Мирча Картареску, участие на Софийския международен литературен фестивал, декември 2024 г., модератор Бойко Василев, превод Ванина Божикова
Преди да започнем разговора, давам думата на Нейно Превъзходителство Бръндуша Йоана Предеску, извънреден и пълномощен посланик на Румъния в Република България.
Н.Пр. Бръндуша Предеску.
Всяка държава има един официален посланик и множество други посланици, които в зависимост от обстоятелствата са много по-важни.
А тази вечер имате специалния случай да срещнете един от най-прекрасните посланици на Румъния, на румънския език и литература. Мирча Картареску, който, както и Вашият невероятен посланик, който е тук в публиката и когото поздравявам с голямо уважение, а именно Георги Господинов, представлява Вашия език, Вашата култура и ни кара да чувстваме, че съществуваме и че представляваме нещо като личности за другите извън нашите страни.
С вълнение Ви казвам, през декември 2024-та, че Мирча Картареску пишеше и преди 35 години. Но не знам дали Вие, нашите толкова близки съседи, бихте могли да знаете кой е Мирча Картареску, ако неговите книги не се разпространяваха, ако моята страна – и не говоря само за нея – не беше станала свободна.
Днес сме свободни, за да изнасяме своята култура, да показваме на другите кои сме посредством нашите посланици. Свободата е по-ценна от всичко друго на света. И мисля, че вие българите и ние румънците разбираме най-добре това и трябва да бъдем благодарни всеки ден.
Последните ми думи са думи на благодарност и изключително висока оценка на един неуспял филолог като мен, на преводачите, писателите, тъй като преводачите са и писатели, които са превели на вашия език книгите на Мирча Картареску. Поклон пред г-н Иван Станков, но да знаете, че ей там, в кабината, се намира още една голяма преводачка, Ванина Божикова. Мисля, че е първата, която е превела нещо на Картареску на български. Има и други, разбира се, да ги аплодираме: Лора Ненковска! Ако съм забравила някого, моля да ми прости. Без вас никой тук в залата и на този невероятен фестивал не биха могли да се докоснат до творчеството на Мирча Картареску.
И последно: аз като гражданин, като румънка, и разбира се като посланик на моята държава, ще ви кажа нещо: виждам, че си приличаме по много неща, но най-вече в едно: всяка година, когато идвам на Фестивала и на вашия Панаир на книгата, където Румъния за пореден път има щанд благодарение на Румънския културен институт и румънското Министерство на културата, си мисля следното: Букурещкият панаир на книгата, „Гаудеамос“, и вашият Панаир тук се провеждат почти едновременно. И в Букурещ, и тук в София идват изключително много хора. Деца, младежи. И е огромна радост да видим, че в ерата на ботнетовете, троловете и т.н., които властват над нашето съзнание за съжаление, продължаваме да посягаме към книгите. Че съществуват хора, които пишат книги, съществуват също и издателства, които ги публикуват. Поздравления от все сърце на всички вас, маестро, благодарим Ви, че сте тук. Тук се завръщате почти у дома, но Вие ще разкажете повече за това. Благодаря ви!
Б. В.: Току-що чух нещо интересно, което бях чувал и преди. Вярно ли е, че Вашите предци са дошли от България?
М. К.: Това е много добро начало. Да, символично, по майчина линия действително съм българин. И знаейки това още от дете, поисках да отбележа символичното преминаване на Дунава от моите прадеди с няколко страници в трилогията „Ослепително“. Там разказвам за бягството на рода на Бадиславците в Румъния. Много обичам тази легенда. И мисля, че не е само легенда.
Искам да благодаря на Нейно Превъзходителство за прекрасните думи. Няма неуспели филолози. Всеки, който някога е опознавал мистериите на езика, в крайна сметка е успял. Благодаря и на прекрасните ми приятели от България – писатели, културни дейци и литературни критици, с които се срещам от двайсет години. Станахме изключително близки. Спомням си една трапеза в софийски ресторант преди около десетина години, когато отново бяхме заедно с Георги Господинов, Емил Андреев и Иван Станков, трима невероятни писатели, представители на съвременната българска литература. Бяхме се събрали не като писатели, а като приятели. Защото много държим един на друг. Благодаря на издателство „Хермес“, което публикува моя роман „Теодорос“. Надявам се, че книгата ще намери късмета, който заслужава.
