Фланъри О’Конър
Ако все още има полза да слушаме какво имат да ни казват писателите, мисля, че трябва да я търсим в преките им сведения, а не в теориите им. Личният ми подход към литературните проблеми много напомня на този, който сляпата прислуга на д-р Самюел Джонсън е използвала, за да провери дали чаят, който му е приготвила, не е твърде горещ – слагала е пръст в чашката.
Минаха времената, когато американските писатели можеха да говорят от името един на друг. През 20-те в университета Вандербилт е имало такива, които, намерили достатъчно сродство между идеите си, издават памфлет със заглавието ,,Ще отстоявам”, а през 30-те споделеното социално съзнание на някои от писателите ги отправя кажи-речи в същата творческа посока. Но днес не съществуват добри писатели, които да са обвързани идейно дори и по най-халтавия начин, че да се осмелят да говорят от името на цяло поколение или поне от това на братята си по съдба. Днес всеки писател говори само от свое име и само за себе си, дори и да не е сигурен, че творбите му са достатъчно значителни, че да оправдаят подобна самомнителност.
Мисля, че когато един писател обсъжда собствения си творчески подход, се надява да покаже, че е реалист в своята най-дълбока и първозданна направа. Но за много от нас, за които тривиалните търкания на ежедневието на представляват особен художествен интерес, подобна идентификация е наистина мъчно постижима. През годините съм осъзнла, че ако нашият герой не пасне плътно в калъпа на обикновеното американско момченце – или дори на обикновеното американско вагабонтче, – то със сигурност ще ни бъдат търсени най-пространствени обяснения.
Първата пречка, пред която се изправяме, е да обясним какво не правим – макар и вече да няма истински и органични американски литературни течения, винаги за сметка на това се появява по някой и друг критик, който е готов да те въдвори в някоя школа, която току-що си е измислил. Ако си южняшки писател, то този етикет, с всичките съпътстващи го изкривени представи, ти се лепва моментално, а ти на собствена глава и със собствени усилия трябва да го остържеш от себе си. Осъзнала съм, че е без значение по какви своеобразни повествователни нужди поставяш действието си в американския Юг – средностатистическият читател винаги ще мисли, че пишеш за Юга, и зорко ще следи дали правдоподно отразяваш типичния колорит на местния живот.
Постоянно ми се обръща внимание, че животът в Джорджа далеч не е такъв, какъвто го представям; че из щата не бродят избягали затворници, които требят семейства навред, нито пък амбулантни търговци на библии дебнат околовръст, търсейки девойки с дървени крака[1].
Социалните науки са хвърлили нездрава сянка върху начина, по който читателската публика подстъпва към художествената литература. Когато започнах да пиша за пръв път, моят личен и своеобразен bête noire[2] беше митичната Школа на южняшката долница. Всеки път, когато чуех за Школата на южняшката долница, имах чувството, че полепвам с катран. Някога читателят четеше книги, за да извлече поука, и колкото и наивна да е била такава практика, то със сигурност е била далеч не толкова наивна, колкота са сегашните примитивни читателски цели. В днешно време се предполага, че романът трябва да се занимава със социалните, икономическите и психологическите стихии, които той самият е вплел в собствения си сюжет; или пък с най-тривиалните предмети и проявления на ежедневието, които под перото на майстора писател неминуемо пък ще бъдат нагнетени с най-дълбок смисъл.
Хоторн е съзнавал собствените си проблеми и вероятно е предугадил и нашите, когато е казал, че не пише романи, а романси[3]. Днес голяма част от читателите и критиците поставят романа в едно своеобразно ортодоксално русло. Изискват фактологически реализъм, който всъщност крие опасност да ограничи, вместо да разшири идейния обхват на една творба. Асоциират ,,значителните” романи с клокотещите обществени раздори и с ,,правоверното” отражение на ежедневието. Ценят и грубото щриховане на онези елементи от битието, които за викторианските писатели са били табу. Минали са едва пет-шест деситилетия, откакто писателите са извоювали тази предполагаема свобода. Тя наистина легитимира и лицензра последвалите художествени обновления и отприщвания, но в културен план ни чакат тежки дни, ако всеки започне да я мисли като бащиния. На писателя не се полагат никакви права, освен онези, които той сам си е спечелил в творчеството си. Залети сме я от посредствена литература, одързостена от неизстрадана свобода, я от убеждението, че творбата трябва чинно да възпроизвежда типичното по-най непосредствен начин. В резултат читателската чувствителност се притъпява и някои от по-ефирните или многопластови прояви на реализма остават неразбрани.
