Разговор с неговия директор Михаил Байков
Камелия Николова: През тази година Младежкият театър навършва 80 години (открит е на 25 януари 1945 г.). Какво от своето наследство и своите традиции той продължава да развива и какви са новите предизвикателства пред него днес?
Михаил Байков: Първо трябва да кажем, че Младежкият театър от самото си създаване има свой специфичен профил и това е едно от нещата, които истински го отличават от останалите театри. Младежкият театър винаги се е гордял с това, че успява да затвори кръга от зрители – първо идват най-малките, които гледат детски спектакли, като пораснат започват да гледат младежките спектакли, а след това продължават да идват на спектаклите за възрастни и накрая като такива водят своите деца отново в Младежкия театър. По този начин цикълът се затваря.
Специфичното, което откроява Младежкия театър, е, че под покрива си той на практика събира три театъра в едно. От една страна се създават драматични спектакли за възрастни, които се играят на голяма и на камерна сцена; от друга страна са т.нар. детски спектакли, в които участват драматични артисти. Те именно са и неговата основа (Младежкият театър е създаден като филиал на Народния театър през 1945 година и всъщност първите два-три сезона се правят изцяло спектакли за деца, след което се преобразува юридически в самостоятелен Народен театър за младежта); и третият театър, който е под купола на Младежкия театър, това е кукленият театър, в който представленията са куклени, играят се от куклени артисти и с всички средства на кукления театър. Предизвикателството е да успеш да запазиш баланса между тези три лъча, които преминават през Младежкия театър и които са част от неговата история, и смея да твърдя, по някакъв начин са част и от неговото бъдеще. От която и от тези три опорни точки да бъде лишен Младежкият театър, той би залитнал в една или друга посока, което не би било в негова полза. Считам, че голямото предизвикателство е именно в това – да запазиш традициите на един театър, който 80 години е успявал да бъде емблема в областта на спектаклите за деца, но който има своите безусловни постижения и в спектаклите за възрастни. През театъра са минали едни от най-големите режисьори, които на практика са формирали неговия облик, работейки заедно с най-знаковите артисти в театъра и киното. На някои от тях целият им живот е преминал в Младежкия театър – не са имали друго работно място, което при всички положения респектира. Апропо и до днес в театъра продължава да има хора, които от над 50 години работят само тук. С такъв арсенал от колеги имаш увереност, че винаги има кой да ти помогне или към кого да се обърнеш, когато имаш нужда от нещо.
Как се определя художествената политика и как се формира и поддържа във времето артистичният състав на подобен театър с толкова широк профил? Предизвикателство ли е за трупата днес да играе в детски представления?
Аз мисля, че всички прекрасни артисти на Младежкия театър, които са част от щатната трупа на театъра (те са около 35) знаят, че детските спектакли са част от техните ангажименти. Това те приемат с висок професионализъм, като предизвикателство и истински отговорна задача. Всички колеги, които са повече от 25-30 години в театъра казват, че нищо не може да се сравни с публиката, която е в салона в 11 ч. в събота и неделя. Въпреки че някои от тях са вече с огромен стаж пред детската публика, те продължават и до днес да влизат в детски спектакли. Новите артисти, които тепърва стават част от трупата на Младежкия театър, от своя страна знаят, че това е част от профила на театъра. Тук отварям една скоба, за да кажа, че през последните три години има истински наплив на актьори при нас, което е безспорна атестация за работата ни. Голяма част от колегите, които кандидатстват, са част от щатните трупи на други театри в София и в страната, което още повече ме респектира. Да вземеш решение да напуснеш театъра, в който си, за да дойдеш да работиш при нас, от една страна означава, че имаш силна мотивация, но от друга, значи и че всички те – щатни и независими артисти, току-що дипломирали се или пък утвърдени в други институти – виждат промяната, която настъпва в Младежкия, виждат всичко, което правим за театъра и желаят да са част от това семейство.
