Антония Велкова-Гайдаржиева
Трите тома на „Българска литература от Освобождението до Първата световна война“ на Милена Кирова[1] представляват „наративна пулсация“ на напрегнатото равновесие между емпиричност и теоретичност, между литературноисторическа концептуалност и фактографическа точност, между методологическа строгост и художествено-интерпретативна фигуративност; между академична дисциплинираност и евристичен артистизъм. Със забележителна лекота авторката съчетава „фактографски, биографически и социологически подходи, отворени към студентски и по-широки публики“[2] с литературноисторическите и херменевтико-аналитични конструкции.
Литературната историчка е стигнала до дълбината на фигури и събития, на образи и символи, на слова и дела, на теми, идеи, изкази… Потапяйки се в най-потайните, в най-загадъчните пластове на следосвобожденската духовно-прозелитска епоха, в нейното очарование на градежи и възходи, изследователката й анализира, обяснява, и то пунктуално, каква е и защо е такава, каквато е.
И по други поводи съм отбелязвала, че М. Кирова е учен, който подчинява трудовете си на предварително обмислени постановки или пък концептуализира „в крачка“ натрупания емпиричен материал от новооткрити факти. В тази посока и с оглед на литературноисторическия разказ авторката винаги поддържа необходимата изследователска дистанция спрямо „обекта“ на проучване, неизменно следи за епистемологическата обективност на изложението си. От друга страна, тя в никакъв случай не се лишава от „приятността“ на заниманието си, от вдъхновеността на разказа, от озареността на откритието. В „Историята“ тя формулира, аксиоматизира, именува процеси и явления, „списъци“ и „инвентари“.
Неведнъж съм подчертавала, че трудът на М. Кирова негодува срещу традиционалистките литературноисторически наративи, някои от които представляват ни повече, ни по-малко, сборници с портретни щрихи за авторите класици. Изключително ценни в настоящото изложение са ескизи като „Литературен живот през 90-те години: начало на съзряването. Разнообразие от идейни посоки и жанрове. Вълната на социалния критицизъм“. Или напълно новаторските в концептуално отношение глави „Изобретяване на селото в българската литература“ и „Градът – метафора и действителност в българската литература“. Но също така обзорите „Начало на българския модернизъм. Кръгът „Мисъл“ – теоретична програма и критическа практика“ или „Българският символизъм“, които пунктуално проследяват българските случвания на модернизма, разполагайки ги в плътен световен контекст. Посочените опуси в „Историята“ преплитат в себе си множество изследователско-интерпретативни пластове – и културологични, и социологически, и националноидеологически, и философскоисторически… Защото знаем: „… освен „за“ литературата, литературните истории говорят и чрез нея, през нея за много други неща – нека ги обозначим като свод от човешки проблеми и ценности“[3].
Важно е да отбележим, че в тези по-обобщаващи, по-едри, така да се каже, обществено полагащи литературата ескизи, авторката прилага микроисторическата призма. Съсредоточавайки се тъкмо към 90-те години на 19. в., тя ще „дескрибира“ десетилетието чрез три ключови текста: „… в неговото начало излиза последният том на „Записките“, в средата се появява „Бай Ганьо“, а в края Петко Тодоров написва в чужбина първата модерна драма „Зидари“ (Част 1, с. 157). За да последва концептуално маркиращият щрих: „С други думи: от патриотичното възвеличаване на близкото минало през социалния критицизъм към покълване на модерното съзнание“ (Част 1, с. 157).
Микроскопският поглед ще свие още призмата, за да се види, че в рамките на 1892-а излизат едновременно трети том на „Записките“ и философската поема „Фрина“, откъдето и обобщението, че 90-те са време на порастването, на съзряването, на прехода към модерно съзнание (Част 1, с. 158).
М. Кирова е изследовател, който има афинитет към разплитането на парадокси, към разрешаването на сложни казуси, към уясняването на на пръв поглед неразрешими литературноисторически „загадки“. При това го прави логически постъпателно, фактологически прецизно и винаги концептуално аргументирано.
И така – как от една страна, българските писатели от края на 19. в. – от Патриарха Вазов до 20-годишния П. Ю. Тодоров – обвиняват своето време в упадък, в разцвет на всички морални и социални пороци, а от друга, същото това време в края на 19. в. „… е ненадминато в българската история по скоростта, с която се развиват (всъщност развиват се не е точната дума, по-скоро се появяват от нищото) държавата, цялата система на административните институции, модерната икономика, промишлеността, централизираното образование, националната литература – на практика всичко онова, което определя и съставлява битието на една модерна държава“ (Част 1, с. 158-159).