Онзи, който пише в духа на, нека го наречем, съвременния романс по Хоторн, вероятно не ще се придържа към всичките повели на романовата ортодоксия, но ако творбите му проявяват нужната жизнена сила, колкото и ексцентрична да се струва тя на редовия читател, то те заслужават да бъдат осмислени, и то по правилата, които самите творби задават.
Зареем ли поглед в сегашната сериозна литература, особено в т.нар. южняшка, бързо ще откроим онзи неин белег, който често (и с осезаемо пренебрежение) бива окачествяван като ,,гротеска”. Разбира се, наясно съм, че всичко южняшко в очите на читателите от Севера е гротескно, освен ако не е истинска гротеска, тогава е ,,реалистично”. Но за настоящата ни цел нека оставим настрана терминологичната неосведоменост и да се съсредоточим върху литературата, която не без основание може да се нарича гротескна именно поради авторския замисъл.
Във въпросните гротескни творби откриваме, че писателят е оживил и одухотворил събития, на които рядко ставаме преки свидетели в ежедневието си, т.е. които не биха се случили в редовия живот на един редови гражданин. Улавяме, че свойствените за познатия ни реализъм логически взаимовръзки са били прескочени и че се появяват странни пробойни и зирки (които авторът иначе никога не би допуснал) в описанията на характерите и нравите. Въпреки това героите притежават една своя особена вътрешна последователност, дори и тя да не се придържа към последователността, която тяхната позиция в обществото повелява. Техните фикционлни качества не се осланят на установени социални модели, а са в плен на притегателната сила на мистерията и неочакваното. Искам да обърна внимание именно на тази разновидност на реализма.
Всички писатели са по същество ловци и художници на ,,реалното”, но реализмът им зависи от собствената им представа за пределите на реалността. От XVIII век насам всяко следващо поколение с все по-голяма увереност вярва, че житейските тегоби и тайнства ще преклонят глава пред победоносния поход на науката; все още крепка вяра, въпреки че сме първото поколение в историята под заплаха от масово унищожение именно заради научния напредък. Ако писателят изповядва тази вяра, ако е убеден, че всички действия са предрешени от вътрешнопсихологичната ни направа, икономическата обстановка или прочие измерими фактори, то той би се посветил най-вече на прецизната репродукция на най-непосредствените човешки грижи; на естествените сили, които според него разиграват съдбата му. Не оспорвам, че един такъв писател може да се окаже способен на величествен натуралистичен трагизъм, защото дългът, който питае към автентичното възпроизвеждане на видяното, би могъл да му помогне да надскочи иначе стесненото си полезрение.
Ако пък, от друга страна, писателят вярва, че нашето битие е и ще остане забулено в мистерия и че сме същества, въдворени в космически ред, чиито закони отиграваме със свободна воля, то това, което съзира на повърхността на живота, за него би било единствено преддверието към истинските тайнства. Литературата, която той създава, винаги ще е устремена центробежно, търсейки начин да раздуе собствените си контури в опит да се домогне до лелеяната мистерия, защото за такива писатели ядрото на повествованието се намира отвъд обсега на конвенционалното поведение и психика. Тези писатели се интересуват не от статистическа вероятност, а от възможност. Интересуват се от персонажи, които, изправени лице в лице било то със зло или хрисимост, намират упование във външен източник, без значение дали го осъзнават или не. За модерния разсъдък подобни персонажи, а и техните създатели са чиста проба донкихотовци, наострили копие срещу несъщестуващото.
