Савина Топурска
Излъчен на 13 март, минисериалът Adolescence (Съзряване), състоящ се от четири едночасови епизода, се превърна в събитие, за което всички говорят. Освен с впечатляващата си техническа и художествена издържаност – съпоставима с тази на Алфред Хичкок и Александър Сокуров, сериалът подчертава необходимостта от отварянето на „кутията на Пандора“ на юношеството, за да се навлезе в света на поколението Alpha.
Л. Б.: Знаеш ли къде е оръжието на престъплението? Мога да направя всичко – да докарам хора, които да претърсят всяка канавка, кучета,
които да надушват… Имам всичко необходимо.
А.: Ти не виждаш това, което трябва да виждаш.
Л. Б.: За какво говориш?
А.: Insta. Ти видя ли там?
Л. Б.: Да, и?[1]
Още в първия епизод, чрез реконструкцията на убийството на ученичката Кейт от нейния съученик Джейми, сериалът задава своята проблематика: разломът в междугенерационната комуникация – взаимно неразбиране на дигиталните и емоционалните кодове. Драмата не се развива хронологично – вместо това се потопяме в един психо-философски разказ, разгърнат през три перспективи: на разследващите органи (еп. 2), на клиничната психоложка (еп. 3) и на родителите на извършителя (еп. 4). Всеки от тези дискурси разкрива усилията за интерпретация на травматичното събитие и границите на разбирането, обусловени от мултидисциплинарни бариери.
Сюжетната линия, фокусирана върху отношенията между разследващия инспектор Люк Баскъм и неговия син Адам функционира като метафора за транслацията между поколенията – болезнен, но необходим опит за осмисляне на фрагментираната и неразбираема реалност. Така сериалът не дава отговори, а поставя въпроси, свързани с разпадането на споделените смислови полета и нуждата от нови форми на емпатия, интерпретация и социална отговорност, което се разбира от следващия диалог:
Б. А.: Аз съм тук, за да се опитам да разбера това, което ти разбираш.
Д. М.: И аз разбирам, че вие сте тук, за да разберете това, което аз разбирам.[2]
Една главоблъсканица за мутацията, за симулацията и конфронтацията при нарушената комуникация водеща тиха агресия, която убива младежи по целия свят. Върху това акцентира създателят на сериала Стивън Греъм в интервю за CNN, взето от журналистката Кристиан Аманпур[3]. Според различни статистики случаите на агресия с хладно оръжие сред тийнейджърите през последното десетилетие са се увеличили средно с над 200 пъти. Според Греъм това не е проблем на определена социална класа, националност или интелектуално ниво – това е проблем, който може да засегне всяко дете, всяко семейство.
Именно поради тази универсалност авторите избират актьора Оуен Купър за ролята на Джейми Милър, който трябва изглежда като всяко обикновено дете – „матрица“, прожекционен екран. Образът му трябва да носи доброта, невинност, за да може зрителят инстинктивно да откаже да повярва на онова, което вижда. Дори на видеозаписа от охранителната камера, на който ясно се вижда как Джейми убива Кейт с множество пробождания. По-късно, в разговор с психоложката Брайъни Анистън, Джейми ще произнесе реплики, които още веднъж поставят под съмнение самата истина.
Д. М.: Аз не съм я убил.
Вие мислите, че съм я убил, само защото сте видяла едно видео.
Но видеата не са това, което бяха. Те са fake news.[4]
По този начин на обществото се припомня, че всичко е подложено на манипулация и всичко може да бъде манипулирано. Загубата на доверие и на вяра в истинността е ключов момент в процеса на себеосъзнаване при подрастващите – в етапа, когато човек изгражда своята идентичност и позиция в обществото. Това се случва паралелно с тиха трансформация в тялото – мутация, процес, който превръща детето във възрастен индивид. И ако в миналото възрастните са предавали знания, подпомагайки развитието на младите, то днес наблюдаваме обърнат процес: младите все по-често предоставят ключова информация, от която възрастните имат нужда, за да осъзнаят реалностите на настоящето. Това им позволява да реагират навреме и да предотвратят необратими ситуации – такива, каквито в Adolescence водят до убийство. Точно това ни разкрива и сцената на разговор между Люк – разследващия полицай – и неговия син:
А.: В началото започва добре. Ще си помислим, че е много мила. Виж „динамита“, който експлодира. Това е във връзка с „red pill“[5].
„Червеното хапче“ означава „Истината ви беше показана“.
Това е във връзка с „маносферата“[6].
И тук идваме до известното твърдение „20-80“[7] – че 80% от жените харесват само 20% от мъжете. Затова жените трябва да бъдат хванати в капан, тъй като никога няма да ги получим. Най-общо тя казва, че той е инцел.[8]
Л. Б.: Но той е само на 13 години. Как може да бъде „целибат по принуда“ [9] на тази възраст?
…
Л. Б.: Трудно е да се разбере всичко това само с два емотикона.
Емотиконите са визуални символи, създадени с цел бързо изразяване на настроения или реакции в писмената комуникация, но в отсъствието на останалите компоненти на живото общуване – поглед, мимика, интонация, език на тялото, контекст – значението им често се размива, преувеличава. Зад тези на пръв поглед невинни „два емотикона“ се крие цял един въображаем свят – виртуална реалност, кодиран език, звучащ сюрреалистично. Но вместо да отварят пространство за поезия, размисъл и чувствителност – както прави например Рене Магрит в своето творчество, познато с метода на „предателството на образите“ (The Order of Things, 1929) – тяхната нематериалност и неконтролируемост пораждат информационно и емоционално цунами.