Най-новият лъч в нашата трупа са куклените актьори, които дойдоха преди по-малко от три години, когато заедно със заместник-директора на театъра Делян Тодоров започнахме да развиваме вече изцяло изградения днес куклен департамент. Те са всъщност големите пионери. Благодарен съм, че избраха Младежкия театър.
На практика, когато стартирахме с желанието, че трябва да правим куклен театър и да създадем една изцяло нова куклена сцена с артисти, завършили актьорство за куклен театър, с репертоар за куклен театър – тогава се обърнахме към току-що завършилите класа на проф. Жени Пашова. Започнахме с трима актьори, а в момента куклената трупа е от девет артисти, дипломирани кукленици. Много съм щастлив, че някои от тях идват от куклените театри в Стара Загора и Пловдив, които са едни от най-успешните куклени театри в България и пример за мен в професията. Те направиха своя избор да напуснат театрите там и да станат част от куклена трупа именно на Младежкия театър. Когато мислим за екипа, винаги гледаме той да е балансиран, да има млади артисти, да има и по-възрастни. Разбира се, в цялата страна има проблем с мъжете актьори на възраст 45-55 години, но след десет години това няма да е проблем. Поне не и за нашия театър.
Какви е репертоарната политика на театъра, какви са основните идеи и тенденции при изграждането на репертоара в тези три основни направления на театъра?
Две са нещата, които се опитваме да изпълним – от една страна да търсим заглавия, които са достатъчно интересни и предизвикателни и за театралната трупа. Но от друга – не бива да забравяме, че при правенето на репертоар, освен с мисъл за публиката, която, разбира се, е много важна, изключително необходимо е да се мисли и за художественото израстване на артистите. След завършването на Театралната академия реално предизвикателствата за тях трябва да продължат и те трябва да имат непрекъснато усещане за това, че влизат в нови и качествени заглавия, което реално да ги мотивира да се развиват; да мотивира техните качества, техните говорни, певчески и физически умения – всичко онова, което в крайна сметка е тяхната професия. Затова винаги се мисли в посока кой режисьор ще дойде, какво заглавие ще предложи той, как то кореспондира с профила на Младежкия театър и не на последно място – каква рецепция би имал този текст преди всичко в столичния театрален ландшафт, но и в по-глобален план – в България. В този ред на мисли винаги подхождаме първо с това да намерим заглавие, което на нас ни импонира, което смятаме, че от една страна не е поставяно, а от друга – е достатъчно сериозно. Затова още в самото начало започнахме със заглавия като „Дон Кихот“, „Граф Монте Кристо“, а в края на този сезон трябва да направим и „Великият Гетсби“. На пръв поглед все класически заглавия, но те са насочени и към младежката аудитория. Една част от тях са в учебната програма, но отвъд това те засягат теми, които са пряко свързани с тази най-трудна тийнейджърска публика. Когато говорим за детските постановки, винаги водещо е било спектакълът, който направим, да е достатъчно пищен и достатъчно мощен като изразни средства, защото вниманието на детската публика по-трудно се задържа. Когато тръгнахме да правим „Пипи Дългото чорапче“, Венцислав Асенов предложи да го реализира със своя основен екип, с който е работил и в други класики, които е правил при нас като „Карлсон, който живее на покрива“ или „Бременските музиканти“. Нашето контрапредложение беше той да опита с нов постановъчен екип, като поканихме към него да се включат знакови фигури в танца и музиката. Предложихме му Владимир Ампов – Графа да напише авторската музика за Пипи, а Никола Хаджитанев, премиер-солист на Националната опера и балет да направи хореографията. Всъщност с тази малка промяна в иначе един добре сработен екип Венци Асенов постигна заедно с артистите на Младежкия театър феноменален успех. И наистина „Пипи Дългото чорапче“ се превърна в хит, който доведе до това да направим диск с песните, да ги качим в Spotify, т.е. създаде се собствен живот около него. Това „повдигане“ на нивото днес изглежда сякаш е било единственото възможно решение, но всъщност е нещо, върху което бавно, търпеливо и усърдно работим, за да можем да си го позволим.