Не искам да намеквам, че увлечените по мистерията писатели са в състояние под каквато и да е форма да превъзмогнат физическата конкретика. Литературата и знанието имат общо начало – сетивното възприятие – и авторът е подчинен на тази условност на формата. Въпреки това вярвам, че такъв писател оползотворява въпросната конкретика по един по-драстичен начин: преиначаването е неговият най-свойствен похват.
Хенри Джеймс казва, че Джоузеф Конрад е правил литература по най-трудоемкия начин. Мисля, че авторът на гротескна литература я прави по най-леснопостижимия, защото разстоянието между двата бряга в творбите му е тъй необятно. Търси един-единствен образ, който да обладае две точки: едната на конкретното, другата на невидимото, но в което невидимо той встрастено вярва, тъй като за него то е също толкова автентично, колкото за другите е видимото.
Няма нужда да споменавам, че подобна литература ще изглежда необуздана и дива и че почти със сигурност ще е изпъстрена с насилие и комизъм заради опита си да засрещне два полюса.
Макар и авторът на гротескна литература да не смята героите си за по-причудливи от обикновения злощастник, читателите му няма да са на същото мнение и нерядко ще го питат – а още по-често ще го осведомяват – защо е решил да даде живот на такива окаяни души. Томас Ман е казал, че гротескният модус е истинският антибуржоазен стил, но аз съм на мнение, че в Америка традиционният читател свързва гротескната литература със сантименталното, защото всеки път, когато се изказва ласкаво за нея, я обвързва със състраданието на автора.
В днешно време писателите трябва безусловно да разполагат със състрадание. Състраданието е дума, която се лее благо от всяка уста и от която нито едно предисловие не иска да се лиши. Употребата ѝ е безопасна, тъй като никой не може да произведе конкретна теоретична формулировка какво точно представлява то. Нейното значение, подозирам, обикновено е, че всяка човешка слабост трябва да бъде опростена, защото човешката слабост е… човещинка. Тези размити и смътни контури на понятието, между които се очаква писателят да се лута, на свой ред го възпират да изрази каквато и да е форма на порицание или да заеме остра позиция. Но ако с гротеската се борави умело и по предназначение, изконният ѝ имплицитен морален и интелектуален укор ще триумфира над сантиментите и чувствата.
През XIX в. Дивият запад генерира до голяма степен гротеската в американската литература, внасяйки по такъв начин хумор в нея, но в днешно време гротескните персонажи, дори и комични, нямат за цел да бъдат преимуществено такива. Върху плещите им сякаш се крепи невидимо бреме; фанатизмът им е упрек, а не просто проявя на ексцентричност. Мисля, че те са плод на пророческите способности именно на онези особени белетристи, които описвах досега. При писателя пророчеството касае способността да обзираш смисловите разклонения на най-непосредствено близките форми и по този начин да видиш най-далечните такива в близък план. Да си пророк значи да си реалист на дълги разстояния и именно този е реализмът, който ще откриете в най-ярките примери на съвременната гротеска.
Когато ме питат защо писателите на Юга са така склонни да пишат за особняци и маргинали, отговарям, че е защото все още сме способни да ги разпознаваме. За да го направиш, ти е нужно някакво понятие за това какво представлява човек, а на Юг общоприетото разбиране е до-голяма степен все още теологично. Едно такова твърдение е твърде крупно, а и крие рискове, защото почти всички изказвания по отношение на вярата в Юга могат да бъдат оборени на мига с ново изказване. Но ако разгледаме въпроса от гледната точка на един писател, то тогава спокойно можем да твърдим, че дори и Югът да не следва правоверно християнството, то християнството със сигурност преследва Юга. Южнякът, макар и да не е убеден в идеята, все пак се страхува, че може наистина да е създаден по божи образ и подобие. Призраците на християнството могат да са едновременно крайно назидателни и съзидателни. Хвърлят обезпокояващи сенки, особено в литературата ни. Но да се върнем на особняците – те добиват художествено пълнокръвие тогава, когато загнездят в нас усещането на екзистенциално разрояване.
