Христо Трендафилов
През времето от 1920 до 1922 г. княз Николай Сергеевич Трубецкой (1890–1938), бъдещият световен езиковед, се установява в София, в квартира на близката до СУ улица Шейново № 2 и завързва продължителна кореспонденция с други руски учени и свои съратници от предреволюционни научни обединения и кръжоци, особено с участниците в известните езиковедски петъци на Филип Фортунатов. Значително място сред нейния респектиращ брой, над 160, заемат писмата му до неговия съгражданин, приятел и съучастник в Московския лингвистичен кръжок, друг мирови езиковед и изобщо филолог, Роман Осипович Якобсон (1896–1982). Писмата засягат, разбира се, и битово-материални въпроси, което е естествено за всички пришълци, попаднали на чужда земя по различни и най-вече по политически причини; те също представляват интерес. Ала главното в тази преписка е нейното значение на ненадминат, поне в Славянския свят, паметник на научната мисъл и въображение, на Интелектуалната история. Писмата на двамата свръхучени гъмжат от множество идеи и проекти, съчетани на места с умерени и внимателни етнопсихологически наблюдения за страната и народа, където се намират. Те напомнят и са продължение на преписката между първите слависти в зората на кирилометодиевистиката като наука, особено между чешки и руски учени от Австрийската и Руската империя – съперничещи си за покровителството на събуждащия се Славянски мир. Но ако при тях на преден план е откритието на нови ръкописи, незнайни и забравени автори и произведения, при Трубецкой – Якобсон преобладава теорията, философията на науката и преди всичко на езика, стихознанието, литературата като форма на езиково творчество. Важна тяхна особеност е, че са писани свободно, а не със съзнанието, че са следени и четени (както донякъде, но неизбежно се е получило по-късно с огромната кореспонденция на лидерите на Московско-Тартуската семиотична школа Юрий Лотман и Борис Успенски, обхващаща близо 30 години, времето на т. нар. Застой, вж. изданията на преписката от 2008 и 2016). Кореспонденцията на Трубецкой и Якобсон е издадена два пъти, през 1975 с коментари от Якобсон, и през 2004 с предговор от Владимир Топоров.
Нека посочим някои от проблемите, засегнати от Н. Трубецкой, особено в Писмо от 12 от 1920 той пише как се е устроил в София. Значително по-добре, отколкото в глухите провинциални градове Кисловодск и Ростов и техните университети, където е преподавал преди това. По-добре, но не и блестящо, все пак София не е Москва, допълва той. Получава скромните 1500 лева на месец, възложен му е лекционен курс с название Увод в сравнителното езикознание с особен оглед към индоевропейските езици. Чете го четири пъти в седмицата, има трима студенти, от 8 до 9 сутринта. Това необичайно за московския академичен живот време заставя Трубецкой да си спомни за своето студентство в Московския университет и за Вячеслав Шчепкин, единствения преподавател, насрочил занятия от 9 ч., на които той редовно е закъснявал и предизвиквал шегите на професора (автор на един от първите руски учебници по български език, на ръководство по славянска палеография и баща на Марта Шчепкина, славист със заслуги към старобългаристиката). По повод желанието на изпадналия в материална безизходица в Чехословакия Роман Якобсон да се устрои като преподавател в София княз Трубецкой прави най-напред разрез на академичното и човешко поведение на руската научна емиграция, пристигнала в България след идването на власт на болшевиките. Съгласно неговите наблюдения, първата група руски учени, произхождащи най-вече от Одеса и дошли в България през пролетта на 1919, е посрещната изключително топло и радушно, с отворени обятия. Скоро обаче ситуацията се променя, защото тези професори пренасят тук своя провинциален манталитет, почват да плетат интриги и козни, да пишат доноси и да се очернят един друг. С това българите не са привикнали, явно науката за тях е все още една величава и чиста морално дейност, а професорът е една рядко срещана знаменитост. Освен това руските учени проявяват гъвкавост, съвместяват умело длъжности, получават привилегии и дори концесии и поработват на различни места, като доходът им достига до 10 000 лева на месец. Това закономерно буди завист, но повече професионална ревност провокира голямата посещаемост на лекциите на руските професори – българите гледат на тях не просто с удивление, а едва ли не като на висша раса. Но това се отнася за първата руска научна генерация, после отношението става по-сдържано и по-скептично и новопристигналите учени вече не се приемат така безкритично. Затова те или си тръгват веднага, или след кратък престой от няколко месеца. Изреждайки тези обстоятелства, Н. Трубецкой съветва Якобсон да остане в Прага, да използва пребиваването си там, за да защити дисертация и да получи докторска степен. Докато в София може да се надява на работа като доцент по Славянска филология с основна заплата от 1500 лева, ако е семеен или като приват-доцент с хонорар от 40 лева на час. Но отхвърляйки София като вариант, Трубецкой не препоръчва на Якобсон да се върне в Москва, защото не е изключено да попадне на Лубянка. Естествено, рано или късно всички ще попаднем там, но в дадения случай е по-добре по-късно, добавя балансиращо князът, перифразирайки популярните тогава думи на великия княз Константин от драмата на Дмитрий Мережковски Смъртта на Павел I, написана в Париж през 1908.