Това е един успешен спектакъл, създаден в естетиката на т. нар. „семейни спектакли“, който много се продава. Има ли и други?
Да, салонът винаги е пълен догоре, както е и с „Малкият принц“ – друго емблематично заглавие, а също и със спектакъла по Андерсен „Храбрият оловен войник“. Ние ги сложихме в една, както я определихте, среда, която наричаме семейни спектакли и ги играем освен от 11 часа в съботно-неделните дни и в 19 вечерта. Искам да ви споделя, че и вечерните спектакли, и сутрешните са пълни догоре, както с родители, така и с деца. Често идват три поколения – баба, майка и внуче, но по-радостното е, че се връщат и ги гледат отново и отново. Даже последната обратна връзка, която получихме от едно от вечерните представления на „Малкият принц“ беше от едно малко дете, което каза на своята майка „Много съм щастлив, че и аз като възрастните идвам на вечерно представление“. Така всъщност създаваме съвсем друго отношение към театралното изкуство.
Наистина е чудесно, че Младежкият театър с премислената си репертоарна политика развива следващи публики, както и стимулира появата на нови режисьори в областта на кукления театър.
Ето това са нещата, които Младежкият театър се опитва да си поставя като ангажименти. По отношение на третия профил с куклените спектакли ние сме много горди, че половината от тези куклени артисти, които работят при нас, успяха и завършиха и режисура за куклен театър. Така че ние сме с един поливалентен екип. София Трейман, Александър Йорданов и Йордан Тинков имат вече и режисьорско образование. Това, което мога да кажа, е, че всеки един от тях получава шанса да работи в Младежкия театър и като режисьор. През този юбилеен сезон трима от куклените актьори поставят и своите режисьорски спектакли в театъра.
Спектакълът по Ено Рауд, „Машон, Полуобувка и Мъхеста брада“ стана тотален хит. За първи път Младежкият театър има номинации за наградата „Икар“ в куклените категории – за най-добър куклен спектакъл и за индивидуално постижение на Йордан Тинков като режисьор. Да си номиниран наедно с първите създадени в страната държавни куклени театри – тези в София в Пловдив – това е истрорически успех. При куклените постановки търсим заглавия, които от една страна да бъдат интересни за най-малките, но от друга, което е много важно, да са представления, които са изградени от системи кукли, които да поддържат в добра кондиция пълния спектър от умения на куклените актьори. Не са много театрите, които имат целия набор от системи, а ние се стремим да поддържаме спектакли във всяка една от тях. „Червената шапчица“, „Трите прасенца“, „Маншон…“ са с т.нар. естрадни кукли. В спектакъла на Христина Арсенова „Вълшебната флейта“ имаме форма на явайки. Вече в трето представление – „Буратино“, Славчо Маленов работи с актьорите марионетки. До момента имаме десет изцяло куклени заглавия, а предстоят още много…
Каква е Вашата политика като директор и въобще политиката на театъра по отношение на публиката? Имате ли някакви специални посоки, в които привличате определени таргет групи от публики? Мислите ли за някакви образователни програми по отношение на публиките?
Публиките всъщност са най-трудният сегмент по няколко причини – от една страна, защото в София има поне десетина държавни и общински театри, още толкова независими и още толкова свободни пространства. Борбата за публика всъщност е на ежедневна база и ние по никакъв начин не можем да си позволим това, което се случва често извън столицата – да играем в един ден или в два конкретни дни от седмицата. Играе се всеки ден. Младежкият театър има месечно около 52 представления, което е сериозна бройка. Опитваме се от една страна да чуваме какво зрителите ни казват през различни канали за обратна връзка – през анкети, през имейли, през интерес, който самите те заявяват на билетна каса, когато си купуват билети. Но заедно с това се опитваме и да следим литературните и драматургични тенденции и това, което по един или по друг начин формира голям интерес най-вече в детската и младежката публика. Непрекъснато следим какво се случва по международните сцени и фестивали. Кои са заглавията, които се играят в Лондон, Париж и Берлин. (…)
Въпросите зададе КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА
(продължава в следващия брой)