Както се и очаква, и на пръв поглед чисто социологическите срезове авторката ще направи през и чрез литературата, и то въвличайки в доказателствената си система творби, за които почти нищо не знаем или сме забравили (да речем поемата „Стоян“ от Цанко Церковски), но пък са симптоматични за духовноисторическите процеси в следосвобожденското общество. Същественият въпрос е: „Наистина ли България на просветените българи се е оказала по-лоша и по-страшна от България, изгубена (според колоритната фраза на бай Марко в тъмната безпътица на „чревото адово“)“ (Част 1, с. 161). Изследователката ще потърси дълбинните причини за това очевидно разминаване между историческите промени и мисленето на българската интелигенция. С други думи, интересуват я менталните нагласи, духовната автономност, но и социално-историческата детерминираност на родната интелигенция: „Върху фона на разпространилите се романтични надежди и революционни идеали Късното възраждане формира безрезервна вяра в щастливото бъдеще на свободна България. Причините за тази идеализация са тясно свързани с пълната липса на модерен социален опит сред българската интелигенция. Две десетилетия по-късно свободата е факт, държавата прилича на всички държави с капиталистическо развитие от края на XIX век. Но не това са очаквали възрожденски родените и възпитани българи, дочаканото изцяло противоречи на техните романтични идеали за „чиста и свята република“ (Част 1, с. 161). Модерната държава срещу национално-романтическата етика; капиталистическият утилитаризъм срещу възрожденския идеализъм…
Оттук нататък ще последва и задълбочената проблематизация на реализма в литературата, в българската литература. Декодирайки употребяваното от социалистическото литературознание понятие „критически реализъм“ като идеологизираното желание да се подчертае прогресивният елемент в съпротивата му срещу „мрачната буржоазна действителност“, авторката ще постави под въпрос десетилетната употреба на термина „реализъм“ като пресъздаване на живота такъв, какъвто е, тъй като: „Възможно ли е например всички заможни хора да бъдат безчовечни, всички държавни служители – корумпирани, всички адвокати – продажни и т. н…“ (Част 1, с. 163).
Влязла в режима на концептуално-реторичното, М. Кирова ще изведе и до нужната формулировка: „Реализъм“… означава да пишеш за онова, което интересува голяма част от обществото, и то по начин, който изразява в най-голяма степен онези популярни, общоприети възгледи, чието широко разпространение изглежда „естествено“, защото се възприемат като саморазбираща се, безпрекословна истина“ (Част 1, с. 163).
Разшифровайки художественото явление, обвързвайки го с динамиката на обществения живот, със социалните стереотипи, с колективно споделените ценности и представи, изследователката ще обвърже тематичния репертоар на социалната литература от края на XIX в. с потребността на българската художественост от психологизация на сюжетите и характерите. За да се оформят на типологично равнище две галерии – на тъмните герои и на героите жертви; първите, изградени с инструментите на сатирата, карикатурата и гротеската, за да се противопоставят на вторите. Всъщност, за да се засили опозицията между „моралната система“ на модерната власт и традиционната етика на хуманността.
„От литературната история се очакват много неща – постулира Н. Георгиев, – но едно от тях е основно: концепция за литературния процес“[4]. В основата на литературноисторическата концепция на М. Кирова е залегнала убедеността за задължителното познаване на: „… литературната действителност в разнообразието и конкретността на онези безброй прояви, които в крайна сметка пораждат и образуват големите, общовалидните посоки, в които се проявява културният дух на една епоха и които са истинският обект за изследване на науката литературна история“ (Част 1, с. 167). Изследователката се интересува не само от литературното движение „по върховете“, но и от онова, което се случва в „лабораториите“ на художествеността, в незначителните на пръв поглед, но оказващи се крайъгълни явления, раждащи тенденции.
Целият труд на М. Кирова е изтъкан от „фрагменти“, съчетаващи новооткрити или новозабелязани факти и типологизиращи обобщения, конкретни текстуални наблюдения и „едро“ скроени заключения. Така да се каже, аналитичното и синтетичното начало равноправно съжителстват в литературноисторическата „мрежа“ на труда.
Както вече споменах, един от пластовете в литературноисторическия наратив е свързан с така наречената от К. Манхайм „социология на духа“[5], на менталните структури, на колективните нагласи, на профилите на следосвобожденската интелигенция и идеологическите влияния върху нея. Защото, макар и „недоволна от всички свои правителства“ (Част 1, с. 173), интелигенцията в Нова България си остава силно детерминирана от обществено-политическото общност, белязана в края на 19. в. от „две големи течения: народничеството и социализма“ (Част 1, с. 173).