Да, изключително свързан се чувствам с България. Пътувал съм из цялата страна, видях неповторими неща. И смятам, че част от моите творби отразяват този невероятен образ на нашия съсед.
Б. В.: Казвате, че няма неуспял филолог. Вие със сигурност не сте, защото това Ви е професията. Но тъй като не обичате да анализирате себе си, питам и писателя, и филолога: откъде идва Вашата фантазия? Що за човек трябва да си, за да имаш такава фантазия? Мечтател? Читател? Лъжец?
М. К.: Всичките три и нито едно на практика. Защото фантазията всъщност е форма на нашето съзнание по подобие на реализма. Съзнанието не разграничава действителността от съня, халюцинациите, желанията, фантазиите. То създава всичко това в еднаква степен. Донякъде това, което наричаме „действителност”, е поредният сън. Редом с нощните сънища, той е създаден от нашия фантастичен мозък.
Книгите не са повече или по-малко реални от самата реалност. Те са част от нея. Освен индивидуалното преживяване, книгите ни дават още едно – възможността да виждаме света с очите на другите. На други персонажи, на други писатели. През тези нови прозорци ние можем да видим нови гледни точки, други ценности, други емоции, други светове.
Затова онези, които не четат, не знаят какво губят. Казват, че те стават все повече; аз обаче не вярвам. Винаги, във всички времена, четящите са били малко. Нечетящите имат лошия шанс да бъдат по-малко запленени от красотата на света, от невероятни съзнания и умове, от вътрешния живот на други хора. И по този начин са по-лесно манипулируеми, по-лесно можеш да ги заблудиш.
Б. В.: Ако трябва с една дума да Ви определя, какво трябва да напиша? “Мирча Картареску читател” или “Мирча Картареску писател”?
М. К.: Всеки, който пише книги, би искал да се определи с думата, която използва Джеймс Джойс в една от своите книги, а именно: „епимен“. Един писател или една писателка проявява тази тенденция: да бъде всеки един човек. Тенденцията да се опитва да разбере всяка от възрастите на човека, всяко от различните човешки проявления и т.н. Удивително е как писател мъж може да създава женски персонажи например. Удивително е също така как възрастна писателка може да пише за деца. Или как младеж може да пише за възрастни персонажи. Тоест писателят трябва да обхване всички гласове, дори никога да не ги е познавал от първо лице.
Символ на писателя и на твореца въобще е античният Тирезий – наполовина мъж и наполовина жена, наполовина млад и наполовина стар. Той може да вижда човешкото същество от всички негови страни. Това е идеалът на пишещия човек.
Б. В.: Вие приемате да Ви определят като постмодернист. Написали сте студия за румънския постмодернизъм. Въпросът ми обаче е политически: ако постмодернизмът е съпротива срещу смисъла, това не е ли опасно в днешния свят?
М. К.: Благодаря за този въпрос, истински ме предизвикахте. Действително, като университетски преподавател бях специалист в областта на постмодернизма. И ще Ви кажа: като писателска практика няма по-сложен от него. Спомнете си Умберто Еко, Борхес, Итало Калвино, френските, както и американските постмодернисти. И може би най-големия жив писател, Томас Пинчън. Като литературна практика, като художествена теория постмодернизмът е ненадминат. Прилича на опашка на паун, разперена пред нас.
Постмодернистите познават цялата световна литература, всички литературни техники. За тях няма остарели жанрове или пък демодирана литература. Могат да пишат в хекзаметри или пък на езика на XVII век. Могат да рецицклират всички художествени форми.
