Разговор на Дария Карапеткова с Асен Чаушев
Дария Карапеткова: Поколения студенти в специалност „Френска филология” са свикнали да мислят за Вас като за лексикограф и свързват името Ви с монументалния труд по Френско-българския и Българо-френския речник.
Асен Чаушев: Най-напред благодаря за интереса към мене и работата ми в последните десетина години, които са времето на моето пенсионерство. Ще си позволя неологизма „пенсионерстване”, доколкото отглаголното съществително подсказва някаква дейност на пенсионера, като моят случай не е никакво изключение, а по-скоро съвпада с практиката на повечето пенсионери, мнозина от които продължават трудовата си дейност и след пенсионирането – най-малкото в помощ на децата си в отглеждането на техните деца – любимите внуци…
Първо ще коментирам забележката Ви, че дълги години съм се занимавал с преподавателска работа в специалността „Френска филология“, откъдето се и познаваме с Вас, тъй като Катедрата по романистика обединява специалностите френска, италианска и румънска филология. През последните години се занимавах с лексикология и по стечение на различни обстоятелства и с лексикография.
Може би не определящо, но във всеки случай първо в хронологически ред беше обстоятелството, че още когато започнах да изучавам френски в Гимназията с преподаване на френски език във Варна, във вече наистина далечната 1962 година, бях, но аз не бях единственият, буквално покорен, омаян, очарован от това чудо – речника. Всяка паралелка от подготвителния клас (тогава така се наричаше първата година, през която се повтаряше с малък брой часове учебният материал за седми клас по основните предмети, като в освободените часове, по 4 всеки ден, се изучаваше чуждият език) беше получила като дар от френското правителство по един чисто нов речник „Ларус“ – езиков, но и енциклопедичен речник, богато илюстриран и с част, в която също така по азбучен ред са представени известни личности от световната история, а също и страни, градове, планини и реки. Речникът излиза от 1856 г. и носи името на създателя си Пиер Ларус, а от 1889 г., когато за негов директор е назначен Клод Оже, става илюстрован и оттогава двете имена фигурират едно до друго в предговора към речника; еднотомен, излизащ всяка година с осъвременено издание (т.нар. „Малък Ларус“), но има и разширена версия (главно илюстративен езиков и иконографски материал) в няколко тома. Речникът стоеше на последния чин и на следобедните занимания неизменно имаше някой, който го прелистваше и така, докато още в края на първия срок – когато не знаехме повече от няколко хиляди думи, – той беше вече доста разкъсан, сякаш беше преминал през ръцете на стотици ползватели.
Много по-късно, вече преподавател в Софийския университет, в разговори с моя учител от студентските години, а после – колега и приятел, проф. Красимир Манчев, за когото ще кажа само, че неговото преподаване и научна дейност биха били чест за най-авторитетните катедри по това, което в България доста несполучливо се нарича „френска филология”, а по същество е френска лингвистика и литература в синхронен и диахронен аспект, с елементи от социологията на френското общество, а напоследък и с поглед към цялата франкофонска общност. Проф. Манчев беше ценен от романистите от Франция, Белгия, Швейцария и Канада и стана носител на Хердерова награда в областта на езикознанието за 1984 година. С ирония, но и с горчивина ще кажа, че ако проф. Манчев беше астроном или информатик, България щеше да се гордее с него…
В разговорите ни проф. Манчев неведнъж е казвал, че една от мисиите на Френската специалност е създаването на големи съвременни френско-български и българско-френски речници. Подготовката за написването им започна под негово ръководство и с участието на повечето колеги. След преждевременната му кончина, след известна пауза, всички колеги, които бяха изразили готовност на участват в делото, решихме да изведем работата по френско-българския речник докрай, като моя милост се зае с организационната и редакторската работа, а така също и с дял в съставителската работа. За около две и половина години речникът беше завършен и беше приет много добре. Както бях писал в Предговора, речникът имаше амбицията да бъде достойно продължение на речника на проф. Благой Мавров, чието последно издание беше, ако не се лъжа, в 1959 г. От своя страна, Мавров също беше продължител на славна традиция в създаването на френски речници, започната от Иван Богоров и Нестор Марков.
Последваха още две издания на речника, поправени, а второто – и допълнено с 500 страници. След това, по моя концепция и с участието на още четирима колеги – Александра Манчева, Радка Бешкова, Анна Маркова и Жана Кръстева, от 2009 до 2013 г., създадохме Българско-френски речник със същия обем (2000 страници).
Заниманията ми с лексикология и лексикография събудиха интереса и поставиха необходимостта да се справям с терминологии с всякаква тематика, с каквито изобилстват средните и големите по обем речници – наука, техника – може би трябваше да започна с медицината и правото, които по разбираеми причини имат най-голям дял от специализираната номенклатура – икономика, история, спорт, военно дело, без това да е краят, хералдика, ветроходство, астрология, лов и риболов… Всеки от съставителите беше избрал специализирана област по вкуса си и беше натоварен с превода на нейната терминология в целия речник, а това беше словникът на най-големия, най-авторитетния и най-популярния езиков речник на френски в един том – „Льо Робер“. Бях избрал термините от областта на общата биология, ботаниката, зоологията и екологията.
