сестри Палавееви по пътя към новия свят“ и много ми хареса. Истински забавна книга. Това беше първата негова книга, която прочетох (втора е в серията, но той ми увери, че няма значение, ще я разбера, без да съм чела първата), а след тази исках да чета и други. Разбира се, като излезе „Мисия Туран“, го купих и го прочетох, но както казах, не ми хрумна да го преведа. Според мен тази книга е най-българската и най-трудна за превод по тази причина, и много бих се радвала да преведа друга книга от него, но знам, че друг преводач работи по „Сестри Палавееви“ отдавна. Остават непреведени обаче разказите, които с радост бих превела.
От Вашата гледна точка на преводач на английски език кои са интересните явления в съвременната българска литература? Кои нейни страни бихте искали да покажете на англоезичната публика?
За мен този е най-трудният въпрос. Аз съм запален читател, но не съм нито литературовед, нито критик, и затова ми е трудно да говоря за явлението като цяло. Не мога да кажа, че съм забелязвала нещо в българската литература напоследък, което да я отличава съществено от англоезичната литература, нещо, което задължително да трябва да се покаже. Понякога чета книги, които ми харесват, но по-рядко намирам книги, които наистина ме вълнуват. Този въпрос е всъщност нещо, което бих искала да бъде обсъждано от критиците – от критици, които са истински критици, а не само рекламисти, защото ми се струва, че тук има прекалено много реклама вместо критика. Бих искала да мога да чета рецензии за нови български книги подобни на ревютата в американски вестници и списания, където пишат и за недостатъците на новите книги. И може би има такива ревюта, а аз просто не съм попадала на тях… И разбирам, че е неудобно да критикуваш други автори в сравнително малко общество – и аз не се чувствам удобно да обиждам никого. Но да, тук давам не-отговор, с обяснение. Може би това, което бих искала да покажа на англоезична публика, е роман, който да се развива в България, но фактът на мястото да не е толкова важен. Нещо оригинално и изобретателно, без да изпъква свръхамбициозност. И все се надявам да попадна на такъв роман от автор или издателство, който да не е вече обещан на друг преводач.
Въпросите зададе АНИ БУРОВА
