Нева Мичева
Филмовите фестивали са толкова много, че когато и да прочетете това, най-вероятно в същия ден някой от тях започва или приключва някъде. Има ги градски, национални и международни, еднодневни и триседмични, премиерни и панорамни, специализирани в комедии, експерименти, танци, анимация, в къс и дълъг метраж, в документално и игрално кино, в определени периоди и общности. Има ги смесени, пътуващи, временни, забранени, затихващи – всякакви. И точно затова е толкова куриозно, че само около дузина се славят като действително световна трибуна, а името на един от тях е виза за бъдещето: Кан.
Реколтата от май
Фестивалната година започва от януари, разбира се, но основните теми за разговор около киното се отварят през май на Лазурния бряг. Кан е градче с около 75 000 жители, в което за дванайсетина дни прииждат да показват, гледат, обсъждат, купуват и дишат кино над 40 000 гости. „Златната палма“ и другите награди са огромно признание, но и селектирането в който и да е от прочутите раздели на фестивала е печат за качество. През 2024 г. 77-ото му издание включи в състезанието си 22 заглавия, 4 от които режисирани от жени (повече от обичайното). Глава на журито за 12-и път в историята беше също жена, Грета Гъруиг. А критиката и публиката скоро се влюбиха в три мощни филма с жени на фокус – тази тройка после триумфално обра световните призове: „Емилия Перес“ на Жак Одиар, „Веществото“ на Корали Фаржа и „Анора“ на Шон Бейкър.
Емилия Перес“ – мексиканска история за преображение и изкупление – предизвика възторг с неординерния си, епичен и талантлив подход: песни, танци, драматургични салтоморталета. Вървеше ѝ по мед и масло (награди от Кан, „Златни глобуси“, „Сезари“, „Гоя“ и още над 100 отличия къде ли не) до момента, в който не я номинираха за 13 оскара и срещу филма не започна агресивна кампания. От миналото на актрисата в главната роля Карла София Гаскон бяха изровени няколко недостойни туита и публичната ѝ персона беше линчувана (въпреки извиненията и факта, че настоящият собственик на „Туитър“ произвежда по няколко безмерно по-вредни глупости на ден).
В медиите тръгна „опорката“, че Мексико е отвратено от начина, по който го представя някакъв си французин, който дори не е стъпвал там – вдигна се такава олелия, че дори не се чу гласът на Одиар, който обясни, че не само е стъпвал, но и е търсил възможност да снима в Мексико; гласът на Гийермо дел Торо, който заяви, че във филма е видял родината си „хипнотична и красива“; и гласът на истината, която е, че „Емилия Перес“ е пълен със страст и разбиране към страната, в която си е избрал да се разиграе. В Imdb (гигантската база данни за кино и телевизия онлайн) оценката на филма, която с месеци беше над 8 от 10 звездички (такава имат само златните класики и народните любимци), рязко падна на 5,4 след тролското нахлуване на стотици профили без друго участие в базата освен крайно негативния си отзив за „Емилия Перес“. Така този пример за ярко, новаторско кино се превърна в емблематичен случай колкото на понятен възход, толкова и на „подпомогнато“ падение.
„Веществото“ – бомбастичният, изобретателен боди хорър на Фаржа, в който славна роля прави Деми Мур – си тръгна от Кан с награда за сценарий и през последващите месеци получи още над 130 приза. В него повяхваща актриса прави сделка с дявола (неетичната естетика на Холивуд) и докато неизбежно губи… успява и някак си да спечели. „Златната палма“ взе сърдечният, но почти плосък в сравнение „Анора“ – отново за човекоядското отношение на определени среди към жените, но този път с повече шансове за главната героиня да стане титуляр, а не жертва на съдбата си. По повод петте „Оскара“, отредени неотдавна на „Анора“, в „Гардиън“ изчислиха, че за 97 години статуетката за водеща или поддържаща женска роля е отишла у 16 актриси, играещи секс работнички…
Сред останалите „кански“ премиери в различните раздели следва да откроим още няколко паметни „гледива“: необикновения замбийски „Как се става токачка“ на Рунгано Ниони; мъдрия „Семето на свещената смокиня“ на Мохамад Расулоф, драматично избягал от Иран точно преди премиерата; поетично-социалния „Птица“ на винаги интересната британка Андреа Арнолд; „Необработен диамант“ на Агат Риданже, съдържащ същата ядка реалност, около която се върти и „Веществото“; деликатния „Всичко, което виждаме в светлина“ на индийката Паял Кападия (Гран при) – все истории за или с жени в сложно положение. (Ще добавя тук – но в скоби, понеже е комедия тип Алмодовар от 80-те – и „Жени на балкона“, втория режисьорски опит на актрисата Ноеми Мерлан, магнетична в „Портрет на момиче в пламъци“.)