В следващите години ме потърсиха някои издателства с предложения за превод на специализирани речници: по психология (изд. Леге Артис (тогава Евразия Абагар) от Плевен; по право (изд. Софи-Р от София); заедно с г-жа Александра Куманова, преподавател по биология и тогавашен директор на Гимназията с преподаване на френски език „Алфонс дьо Ламартин” в София, публикувахме като авторско издание (самиздат) речник по биология с материал (и с известно разширение) от словника на Френско-българския речник на Френската катедра, както го наричам.
Междувременно и през следващите години преведох, с колегите ми Силвия Ботева и Георги Жечев, Езикът и човекът, сборник статии от френския лингвист от 70-те години Емил Бенвенист (със съставител, редактор и автор на предговора Кр. Манчев (изд. Наука и изкуство), Нулева степен на почерка (в едно томче с Митологии) от Р. Барт (с колектив), пътеводители на България, сборници със статии (с преводи в двете посоки) за каталози на археологическите находки в Аполония Понтика (Созопол). Списъкът не е изчерпателен.
Д. К.: Какво е бъдещето на речниците според Вас? Какви качества трябва да притежава днешният речникар?
А. Ч.: Отговорът на първия въпрос е еднословен и еднозначен: светло. Представям си, че нови техники ще позволят драстично да се намали времето, за което речниците ще се съставят и осъвременяват, а не, както досега, особено у нас, да остаряват, преди да са излезли. „Революция”, toutes proportions gardées, каквато беше компютърът, който замени пишущата машина, живите помнят… Колкото до търсенето, използването на речника, той е незаменим – най-малкото като пазител на паметта.
На втория въпрос: речникарят, компилаторът на речници, трябва да има голямо желание да върши тази работа, а оттам, и да е готов да се впрегне в дългосрочна, деликатна и в много случаи – неблагодарна работа.
Д. К.: В края на 2024 г. Българската асоциация по психотерапия Ви удостои с награда за преводите Ви на специализирана литература в областта на психоанализата. Резултат от каква дейност е тази награда? Как започна Вашето сътрудничество?
А. Ч.: Ще си позволя да Ви отговоря в обратен ред. В 2001 г., по време на престой във Франция се запознах с български психоаналитици от неотдавна създадената Българска асоциация психоаналитично пространство (БАПП), които бяха там на стаж и приятелството ми с един от тях, г-н Венцеслав Вътов, малко по малко ме въведе в тази среда (но не станах психоаналитик). Редактирах няколко техни книги (те имат малко издателство за специализирана литература) и от 2015 г. започнах по-активно да превеждам за тях. За десетина години преведох шест книги, включително последната, за която ще стане дума по-нататък, и редактирах две (преди това бях редактирал три – от две от най-изтъкнатите френски психоаналитички, Франсоаз Долто и Мод Манони, а другата – първата студия на Ж. Лакан, излязла най-напред като статия в Медицинска енциклопедия от 1938 г.). Освен книги, превеждам статии, така да се каже, за вътрешна употреба от членовете на БАПП, и от български на френски – техни доклади за т.нар. супервайзери, техни по-старши колеги французи, които контролират работата им и са техни консултанти.
Д. К.: Кое е специфичното в превода на този тип литература?
А. Ч.: Откровено казано, не мисля, че такова съществува, освен може би, че като хора, които са развили тънък усет за нюансите в значенията на думите, авторите психоаналитици в съчиненията си „сервират” на преводача множество игри на думи и други трудности, за чийто превод често го принуждават да „се обяснява” под линия. Поради огромната роля на словото в психоаналитичната практика и на писането, добре е преводачът да се старае, може би повече, отколкото при друг технически превод, към точност и адекватност; тази хуманитаристика е близка по изказа си до художественото слово.
Д. К.: Един от най-новите Ви преводи е (О)ставащото от Андре Мишелс – книга, която разсъждава за психоанализата на бъдещето. Интересна е играта на думи в заглавието – как стигнахте до него, кое в оригинала го провокира?
А. Ч.: (О)ставащото е сборник статии, групирани в пет твърде тематично различни раздела – има такива, свързани с езика на Кафка, на Фройд, староеврейски и идиш; някои са посветени на Холокоста, други имат по-технически характер, но всички са интересни дори и за неспециалиста. Намирам, че заглавието е много сполучливо, г-н Мишелс много го хареса, а заслугата за него е на съставителя (заедно с автора) и научен редактор, г-н Иван Дулов, в момента председател на Асоциацията. И. Дулов е автор и на много бележки под линия със специализиран характер.