Това обаче, което не понасям в постмодернизма, е философията му. Смятам я за изначално фалшива по много причини. Но най-важна е следната: за Джани Ватимо, да кажем, или за Жан-Франсоа Лиотар, за повечето постмодерни философи, човешките ценности са слаби. Нищо не е истински фундаментално. Постмодернистите не вярват в основите, във фундамента. Всичко може да се договори: писателят се нарича „велик“, ако повече хора стигнат до този консенсус. Не смятам това за добро, нито за реално. Не носи никаква полза. Даже е опасно, както казахте Вие. Тези хора отричат ценности, в които аз силно вярвам и които смятам за фундаментални. Самият човешки живот е фундаментален, той не се договаря. Свободата е фундаментална ценност, която не е произлязла от консенсус. Ние изначално сме пропити от тези понятия. С тях сме се родили и живеем с тях. Ами любовта? Тя не е понятие, което може да бъде договорено. Затова силно вярвам в ценностите, в реалните човешки ценности. Те съществуват в действителността. И винаги са съществували, във всички епохи и при всички човешки съсловия.
Кое различава една истинска ценност от консенсусната? Страданието! То разграничава реалното от нереалното. Познавате добре онзи метод, който разграничава съня от действителността: когато не сме сигурни дали сънуваме или не, се щипем или се бодем с игла. Ако ни боли, сме в реалността. Ако не ни боли, сънуваме. Така че това, което ни боли, създава разликата. Не само физическото страдание. Може да ни боли красотата, както и любовта. Много ни болят малките страдания на нашите деца. Вярвам, че там, където има страдание, където има човешка болка, там е реалният живот. Който не може да бъде поставен под съмнение.
Б. В.: Съгласен съм. С какво ни боли обаче „Теодорос“? Преди тази среща ние с Вас се съгласихме, че това е роман за властта. А според Вас властта е зло. Вашият сюжет се развива в един полуизмислен ХIX век. Но с какво ни боли „Теодорос“ сега?
М. К.: Не мисля, че „Теодорос“ може да боли много. Обаче ако изпуснете „Ослепително“ на крака си, ще имате проблем. Виждате каква тухла е, може да Ви счупи крака. Казвам това на шега, да се поотпуснем малко. Но много се радвам, че започнахме да говорим за последния ми роман, който досега е публикуван на пет езика. На четири западноевропейски – и на български. Тази книга бе възприета като много по-различна от предишните. А аз все казвам, че не е толкова различна. Тя представя една от страните на моята чувствителност, изразена първо в поемата от седем хиляди стиха „Левантия“ („Левант“), която още не е преведена на български. Сега идва „Теодорос“. Знаете, Боб Дилън има един албум от младините си, озаглавен „Another Side of Bob Dylan“, (“Друга страна на Боб Дилън“). При мен носталгията, обсесията по Изтока, по Ориента са много силни. Те са друга моя страна – нито особено различна, нито особено сходна с предишните ми книги.
Аз се бях заел с изключително дълъг проект, който ми отне 35 години. Бях решил да извърша пълен запис, картография на моето съзнание. Скенерът да представи всички анаморфози, идиосинкразии на моя мозък. Картографирах своята памет, начина, по който разбирам емоциите. Всичко това се превърна в няколко книги: краткия роман „Травестия“ (и той не е преведен на български), после трилогията „Ослепително“ и накрая, „Соленоид“, предпоследната ми книга (тя е преведена). Този проект ме обсеби изцяло. Но нямах търпение да го приключа, за да премина към „Another Side of Mircea Cărtărescu“. И много се радвам, че успях да направя това с „Теодорос“.
„Теодорос“ е много стар мой проект; даже предхожда проекта за вътрешния ми живот. Започнах го през 90-те, когато бях млад асистент във Филологическия факултет на Букурещкия университет. Успял или не, като филолог трябваше да чета забравени днес автори от най-досадния период на румънската литература: втората половина на XIX век. Там освен за Еминеску почти няма за кого да се говори. Трябваше обаче да преподавам тази епоха във факултета.