Истинско събитие е, че първата индийка, спечелила награда за най-добра женска роля в Кан, стана Анасуя Сенгупта, която дори не е професионална актриса – още по-забележително е, че „Безсрамните“, филмът от подборката „Особен поглед“, дал ѝ възможност да блесне, е дело на най-космополитния български режисьор, Константин Божанов: разказ за две секс работнички, които се сприятеляват, влюбват и обречено побягват от своето предопределение. Пак в „Особен поглед“ се зароди феноменът „Потоп“ – втори пълнометражен филм на 30-годишния Гинтс Зибалодис, който донесе на Латвия куп отличия, сред които награда на журито и на публиката в меката на анимацията Анси, „Златен глобус“, „Сезар“ и „Оскар“ (намирам безсловесния сюжет за плаващата през руините на света котка за банален, а компютърният му рисунък ме отблъсква, но уважавам самостоятелното усилие на автора и радостта на родината му).
В огромното изобилие на Кан, което включва и естествен дял слаби филми от мастити режисьори, неуспешни експерименти, арт превземки и прочее негледаемости, множество хубави продукции рискуват да потънат неспоменати, затова бързам да отбележа още няколко – много различни помежду си, но все чудесни: щедрия на емоции „В музиката“ на умелия разказвач Еманюел Куркол, завладяващия поглед към едно начално училище на документалистката Клер Симон „Учене“ (Apprendre), знойното бълнуване „Мотел Съдба“ на бразилеца Карим Айнуз и две несъвършени, но интересни сатири – политическата „Слухове“ на Гай Мадин и кинаджийската „Второ действие“ на Кантан Дюпю. Плюс „Златната палма“ за късометражка: „Човекът, който не можеше повече да мълчи“ на Небойша Слиепчевич (копродукция с България), който находчиво и съвсем пестеливо успява да предаде един действителен гигантски жест на човечност от периода на войната в Босна.
И други месеци
Ранните открития за годината обикновено се правят на „Сънданс“ в Порт сити (януари), на Берлиналето и в Ротердам (февруари) и все по-често на SXSW в Тексас („Юг-югозапад“, март). От двата американски фестивала с имена от филмови класики (първото заето от „Буч Касиди и Сънданс Кид“, второто моделирано по Хичкоковия „Север-северозапад“) обикновено изскачат любопитни независими продукции, а от германския великан и нидерландския му събрат – по-остро, ангажирано кино. Юни е на Анси и анимацията, през юли Карлови Вари предлага не само минимум две състоятелни конкурсни програми, но и обзор на хитовете от предходните фестивали. През август са Локарно и Сараево – две от посещаваните и обичани киносъбития, бързо засенчвани в края на месеца от доайена Венеция, който засмуква звездите и пресата, нищо че селекциите ѝ не са от най-силните (Мострата, да напомним, е първият филмов фестивал на планетата, създаден по времето на Мусолини с ясното съзнание за пропагандната мощ на киното). През септември Торонто почти се застъпва със Сан Себастиан и на фестивала в Баската страна често се прожектират филми, чиято премиера току-що се е състояла в Канада. През октомври Ситджес предлага най-обилното пиршество за любителите на хоръра и фантастиката, през ноември Черните нощи в Талин резюмират най-вълнуващото от годината и се разхождат из специфични филмографии и теми, които малцина си позволяват, а в Латинска Америка започва големият „Мар дел Плата“. Шанхай (юни), Пусан (септември) и Токио (октомври/ноември) са азиатската троица, която не бива да се пропуска.