Тази вече неволно нарушена форма на комуникация мутира още по-драстично, когато в нея се вплетат фотографии – изображения на реални хора. Те затвърждават фикцията и я трансформират: от симулация към симулакрум[10].
Д. М.: Видях снимки на две момичета, които познавам малко.
Б. А.: Мислиш ли, че те са доволни от това, че ти си ги видял?
Д. М.: Всички ги видяха.
…
Б. А.: Кати харесваше ли ти?
Д. М.: Не беше мой стил. Снимката обиколи цялото училище чрез Snapchat.
Б. А.: Мислиш ли, че тя е изпратила снимката на Фиджет, за да го съблазни?
Д. М.: Мисля си, че той и́ я е поискал. Но той вече няма да получи снимки, нали така?
Б. А.: Не. Тя е мъртва.
(тишина)
Д. М.: Не, не исках да кажа „нейни снимки“, исках да кажа „снимки на други мацки“[11]
…
Този кратък диалог разкрива ясно размиването на границите между реално и виртуално, между етично и неетично, между живот и смърт. Разбира се, че стремежът е към „жива плът“, но не в смисъла на телесен допир или интимност, а като обект на консумация. Подобно на библейския сюжет, в който не е достатъчно Христос да бъде екзекутиран – необходимо е тялото му да бъде разпнато и видяно от всички. По сходен начин, чрез разпространението на компрометиращите изображения, се осъществява своеобразен ритуал на социално унижение и символично разпъване, насочен към разрушаването на достойнството и идентичността на Кейт.
Финалът поставя акцент върху фигурата на Джейми, който до самия край на четвъртия епизод отказва да приеме смъртта на Кейт, заявявайки, че не я е убил. Съжалението му изглежда повърхностно: то не произтича от загубата на човешки живот, а от факта, че той и неговите съученици няма повече да получават изображения. Това демонстрира дълбока зависимост от визуалната консумация и от съвременната култура на споделяне, която замества етичната преценка с моментно удовлетворение.
Сериалът Adolescence на Джак Торн и Стивън Греъм, режисиран от Филип Барантини, идва в момент на крайна необходимост от разбиране и осъзнаване. Чрез изграждането на етико-философски портрет на едно поколение продукцията поставя зрителя не в ролята на съдник, а на участник в разследването – не на престъплението, а на разрушената комуникация, която го прави възможно.
Adolescence не е просто диагноза, а разказ, който отправя покана за нова чувствителност – такава, която не отрича технологичните кодове на съвременността, а търси начини да ги преведе, осмисли и направи поносими. Защото в основата на всяка травма стои не самото събитие, а неспособността то да бъде разказано, чуто и разбрано.
[1] Разговор между психоложката Брайъни Анистън и обвиненото в убийство момче Джейми Милър, епизод 3.
[2] Разговор между инспектор Люк Баскъм и сина му Адам в училището на Джими и Кейт, епизод 2.
[3] Интервю със Стивън Греъм, проведено от Кристиан Аманпур за CNN, публикувано на 20 март 2025 г., достъп на 23 март 2025 г., https://edition.cnn.com/2025/03/20/Tv/video/amanpour-stephen-graham-adolescence.
[4] Разговор между инспектор Люк Баскъм и сина му Адам, в училището на Джими и Кейт, епизод 2.
[5] Теорията за „blackpill“ е радикална интерпретация на „инцел“ идентичността, възникнала в онлайн среда. Тя се основава на убеждението, че физическата привлекателност е решаващ фактор за успеха в запознанствата, а тези, които не отговарят на определени стандарти, са обречени на самота. Тази идеология често е свързана с мизогиния и може да доведе до насилствени действия – включително фемициди и самоубийства.
[6] Маносферата е част от мъжко онлайн движение – общности, в които мъже обсъждат „типични мъжки“ проблеми и често изразяват сексистки възгледи.
[7] Според германската биоложка Майке Щоверок, около 80% от жените изпитват сексуално привличане към едва 20% от мъжете – твърдение, което насочва вниманието към нарастващото неравенство в сексуалните взаимоотношения. Цитирано в: Мазорет, Мая. „Кой ще донесе щастие на сексуално изключените?“ Le Monde, 27 март 2021 г. https://www.lemonde.fr/m-perso/article/2021/03/27/qui-fera-le-bonheur-des-exclus-du-sexe_6074710_4497916.html
[8] Онлайн проучване сред 272 самоопределили се инцел мъже показва, че 64% от тях проявяват депресивни симптоми, 48% имат суицидни мисли, 60% страдат от тревожност, а 28% – от посттравматично стресово разстройство (Broyd и др., 2021).
[9] „Целибат“ е състояние на доброволно въздържание от сексуални отношения, обикновено мотивирано от религиозни или духовни убеждения. А терминът „инцел“, съкратено от involuntary celibate, описва човек, който по причини, независещи от самия него, живее в сексуално въздържание.
[10] Бодрияр, Жан. Симулация и симулакрум. София: Тогедър Академи, 2019, с. 210.
[11] Разговор между психоложката Брайъни Анистън и обвиненото в убийство момче Джейми Милър, епизод 3.