И случайно попаднах на един забравен днес мемориалист на име Йон Гика. При него тук-таме имаше интересни страници. Една от тях разказваше за някой си Теодорос, който му бил приятел в детството – играели си заедно. Йон Гика е син на видно семейство от аристокрацията, а въпросният Тудор бил слугински син: майката била гъркиня, бащата – румънец.
Това, което впечатлява мемориалиста, е, че неговият приятел от детинство бил истински маниак. От най-крехка възраст бил обсебен от идеята за властта. Не искал нищо друго, освен да му се сбъдне желанието – да стане владетел. Не „мама“, не „татко“, не „папо“ била първата дума, която произнесъл. Била „искам“, което означава изключително силна воля. И това желание да стане владетел остава негова обсесия. Докато си играел с децата, той винаги бил царят, другите му били слуги; изтезавал ги на кола на мъченията, включително сина на господаря.
Йон Гика запомнил тази обсебеност на Тудор. Станал политик, и то доста значим, бил е и министър-председател, а в един момент попаднал в Лондон като посланик. Започнал да проучва архивите на Британския музей и намерил автентични писма, кореспонденция между кралица Виктория и императора на Етиопия, Теодорос II. И останал изумен! В писмата, които Теодорос изпраща на британската кралица, той намерил формулите, епистоларния стил, практикуван във Влашко в онзи период. Разпознал или си помислил, че разпознава даже почерка, а и името било същото: Теодорос. Тогава решил, че няма как да е съвпадение. Та това дете в крайна сметка успяло да сбъдне своята обсесия! Теодорос станал император.
Когато прочетох тази съвсем кратка история, останах изумен. Усетих невероятен сюжет. Не че великите романи непременно имат велики сюжети. Да, някои романи ги имат. „Граф Монте Кристо“ например, която се смята за не особено стойностна от литературна гледна точка, има невероятен сюжет. По-добър писател от Дюма би я превърнал в истински шедьовър.
И така, в този епизод от народната култура видях възможност да създам цял един свят, като тръгна от този персонаж. Но тук започнаха многобройните ми проблеми. Как да направя нещо абсолютно неправдоподобно правдоподобно? То няма как да се е случило. Но как да направя така, че все пак нещата да изглеждат реални? Ако не са се случили в действителност, да се случат във фикцията, в литературата. Започнах да пиша. Преди няколко години по време на пандемията, когато имах малко повечко време, осъзнах колко трудно може да се експлоатира този сюжет. Той предполага един цял свят, който трябваше да изградя от нулата и който да включва още множество други светове в две земни полукълба и три хиляди години история. Трябваше да им намеря правдоподобна рамка, подобно на часовников механизъм със сума ти колелца.
И тогава си зададох много важния въпрос за моята книга: защо „Сто години самота“ на Маркес е толкова велика? Толкова неоспорима, толкова литературно фантастична и същевременно толкова популярна? Запитах се: каква е екзотиката на тази книга? Разбира се, всички знаем причината: магическият реализъм. Свят, който изобилства от живописност и екзотика. Маркес не е трябвало да гледа кой знае колко по-надалеч от родната Колумбия, заобиколен от джунглата, от гуава, от екзотични аромати, от птички колибри. Свят, с който редовият европеец не е свикнал. За европееца всичко това е магическо, докато за Маркес не е.
Помислих си: какви биха могли да бъдат моите „Сто години самота“? Какво толкова фрапантно, изумително бих могъл да направя, подобно на света на Маркес? Не съм си мислил, че ще го задмина, в никакъв случай. Но реших, че неща също толкова странни и магически можем да намерим и ние в нашата балканска, източноевропейска действителност, а и в света на източните църкви: византийската иконография, иконографията на първите църковни общности – арменската, коптската, сирийската, етиопската. Цялата тази сюрреалистична наивност, с която изобразяват ангелите, с невероятно изразителни погледи, със странни ореоли, с криле, и то многоцветни. Целият този свят, който живее по стените и куполите. Всички тези неща, които приобщават нас, които живеем в хоризонта на източните църкви.
