Мария Василева
Колкото и да е глобализиран, съвременният свят е изпълнен с крайности. Това важи в голяма степен и за начина, по който се използват визуалните образи. От една страна, съществува прогресивната идея за развитието на цивилизациите и критичното образование чрез натрупаните знания. От друга, визуалното се експлоатира за лесна печалба и психологически натиск. Ориентацията в тази динамика изисква както критично мислене, така и дълбоко разбиране на действащите механизми.
Наскоро посетих широко рекламирания като „ултимативното имерсивно преживяване“ Arte Museum в Dubai Mall (отдавна превърнал се в институция и притегателен център). Освен природните гледки, програмата включва и „живи картини“ – леко анимирани класически шедьоври, които би трябвало да „потопят“ зрителя в изображението. Въпреки огромния мащаб и високата цена на билета, корейският продукт всъщност спекулира с очакванията на публиката за лесно и ефектно „гмуркане“ в изкуството, без нужда от дълги разходки из музейни зали и четене на подробни описания. Видеопрожекции със средно качество предлагат на зрителя измамно преживяване, не по-различно от посещение в тематичен парк. Напоследък подобни проекти стават все по-разпространени и печелят значителна популярност. Със сигурност в този „музей“ имаше повече посетители, отколкото в пространствата на 16-ото биенале в Шарджа, което предлага безплатна и богата програма и поставя сериозни въпроси за света, в който живеем.
Като контрапункт, един много по-малък и скромен мол в столицата на Шри Ланка – Коломбо, приютява Музея за модерно и съвременно изкуство. Сред салоните за красота и магазините за чай човек попада в залите на тази неправителствена организация (с вход свободен), която работи за изграждането на бъдещия същински музей на съвременното изкуство. Текущата изложба, “Total Landscaping”, представлява опит за портрет на променящата се държава. Поради ограниченото пространство, експозицията е разделена на три времеви периода. Частта, която видях, представя разтърсващи истории и събития от близкото минало – травматични епизоди, които днес трудно могат да бъдат усетени в контекста на интензивните усилия за изграждане на позитивен туристически имидж на страната. Най-силната инсталация е на T. Shanaathanan и се нарича “Drawers of War Transactions”. Частично финансирана от Aрт фондацията на Шарджа и представена за първи път на биеналето там през 2014 г., работата събира разкази от гражданската война в Шри Ланка (1978-2009). Изложена е като архив от лични документи и авторски рисунки в специално изработени дървени чекмеджета. Отварянето на всяко чекмедже е дълбоко и интимно навлизане във времената на административен и военен терор. Тази и останалите творби в изложбата ми дадоха повече познания за историята на страната, отколкото който и да е исторически музей, който посетих.
Интересен е паралелът с друга изложба, към която имах предварителни очаквания: ELTIQA – How to work together. A collective artistic practice from Gaza, в центъра за съвременни изкуства „Джамил“ в Дубай. Артистичният колектив Eltiqa участва на Документа 2022 в Касел, Германия и малко след това влезе в новините заради разрушаването на галерията им в Газа през декември 2023 г. от въздушна бомба. Проектът е изцяло съсредоточен върху възможността за съществуване на артистичната общност в условията на война и механизмите за финансиране на изкуството. Основният въпрос за участниците е какво представлява изкуството днес и може ли то да бъде упражнявано по време на въоръжен конфликт. В личния разказ на Мохамед Ал-Хаважри например се съдържа признанието, че изкуството в традиционния му смисъл е неспособно да отрази или да промени суровите житейски реалности в Газа.
За разлика от изложбата в Коломбо, която има привилегията на историческата дистанция, тук документалният разказ се стреми да запечата настоящето. Докато при първата личните истории се превръщат в обобщен образ на цялото, при палестинските художници всичко остава на нивото на персоналното. Една от причините за това е липсата на перспектива към „другата страна“, което прави истината субективна и ограничена в личното преживяване. Макар и да присъства в названието на изложбата, в проекта отсъства именно това „заедно“, което го затваря в рамките на индивидуалното оцеляване.
Изкуството притежава огромна сила. То може да бъде както съдник, така и двигател. Но въпреки това остава изкуство и критичният поглед към него никога не е излишен.