Има и друга причина, която обяснява влечението ни към гротеската, и това е изобилието от добри южняшки писатели. Мисля, че по природа писателят първо се захласва по литературата, а не по живота. Когато множеството от писатели използва един и същ почерк и споделя що-годе един и същ поглед върху обществените процеси, то индивидуалният писател трябва да бъде безкрайно внимателен, да не подражава безцелно и недоброкачествено на написаното и обговореното преди него. В подножието на Фокнър ние сме заставени внимателно да преценим какво можем и не можем да си позволим. Никой не иска каруцата му да заседне на релсите, когато към нея с цялата си врява и безумство свисти влакът.
Южняшкият писател се вижда принуден да отправи поглед отвъд повърхността и злободневието, докато достигне пространството, отредено на оракули и поети. Когато Хоторн заявява, че пише романси, на практика се е опитвал да опази художествената свобода от мантрите на социалния детерминизъм и да я изтласка в посока на поезията. Смятам, че традицията на мрачния и нееднозначен романсов роман се е сляла с тази на комично-гротескния, като в тях допълнително са се утаили и уроците на натуралистите. Именно тази сплав предпазва поне засега нашата южняшка литература да се превърне в онази т.нар. централна литература, за което теоретикът г-н Ван Уик Брукс говори и мечтае. Според него централната литература ще бъде реставрирана и интронизирана по време на следващата художествена фаза, която ще успее да сплоти под шапката си огромния тематичен реквизит на масовата литература и техническата бравурност, завещана ни от Новата критика, и така новата литературна политура ще служи не само като огледало на обществото, а и като негова пътеводна звезда.
Ако литературата на писателя, когото описвах досега, отразява обществото, то тя не би могла да бъде и едновременно адекватна пътеводна звезда за него. А ако все пак писателят успее да вплете двете функции посредством най-изкусна виртуозност, то ще е посредством методи много по-силови от тези, които масовият тематичен реквизит и техническата бравурност могат да предложат.
Не живеем във времена, в които реалистът на дълги разстояния бива разбран или получава уважение, при все че той твори в най-доминантната литературна традиция на Америка. Даде ли ѝ се думата, читателската публика мигом настоява на балансирана литература, която да лекува раните на времето. В името на обществения ред, либералната демокрация и понякога дори християнството от писателя се изисква да бъде разсилният на своята епоха.
Въпросният разсилен ми напомня много на чернокожия портиер, който оставил несесера с тоалетни принадлежности на Хенри Джеймс в локва пред хотела му в Чарлстън, Южна Каролина, докато чакал писателят да си тръгне. Джеймс бил принуден да държи подгизналата чанта върху коленете си в претъпкания дилижанс, с който пътувал. По време на престоя му на Юг горкият човечец бил подложен на всякакви унижения от обслужващия персонал, което довело до това да напише, че нашите прислужници са последните хора на света, които трябва да изпълняват подобна служба, тъй като по природа не били годни за нея. С писателя е същото. Ако му поверите отговорността за домашния ред, то ще трябва неизменно да търсите багажа си из локвите.
Писателят не се определя по функцията, която изпълнява, а по визията, която предлага. Добре е да помним, че същата тази визия той трябва да пласира, като се съобразява със слепите петна на публиката, които със сигурност ще видоизменят това, което той показва. Това е друга причина, която все по-често в наше време тласка писателите към гротескния модус.
Творческят път на авторите, които се застъпват за своята епоха, е осеян с далеч по-малко трудности от този, по който бродят авторите, противопоставили се на салонните обществени нрави. Веднъж получих писмо, в което една стара дама от Калифорния ме осведомяваше, че след дългия работен ден изнуреният читател иска да си легне и да прочете нещо, което ще окрили сърцето му, но нито едно от моите произведения, изглежда, не бе успяло да постигне желания резултат. Мисля, че ако сърцето ѝ е било настроено по-фино, е можело и да се окрили.