Опитах се да създам един магически и митичен свят от материалите, с които разполагах тук и сега – един вид бриколаж. Разбира се, позовах се на първо място на Библията, на етиопската свещена книга Кебра Нагаст, на различни средновековни бестиарии, на апокрифините съчинения, разпространявани в България и в Румъния, като „Александрията“. Както и на приказките. Румънските приказки са невероятни. Израснал съм с тях и ги знам наизуст. И от този mixtum compositum от архаични, непонятни, странни източници се опитах да изтъка един невидим воал, с който наметнах моята книга.
Б. В.: Толкова много ли е важен за нас тук, на Балканите, въпросът за властта, за насилието? За това как да различим добро от зло.
М. К.: Разбира се, в центъра на моята книга е един тиранин, посветил целия си живот на това понятие, на практиката на властта.
Казах Ви и преди, аз не разбирам властта. Не знам за какво служи. Никога не съм имал власт, дори в своето семейство, нито в други житейски обстоятелства. Никога не съм изпълнявал ръководна длъжност. Не съм командвал хора. Така че не мога да разбера за какво служи властта, освен само за зло.
Навремето имаше един комунистически сериал, „Властта и истината“. Винаги съм си мислил, че властта е за да смажеш истината – защото друг вид власт не съществува. Така че опитах да представя в Теодорос образа на един тиранин, който жертва всичко в името на своята безгранична амбиция. Но същевременно подкопах историческия субстрат на книгата и образа на Теодорос като жесток диктатор. Опитах да покажа, че в крайна сметка става въпрос за книга, а не за съд над тираните. Има го и това, но има и много, много повече. При мен Теодорос е нещо като axis mundi. Около него се въртят няколко свята – и те са много по-интересни от неговата психология. За мен бе огромно удоволствие да ги изграждам. Пет или шест пълноценни свята – и няколко по-малки колелца в часовниковия механизъм, за който Ви говорих. Пълни, пълноценни светове.
Например Влахия. Виждам я като земя на безкрайните снегове. Двайсетметрови преспи покриват всички сгради в долината; виждат се единствено кръстовете на църквите. Свят на вечния мраз, където крал Студ властва навсякъде.
После Гръцкият архипелаг. Понякога се чувствам грък. Винаги съм си мислил, че в някой предишен живот аз самият или моите прадеди са били гърци, които са плавали по моретата. И още от дете често сънувам океани и морета – и живота в тях. Първият ми спомен е дървеното корабче на един наш съсед. Бях на две години и половина, когато видях това платноходче – и макар че не знаех нищо за платноходите, го разпознах веднага. Не знаех наименованието, но знаех какво е. Това запленяване ми помогна да изградя втория свят, света на гръцките острови и пътуването из тях – този искрящ свят, изпълнен с лазурно море. Архипелагът.
След това, отново по оста на Теодорос, с напредването на неговата възраст и неговите приключения, създадох Етиопия. В моя свят тя не е реална. Никога не съм бил там. Това е една приказна, чудна страна. В образа на Етиопия вложих цялата красота и жестокост, на които се чувствах способен. Африканска държава, както си ги представяме – с всички зверства и същевременно с невероятна красота; под прекрасното африканско небе.
А после създадох света на Соломон и на Савската царица. Четири глави са посветени на този свят, на любовната им история. Тя не фигурира в Библията, но се появява в Кебра Нагаст, където е представена в зародиш. Опитах да я развия като една от най-красивите любовни истории, съществували някога.
Така че да, Теодорос действително е тиранин – и повече от тиранин. Той е изключително амбициозен и себелюбив човек. За него не е достатъчно да бъде най-значимият човек в Архипелага или след епични, фантастични битки да стане император Теодрос II. Ако бе свалил Божия трон и бе седнал на него, пак нямаше да му бъде достатъчно: щеше да търси по-висок трон. Това е амбиция сама за себе си, без същински обект или цел. Той я въплъщава, но притежава и други страни; не е само архетип на Жреца, Императора, Бащата. Той е и реален. Исках да го превърна в пълнокръвен, манихейски човек, който не може да бъде описан само в бяло и черно. Създадох му психология, където има и много добри черти. Написах му седем писма, които изпраща на майка си, към която е изключително привързан. Измислих му любовни истории, едната от които платонична, вечна, чиста, несбъдната, която го превръща в съвсем различен човек. Пожелах да Ви накарам едновременно да го обичате и да го мразите. Даже ще се изразя така: „да го обичате/мразите”. И смятам, че такъв е всеки правдоподобен персонаж.
