Ваня Петкова е завършила българска филология в Софийския университет. Има дългогодишен опит като редактор на научна и художествена литература в Издателството на Института за изследване на изкуствата към БАН, издателство „Егмонт“ и др. От началото на 2020 г. е редактор в Издателството на Нов български университет. Докторант в департамент „Театър“ на Нов български университет, както и хоноруван преподавател в същия университет.
Разговаряме с нея на 28 март 2025 г.
Какви житейски пътища и решения бяха определящи за любовта Ви към книгите и литературата?
Много рядко съм мислила откъде точно идва, но бих казала, че е някаква потребност, която без особени отклонения от пътя ме отведе първо към филологическото ми образование, където интересът ми към четенето придоби по-ясна форма, където се разви, задълбочи и уплътни, а малко по-късно намери и едно от възможните си проявления в редакторската работа.
Кои са важните качества за един добър редактор?
Да тръгва към текста, какъвто и да е той, от каквото и преработване да се нуждае, уважавайки границите му. Да може да осигурява на първо място на самия себе си една подвижна гледна точка – да вижда цялото, но и да стои колкото е нужно и до детайла, до най-малкото в текста. Да не забравя, че е някой, който просто държи за кратко в ръцете си авторовия текст, да не подменя гласа на автора, и най-вече да не проговаря своеволно на места от негово име. Например да вземем редакторските бележки под линия в една книга, което всъщност е огромна тема, но дори в нещо толкова привидно малко може ясно да проличи какъв е редакторът, защото те са едно от местата, където директно се чува гласът му. И е важно дали това е гласът на конкретното уточнение, което целенасочено служи на текста отгоре „над линията“, или е опит, както се случва понякога, авторът надълго и нашироко да бъде „обясняван“.
А може ли добрият професионалист с Вашата професия да спаси една книга без особени качества?
Ако говорим за книга без особени качества, то и спасяването ѝ би било половинчато. Не мисля, че работата на редактора трябва да отива до крайността на спасяването, а по-скоро трябва да остане в границите на подпомагането, на придружаването по пътя към към някаква завършеност и цялостност. Самоотверженото спасяване може да се превърне в съавторство, в прекрачване на една условна разделителна линия, което не би трябвало да се случва. По-скоро редакторът е този, който светва лампата, за да бъдат огледани заедно с автора всички онези места от текста, които до този момент са останали затъмнени, неизяснени, несвързани и т.н. Не харесвам и не споделям идеята за редактора, който непременно знае и може повече, вярвам, че основният инструмент, с който разполага, е задаването на въпроси, той трябва през цялото време да пита за текста. Десетките, а по-често стотиците коментари, оставащи във файла, който си разменят редакторът и авторът, и най-вече диалогът, който там се поражда, като не е никак задължително той винаги да е гладък, дори напротив, всъщност е пълноценният път към създаването на книгата.
Какво е разбирането за тази професия днес, какво наблюдавате от практиката, а и като цяло от по-широките нагласи в обществото?
Това, което виждам от практиката, що се отнася до онази нейна ключова част, която е подчинена на работата с текста, е нещо, което познаваме като тенденция от много години – да се пропуска даден етап, какъвто е коректорската работа, или по-често редакторът да поема и нея. Или дори по-несериозно – да се подават направо към коректор текстове, които не са редактирани, което и на теория, и на практика може да превърне работата му в почти невъзможна. На едно по-широко ниво ми прави впечатление нещо, което не знам точно как да определя – има някакво фрагментиране и капсулиране на издателската среда, дори се изкушавам да го нарека „непроницаемост“, като че донякъде липсва усещането за общност и за по-видимото удържане на професионалната свързаност. А относно по-масовите или външните на издателската среда нагласи – редакторът продължава да бъде или фигура от сенките, т.е. напълно непозната, или бива романтизиран и идеализиран – той е този, който може всичко и е способен да сътвори чудо с ръкописа, или обратно – почти демонизиран, а именно той е онзи, който ще посегне и ще навреди още със самото си доближаване до текста. Но извън тези банализирани представи има и нещо друго, което се случва на „независимата сцена“ на самоиздаващите се автори. През последните години, именно заради нарастването на броя им и търсенето на редакторска помощ от тяхна страна в определени платформи и специализирани групи например, забелязвам някакъв особен стремеж те предварително да опитват да определят границите и метода на работа на редактора. Зад това, предполагам, освен непознаване на процеса, стои и схващането за извършването на някаква пазарна услуга, в която, така да се каже, не текстът, а възложителят автор определя правилата. От това, което успявам да проследя, ми се струва, че не са малко срещите между автор и редактор в тази рамка, затова не е и учудващо какви книги се появяват като резултат. Има като че ли сериозни провокации към границите на онова, което си представяме като професионално поле, а примерите, за които тук говоря, са показателни и за разбирането за редактора като за човек, който просто „обича езика“, а не е професионалист с опит и необходимата академична подготовка.