По-късно Роман Якобсон идва в България пет пъти по различни научни и лични поводи, през 1935, 1937, 1960, 1963, 1975, като през 1937 е на кратка почивка в Обзор (Гьозекен) на Черно море. Николай Трубецкой засяга в писмото си и по-специални филологически въпроси и конкретно – изследванията върху стиха, отбелязвайки, че в България малко се занимават със стихознание. Само през следващия семестър в Софийския университет Михаил Арнаудов щял да чете курс по поетика на народната песен и Трубецкой възнамерява да го изслуша. М. Арнаудов, който е съдействал за неговото назначаване в университета, бил преди всичко фолклорист, макар и да притежавал известна лингвистична подготовка. Но за български поети нямало такива проучвания, единствено е видял една книжка за музикалността в творчеството на Пенчо Славейков, не знаел какво представлява, но ако има някаква стойност, ще я изпрати на приятеля си в Прага. Не e ясно за коя книга става дума, монографията на Боян Пенев за Книга на песните на Славейков излиза през 1922 в издателството Александър Паскалев и сие, студията за стиха на Дора Габе остава непубликувана в архива му. Специално изследване на музикалността у Пенчо Славейков няма. Най-вероятно руският учен има предвид студията на Надя Сакъзова Музикалност в поезията на Яворов и смесва имената на двамата поети. Студията излязла първо в Златорог, год. 4, кн. 1, 1920, с. 341–356, а после и като самостоятелна брошура. Авторката е дъщеря на политика Янко Сакъзов и писателката Анна Карима, участва в литературния кръг на Боян Пенев, но умира рано, през 1918, покосена от шестващия тогава испански грип. Трубецкой излага накратко и своите наблюдения върху българския стих и стихосложение. Според него за българския език много повече подхожда силабическото, а не тоническото стихосложение и погледнато в този план, поезията на Ботев и отчасти тази на Пенчо Славейков трябва да се постави над поезията на Вазов. По този повод Трубецкй пита Якобсон как се отнася към стиховедските възгледи на акад. Фьодор Корш, който не прави принципна разлика между силабическо и тоническо стихосложение (има се предвид известната книга на Корш Введение в науку славянского стихосложения, Санкт Петербург, 1907). Тези отделни наблюдения на Трубецкой върху българския стих ще бъдат подхванати и развити от Р. Якобсон по-нататък в неговите анализи на Ботевия шедьовър Обесването на Васил Левски, и на българския петостъпен ямб в поезията на Кирил Христов, в сравнение с руския (нашият поет лично му рецитира своите творби в Прага). Друг извод на Трубецкой е, че в България се пише много и продължава да се пише за езика, той не отбелязва водещи и приносни имена в литературознанието, което се дължи и на факта, че е лингвист и се интересува много повече от езикови проблеми. Относно публикуваната през 1919 г. История на българския език на Беньо Цонев ученият споделя, че не може да си позволи да я купи, защото струва скъпо и отбелязва една специфична черта на тогавашните български учени: те нямат навика да подаряват своите трудове. Надява се да я получи като дарение с всички останали книги, издадени от БАН, една благородна инициатива, зад която вероятно стоят европейските идеи на акад. Иван Шишманов. За Трубецкой е неприятно и скучно, че в България няма истински филологически списания, а двата научни журнала – Сборник народни умотворения, наука и книжнина (СНУНК) и Периодическо списание излизат нередовно и със закъснение и на авторите се налага да чакат по 2-3 години, докато статиите им бъдат публикувани.
В писмо от 7 март 1920 Трубецкой споделя замисъла и част от историята на издадената през 1920 г. в София и смятана за начало на евразийството като идейно направление книга Европа и человечество. Замислена още през 1909–1910 като първа част от трилогия с общо название Оправдание на национализма. Предназначието е чисто отрицателно, не лансирала някакви ръководни принципи, целяла да срути идолите от пиедесталите и хората сами да потърсят изход. Насочена е срещу западния егоцентризъм, както Трубецкой нарича европоцентизма и завоевателния стремеж на романогерманската цивилизация (идеите не са далече от късното славянофилство и историософския трактат на Вл. Ламански Три мира Азийско-Европейского материка, 1892). Изходът е в революцията, но в съзнанието и замяната на абсолютизма с релативизъм. Всички народи са равноценни, никой не може да се възприема като пъп на Земята. Ученият се обявява срещу оценъчния подход в теорията, нейна задача е само да описва – идея, която и Якобсон ще отстоява през дългия си филологически път. Н. Трубецкой разграничава позитивния, истински национализъм от лъжливия, истинският е плод на националната самобитност, лъжливият е подражателен и е характерен за малките, нероманогермански култури, представящи се сами за велики, но може да бъде и насилствено наложен от големите. Така нареченото национално самоопределяне на американците и други народи е национализъм от първия отрицателен тип, от втория е силово налаганият немски шовинизъм. В руския предреволюционен идеен спектър се проявяват и двата посочени лъжливи национализми. А руската революция е всъщност народен болшевизъм, бунт на презираните срещу презиращите, а не на бедните срещу богатите, марксизмът и комунизмът са също привнесени и негативни западни явления. Подобни мисли Н. Трубецкой изказва и в предговора си към руския превод на книгата на Хърбърт Уелс Rossia in the Shadows, Россия в мгле, публикуван в София през същата 1920. Ученият се отнася подчертано критично към гледището на английския писател за революцията, която макар и да нарича грандиозна катастрофа, се отнася сравнително благосклонно към болшевиките.
Това са някои от проблемите, засегнати в две от писмата на Николай Трубецкой, отправени от София до Роман Якобсон. Подробният разбор на цялата кореспонденция би дал много както на славистиката, така и на световната хуманитаристика.