Б. В.: За мен едно от най-поразяващите места беше там, където хората, които са погребали Теодорос, си го искат отново. Някои ще видят в него Чаушеску. Аз видях Дракула, но както се разбрахме с Вас, Дракула на Брам Стокър, а не истинския Влад Цепеш. Във Вашите книги се появява Секуритате, зловещата тайна полиция на Румъния, появява се Революцията от 1989-а, когато също имаше кръв. Моят въпрос е: можем ли ние, в нашия регион, да кажем нещо на Запада от свое име за насилието, за властта, за свободата? Но то да бъде оригинално, наше. Да бъде нашата дума за това, което преживяхме.
М. К.: От моя опит знам: западната публика не желае исторически преживелици, разказани от източни писатели. Иска качествено писане. Това е. Много посредствени писатели от нашия регион, имам предвид румънци, пишат за Секуритате, за Чаушеску, за Дракула нечетими и доста некачествени книги. По-добре да пишат за баналния си живот! Но да пишат както трябва! Ако книгата е добре написана, западната публика ще разбере нашите исторически драми – и ще направи сравнение със своите. Например испанската публика може донякъде да разбере Румъния от времето на диктатурата, защото и те имаха своя Франко. Но: двете диктатури трябва да бъдат представени като проявление на човешкия дух. И чудовищата са хора. И престъпниците са хора. Диктаторите също са хора, не са дяволи, демони или нещо подобно. Представляват една човешка крайност, която винаги е почти еднаква.
Едно нещо научих от латиноамериканските писатели, които през 60-те и 70-те описаха малките диктатори в своите държави. Най-интересен пример е „Есента на патриарха“ на Габриел Гарсия Маркес. От него научих, че един диктатор не трябва да бъде мразен. Писателят не трябва да изпитва омраза към него и да говори за мъст. Трябва да го съжалява. Диктаторът трябва да предизвиква съжаление и съчувствие, тъй като е провалено човешко същество.
В „Държавата“ и в други политически диалози Платон казва, че най-щастливият човек на света е владетелят, а най-нещастен – тиранинът. За него тиранинът е провален човек, който не разбира човечеството. Пролива кръв, къпе се в кръв, но страда, защото е нещастно чудовище. То трябва да предизвиква ужас, съчувствие, съжаление, но не и гняв и омраза. Ако изпитваме такива чувства, значи не сме разбрали какво тласка хората към подобни деяния.
Б. В.: Аз насочих разговора към западния читател. Но се замислих – ние, българи и румънци, Изток ли сме? Или сме Запад? И дали не се опитваме просто да впечатлим западния читател, без да успеем да разберем себе си?
М. К.: Аз не мисля, че съществуват български, френски, италиански писатели. Това няма никакво значение. На Запад никой не се интересува към коя нация принадлежиш. Единственото, което интересува хората, казвам отново, е качеството на написаното. Добрият писател е приет с отворени обятия и на Запад, и в нашия регион. Слабия го пренебрегват.
Не вярвам много в националните литератури и националния дух. Колкото съм научил от румънските писатели, толкова съм научил и от чуждестранните. Разбира се, смятам се за наследник на румънския национален поет Михай Еминеску, както и на поета Тудор Аргези. Но същевременно съм и последовател на Томас Пинчън, на Маркес, на Данте Алигиери. Повлияли са ми всички книги, които съм чел.