Въпреки че работата на един редактор е до голяма степен анонимна, има ли съвместна работа с автори върху книги и заглавия, с които се гордеете?
Бих казала, че има определени книги, които в дадени периоди или моменти са предизвиквали по особен начин любопитството ми, а дори и въодушевлението ми, защото съм си давала ясна сметка за високите качества, които имат, за важността им. Това в някакъв смисъл е мотивирало много повече работата ми, но е изостряло и усещането ми за отговорност. Да речем, преди малко повече от година Издателството на НБУ преиздаде „Българско стихознание“ на Мирослав Янакиев, част от поредицата „Образци на критиката“, възникнала по идея на департамент „Нова българистика“, поредица, която предстои да се развива с още значими автори и заглавия. Както знаем, Мирослав Янакиев е едно от основополагащите имена в българското литературознание и езикознание, с което всеки филолог се среща още в началото на своето обучение, за мен в този вече далечен момент тази първа среща остана донякъде стъписваща, останаха и като че ли повече въпроси тогава. А сега, когато работихме по нейното преиздаване, имах възможността да погледна към книгата „отвътре“. Не само защото имах достъп и до архива на Мирослав Янакиев, съхраняван в Университетския архив на НБУ, но и защото редакторската работа ми позволи донякъде да видя именно как е „направена“ тази книга, но и нещо повече – какви са били препоръките, въпросите и редакторските бележки, оставени в полетата на първото издание.
Друга такава книга, която излезе преди няколко седмици, е първата част на „Биография на моите филми“ на Георги Дюлгеров – докато работех по нея, именно заради интереса си, който е по-скоро изследователски към всичко онова, което стои там като биографичен разказ от времето на социализма, често установявах, че започвам да чета в друг читателски режим, който не принадлежи напълно на редактора, ето защо ми се налагаше да се връщам и да се самодисциплинарам, за да не пропусна местата от текста, които биха имали нужда преди всичко от редакторското око.
Какви са пресечените точки между работата Ви на редактор и останалите Ви изследователски интереси в областта на драматургията и театъра?
Дълго време ми струваше, че вървят като две прави, които, съвсем разбираемо, няма как да се пресекат, което създаваше известно вътрешно напрежение. Но през последните години все повече мисля, че това, което обединява всичко, е идеята за сцената и цялостният ми интерес към сценичното. Работата на редактора е, така да се каже, работа зад кулисите. А изследването на драматургията и въобще писането за театър от своя страна е с поглед към сцената. За това осъзнаване на пресечните точки много допринесоха и заниманията ми – теоретични и практически – в полето на психодрамата през изминалите шест-седем години. И в тази връзка, както казва Морено: ние сме изпълнители на роли и не бива да се „консервираме“, оставайки в една определена, тъй като разполагаме и с други роли, някои дори латентни, които можем и трябва да обживяваме. В този смисъл за мен ролята на редактор е от определящите, но е и една от възможните сред поне още няколко други.
Разговора води ЛИДИЯ ВЛАСОВА