Ще кажете, че един сериозен писател не трябва да се занимава с прищевките на изнурения читател, но това не е така, защото всъщност те всичките са изнурени. Само една старица в търсене на окриление може и да не е толкова страшно, но я умножете по 250 хиляди и ще получите един доста прям читателски клуб. Преди си мислех, че човек може да пише само за някакъв предполагаем елит, за университетските хора, които освен да четат, понякога знаят и как да разчитат. Но впоследствие разбрах, че дори и да публикуваш в ,,Botteghe Oscure” с надеждата, че само отбраната и посветена публика на списанието ще чете разказите ти, много скоро ще започнеш да получаваш писма от калифорнийски старици или от обитателите на затвори, лудници и приюти за бедни, които те известяват, че не си успял да задоволиш нуждите им.
А нуждата им, разбира се, е да бъдат окрилени. Без значение дали сме разказвачи или слушатели, в нас има нещо, което настоява повествованието да кулминира в изкупление, на провинилия се да се подаде ръка. Днешният читател търси, не без оправдание, именно тази схематична динамика в историите, но без да си дава сметка колко скъпо му излиза един такъв сюжет. Усетът му към злото е притъпен или дори напълно закърнял и така забравя цената на подадената ръка. Когато чете, очаква или изтерзани сетива, или приповдигнат дух. Иска мигом пред очите му да лумне я бутафорно грехопадение, я бутафорно целомъдрие.
Неведнъж съм чувала, че търси ли баланса, писателят трябва да обърне поглед към Данте, който чинно е разграфил териториите си поравно на ад, чистилище и рай. Нямам възражения, но и не виждам как подобно начинание днес би довело до същото равновесие, което е постигнал Данте. Италианският поет е живял в XIII век, когато въпросният баланс е бил постижим заради духовните устои на епохата. Понастоящем ние обитаваме епоха, която преосмисля факти и ценности според посоката, в която духа вятърът. Вместо да отразява равновесието на външния свят, днес писателят трябва да се осланя опипом на своето вътрешно такова.
Не съществува литературна доктрина, която да е валидна за всеки писател, дори и тази на Хенри Джеймс, който балансира елементите на традиционния реализъм с тези на романса така възхитително. Но можем да заключим следното: великите романи, които ще ни предостави бъдещето, няма да са тези, които читателите си мислят, че искат и които критиците изискват. Ще бъдат романи, които са любопитни за самите писатели, а това са романите, които все още не сме написали. Именно те ще подложат твореца на най-големи изпитания, те ще го заставят да се блъска в пределите на собствения си интелект и дарба, докато остава верен на условностите на попрището си. Мнозина от нас ще потърсят брод през поезията, вместо да посягат към изпитания и кален традиционен роман.
Най-голямото препятствие за един такъв писател ще бъде да се научи да видоизменя без да обезобразява, а за да го постигне, ще е нужно да предприеме експедиция из най-непокътнати глъбини на своята душевност, където да открие живителния извор на голямата литература. Чрез това пътуване той ще изследва и значението на географския си произход; ще пропука смътната мембрана на познатия свят и ще се озове в един нов такъв, където, досущ като изцерения слепец от Евангелието на Марк, ще види хората първоначално като ходещи дървета. Така мъгляви ще бъдат контурите на новото, но мисля, че това е кръгозорът, който ние южняците трябва поне да се опитаме да осмислим, ако искаме да поддържаме жива традицията на нашата литература. Страх ме е да си помисля, че след двадесет години писателите на Юга ще пишем за мъже със сиви вълнени костюми, без да прозираме, че въпросните господа са по-големи особняци от тези, за които пишем в момента. Страх ме е да си помисля, че един ден южняшкият писател ще задоволи изнурения читател.
Превод от английски: ДИМИТЪР КРАСИМИРОВ
O’Connor, Flannery. (1969) Mystery and Manners: Occasional Prose. New York. Farrar,
Straus and Giroux.
[1] Сюжетите на разказите ,,Трудно е да намериш добри хора” и ,,Добри хора от народа” на О’Конър. – Б. пр.
[2] Тук: предмет на особена ненавист; бич – Б. пр
[3] Натаниел Хоторн е разграничавал романa (novel) от ,,романса” (romance). Своите дълги балетристични произведения той е назовавал именно по втория начин. За разлика от реалистистичния роман, Хоторновият романс е включвал и фантастични елементи. – Б. пр.