Днес, за щастие, в Източна Европа се появиха много добри писатели. От двайсетина години наблюдаваме това явление. То прекоси културната Желязна завеса и наложи на Запад няколко имена от нашия регион. И това е абсолютно естествено. Появиха се няколко прекрасни унгарски писатели – Естерхази например; няколко много добри руски писатели – Улицкая например. Няколко писатели от бивша Югославия, като Дубравка Угрешич, и множество други от България, Румъния, Гърция и от останалите страни от нашия регион. Това много ме радва. Не знам дали можем да говорим за бум, подобен на латиноамериканския през 70-те. Но е факт, че всички тези автори станаха световноизвестни. Те вече са европейски, големи, важни писатели – равни на големите писатели от всички краища на света.
Б. В.: А има ли кратък отговор на въпроса „ние Изток ли сме или Запад”?
М. К.: За щастие сме и двете. Знаем си го. Когато 500 години си бил под османско владичество, не можеш да нямаш нещо ориенталско в себе си. И това е добре! Притежаваме – и тук опростявам много – и друга, технологична, просвещенска страна благодарение на посредничеството на цивилизована Европа. Тя съжителства с по-фантастичната, по-лежерната, по-съзерцателната източна страна у нас. Тази комбинация е чудесна. Имаме исторически късмет: и от Изтока, и от Запада сме взели всичко най-хубаво.
Б. В.: Тази книга, с която ме заплашихте, че може да ми счупи крака, сте я написали на ръка, без да поправяте дори една дума. Дали „Ослепително” е антитеза на Туитър, на ТикТок?
М. К.: Не държа да пиша дебели книги: имам и дебели, и тънки. Както в музиката: един звук извлича цигулката, друг виолата, трети виолончелото и четвърти контрабасът. Книжното тяло всъщност е стилистична фигура. Трудно е да си представим „Братя Карамазови“ на петдесет страници: на Достоевски даже не му стига времето, за да стигне до същината на романа. Също така трудно е да си представим трите страници на параболата „Пред закона“ на Кафка, превърнати в роман. Ами това е техният звук! Цигулката не трябва да е виолончело. А то е по-голямо не защото виолончелистът е егоцентрик или грандоман, а защото трябва да извлече друг звук от инструмента.
Същото е и с писателите. Един може да пише хайку, най-кратката поетична форма. Има едно хайку на Башо, което гласи: „Жаба скача в гьола. Шляп!“. И ние трябва да си доизградим цяла една сцена за този невероятен момент, който ни предлага поетът. Но „Махабхарата“ се нуждае от двеста хиляди стиха, за да получи желаното звучене на този гигантски епос. Аз благодаря на литературата, че е толкова разнообразна. Благодаря ѝ, че съществува. И в хайкуто на Башо, и в „Бхагавад гита“, и в Библията, и в „Илиада“, и в поемите на най-младичкия дебютант литературата е много разнообразна. Това я прави световно чудо.
Б. В.: Виждаме какво става в Румъния, а във Вашите книги има много румънски реалности, свързани с историческите превратности. Трябва ли писателят да сочи пътя на обществото, или това е балканска или славянска илюзия? Да искаме от писателя да бъде пророк, мъдрец, водач…
М. К.: Не! Вярвам абсолютно убедено, че книгата трябва да бъде неутрална от идеологическа, етична и от други подобни гледни точки. Книгата не трябва да ти бъде наръчник в живота, да те наставлява как да живееш. Тя е създадена, за да ти предложи естетическо или художествено изживяване. Така, както танцът не те учи да се пазиш от комунизма и да избереш капитализма. Нито пък мелодията. Няма защо да искаме това от една художествена творба.
Самият аз мога да имам категорични мнения. Но е по-добре да ги изразя в статии в качеството си на журналист. Да опитам да убедя хората, че единият път е добър, а другият – не, като изложа моите идеи директно. Но те не трябва да бъдат засегнати от магнитното поле на литературата, което деформира перспективата. Книгата трябва да остане обект, независим от реалния свят. Разбира се, тя в крайна сметка го отразява – като капчица роса, в която виждаш целия пейзаж. Но не трябва да ни казва: „Прави това, не прави друго“. Това е лошо.