Щрихирам наедро и прескачам десетки достойни форуми за кино, но факт е, че ако човек иска някак да следи наплива от нови филми, е най-разумно да държи под око програмите и наградите на изредените по-горе. И пак ще изтърве десетки бисери – дори само заради физическата невъзможност да изгледа достатъчно заглавия, за да отсее. Двама от любимците ми за годината например идват от Телюрайд и от „Нетфликс“: „Момчетата от Никел“ и „Ребъл Ридж“. „Момчетата от Никел“ на РаМел Рос е свободна интерпретация на едноименния роман на Колсън Уайтхед – невъобразимо красив, страшен и увлекателен разрез на хроничния расизъм в САЩ. Най-забележителната му техническа характеристика е използването на камерата като гледна точка на главния герой – от началото до края операторът отговаря за това тя да се движи на нивото на очите му, така че да гледаме с него, да сме него, докато средата взаимодейства с нас… „Ребъл Ридж“ на Джереми Солниър е също до голяма степен за бъговете в американската система, но (както всеки умен разказ) и за много друго. Опаковката му е на екшън, съдържанието – като за два филма, а авторът елегантно се опазва от капана на клишетата: нито „добрите“, нито „лошите“ са плоски като картонени фигури; загива само един герой, и то не в кадър; момичето не фигурира като романтична подпора, а е самостоятелен персонаж; човешкият живот и разговорът имат значение; краят е непредвидим; послевкусът напомня за „Нападението над 13-и участък“ на Карпентър, „Мисисипи в пламъци“ на Пакула и дори „Челюсти“ на Спилбърг – заради усещането на обреченост при срещата с неочаквано голяма, но очаквано свирепа акула.
Но да се върнем към фестивалите с най-гръмкия отзвук и най-същественото, което сварих да си взема от тях през 2024-та, докато отразявах за Българското кино общество (Filmsociety.bg) Кан, Сан Себастиан, Талин и Тромсьо. Другите ми два англоезични фаворита, образцово написаните и изиграни Ghostlight и My Old Ass, идват от „Сънданс“: „Призрачна светлина“ се нарича както лампата, която се оставя да мъждука в театъра, когато всички си отидат (за по-безопасно, но и от суеверие, за умилостивяване на фантома, който непременно обитава сградата), така и блестящият филм на Кели О’Съливан и Алекс Томпсън за терапевтичната сила на театъра; а „Аз на дърти години“ на Меган Парк е хитроумна малка фантастика, в която едно канадско девойче неволно се свързва с възрастното си „аз“ (Обри Плаза в чудна форма) в един от ключовите етапи на порастването си. Също фантастични и приковаващи вниманието, но в много по-мрачни краски, са „Важно е съдържанието“ (It’s What’s Inside) на Грег Джардин (пак „Сънданс“!) и „Изпитанието“ на Фльор Фортюнѐ (Торонто): в първия група приятели използва специална машина, за да разменя телата си, във втория двама съпрузи от постапокалиптичното бъдеще очакват посещението на оценителка, която да определи годни ли са да бъдат родители…
В ума ми „Истинска болка“ на Джеси Айзенбърг („Сънданс“) логично се свърза с „Към незнайни земи“ на Махди Флейфел („Петнайсетдневка на режисьорите“, Кан). И двата са за братовчеди с разминаващи се характери на път в Европа – първите са двойка евреи от Щатите, дошли в Полша да видят къде е живяла и страдала баба им; вторите са палестински бежанци, с мъка изскубнали се от един лагер, за да се озоват нежелани и все по-притиснати в ъгъла в Атина… Документалният „Мирни хора“ (Берлинале) на Оксана Карпович е повече за слушане: в него, на визуалния фон на разрушенията от нашествието в Украйна, са монтирани прихванати разговори по телефона на руски войници с близките им. „Охлювени спомени“, който спечели Кристала на Анси, е типична „пластилинография“ – вид животопис, измислен от аниматора Адам Елиът, и приложен към уязвими пластилинени чудачета… „За падането“ на Лаура Карейра – португалка, живееща в Шотландия – е пример за будно социално кино, което приобщава, а не изтезава публиката си („Сребърна раковина“ за режисура от Сан Себастиан). „Конклав“ (Телюрайд) на Едвард Бергер става все по-интригуващ с напредването си и завършва със забавен финт, напук на цялата си уставна тържественост. „Шофьор в мълчаливия град“ на Жанчивдоржин Сенгедорж (Гран при от Талин) е монголско бижу, мислено като „трилър за кармата“, в което млад мъж върви по тънката линия между мрачното минало и мрачното бъдеще…
Малка ибероезична кода
Пристрастието ми към испано- и каталоноговорещите автори, както в литературата, така и във всяка друга област, неизбежно ме тласка да търся по фестивалите съответните кинематографии. Та ето и кратка лична селекция от новости от Латинска Америка, Испания и Каталония. През януари 2024 г. „Сънданс“ лансира чернобялото чудо „Гаучо гаучо“ на Майкъл Дуек и Грегъри Кършоу – красив документ за живота на общност от кравари в Аржентина; от Берлиналето бих избрала „Кухнята“ на Алонсо Руиспаласиос (сангвиничен, сюблимен на места и вбесяващо претенциозен на други), нищо че е повечето на английски, а от Венеция – „Жокеят“ на аржентинеца Луис Ортега (също претенциозен, но и незабравимо пищен с атмосферите, лицата, цветовете си). От мартенската селекция на SXSW бих взела „Майчински“ (Mamífera) на Лилиана Торес – каталонско есе за голямата равносметка на една току-що научила за бременността си жена, а от тази на фестивала в Малага – „Малките любови“ на Селия Рико (проницателно, светло вникване в отношенията между 40 и няколко годишна дъщеря и майка ѝ, принудени да изкарат заедно едно лято далеч от града).
Един от най-касовите филми в Испания за миналата година беше „Къща в пламъци“ на Дани де ла Орден: камерна история за заможно каталонско семейство, което отива за уикенда в крайморската си вила и преживява нетърсен катарзис. „Всичките ми баби и дядовци са вътрешни мигранти от Андалусия – каза трогнатият до сълзи Едуард Сола при получаването на наградата „Гауди“ за сценария на „Къща в пламъци“. – Дядо беше неграмотен, а аз си изкарвам хляба с писане. И това е така само защото съществува нещо, наречено „прогрес“, а прогресът е колективно постижение… Щом аз изкарвам хляба си с писане, значи всички сме на прав път!… Да пратим по дяволите ксенофобите и използвачите, да продължим да приемаме с отворени обятия пришълците от другаде и ще видим как след време те ще почнат да пишат страхотни каталонски истории!“
„Златната палма“ в Сан Себастиан взе „Следобеди на самота“ на Алберт Сера, който бих искала да не съм гледала, но намирам за незаобиколим – кошмарен портрет на един матадор и неговото „изкуство“. Особено мил в същия конкурс ми беше „Отблясъци“ на Пилар Паломеро – фино изграден сюжет за превъзмогване, благородство и сбогуване. В заключение ще прибавя игралния „Аз съм Невенка“ на Исиар Болаин и документалния „Не си сама“ на Алмудена Караседо и Робърт Бахар, които отразяват два знакови случая на тежко насилие срещу жени в Испания.
Послепис
„Тази композиция е безсмислена. В нея няма надежда!“ – обажда се някой от оркестъра. „Надеждата – отговаря неговият събеседник – е не в самата композиция, а в това, че я свирим на един камък, който се носи из Космоса. Маймуни като вас и мен са се събрали, за да превърнат в нещо чувствата, вибриращи във въздуха, и го наричат „музика“…“ Този диалог е горе-долу единственото, което ми допадна в „Умиране“ на Матиас Глазнер (Берлинале) – филм, чийто мироглед уважавам, но не споделям. През 2024 г. попаднах на няколко такива, както и на много откровени провали; скъпо изработени безсмислици; упражнения по оригиналничене без душа. Съвсем целенасочено не включих нито една от антипатиите си в настоящия материал, в който исках да разкажа за симпатиите.