Това е първият литературноисторически опус, който така задълбочено и дескриптивно анализира „левия“ спектър на българското литературно-интелигентско битие от 90-те години на 19. в. Тръгвайки от руската генеалогия на народничеството и развилите се впоследствие негови две течения, изследователката проследява българските му метаморфози и художествени модели. Не мога да не обърна внимание на това, че тя находчиво вклинява в своите наблюдения и констатации силните гласове на българското литературознание отпреди столетие. Така например, очертавайки неизменните теми и обекти в литературната практика на българските писатели с народнически идеи – драмата на малкия, обезкоренен и смазан от институциите човек, сблъсъка му със злото, идентифицирано с модерната буржоазна държава, с обезчовечените чиновници и пр., М. Кирова ще озвучи лекционната ирония на проф. Б. Пенев спрямо стереотипизираните образи и конфликти на тази, превърнала се в масова, литература: „Обикновено това са изображения, издържани в най-сантиментален стил, авторът въздиша над участта на някой селски учител, който страда, като гледа невежеството и бедността на народа {…} наслаждава се от звуците на някоя китара и накрай авторът го заставя да умре от туберкулоза – за да излезе всичко по-трогателно“ (Част 1, с. 175).
Приложих този цитат от мастития професор, за да илюстрирам черта от почерка на М. Кирова, която и в същинския текст, и под черта възкресява авторитетни позиции от миналото, превърнали се в жалони, в концептуални литературнокритически и литературноисторически ядра, които настоящият разказ не само ползва като съзвучни опори, но и доуплътнява, надгражда.
Всички знаем, че писателите народници идеализират, романтизират патриархалната селска действителност, реставрирайки социалния патриархат от миналото. За литературноисторическия наратив обаче е важна заскобената забележка на авторката: „Разбира се, никой от тях не е знаел как точно е изглеждал този патриархат. Затова те си изграждат свой чисто литературен, идилично-утопичен модел“ (Част 1, с. 175-176). Някак досега не се акцентираше именно върху това, че отколешната селска идилия е литературно изобретена, художествено въобразена, а не е феномен на социално-историческата действителност.
Изследователката няма да се задоволи само с едрото щрихиране на народническите идеи, прокарани в литературата, но и ще диференцира писателите народници на групи, според типа им ангажираност към тези идеи. За да стигне до извода, че народническите произведения лесно стават популярни, респективно тенденциозни, според строгите естетически критерии на „вездесъщия“ д-р К.Кръстев например.
Характерно за литературноисторическия разказ на М. Кирова е, че той не само ни сдобива с ново знание за процеси, творби и персони, но и че загърбва „шаблоните на изживели времето си системи“[6]. Въобще – задава нови мисловни перспективи за историческия ход на българската литература и идейните (идеологическите) влияния върху нея.
Така например, за да изясни популярността на социалистическите идеи у нас през 90-те, авторката прави дълбинен успореден обществено-икономически, социокултурен, геополитически разрез на десетилетието. За да нарисува „микроисторически“ картината на 90-те, когато, оказва се, социализмът все още няма почва у нас. И тъй като: „Няма пролетариат, няма и достатъчно обезземлени селяни през 90-те години, първите адепти на социалистическата идеология принадлежат към интелигенцията: учители… нисши чиновници, гимназисти (социализмът сред тях е направо пандемия), журналисти и писатели идеалисти…“(Част 1, с. 179). А те изглеждат по следния начин: „Те си пускат (доколкото младостта им го позволява) дълги бради, ходят облечени в закопчани догоре рубашки, спорят пламенно помежду си, разнасят в джобовете си навсякъде марксистки брошури, провеждат съзаклятнически събрания извън градовете – в нечие лозе, на някой баир…“ (Част 1, с. 179). Така щрихиран, „портретът“ на социалистически увлечената ни интелигенция носи иронично-снизходителните нюанси на рисунъка. Но неслучайно. В очите на старите просвещенци, нейни съвременници, тази младеж изглежда „разхайтена и безбожна“ (Част 1, с. 179).
Анализирайки влиянието на социалистическите идеи като тип социална детерминираност, изследователката ще състави пълните списъци на три „групи“ писатели. От една страна, са вече утвърдените народници (и за да научим или се подсетим, че сред тях се подвизава и Люба Ивошевич, първата съпруга на Георги Димитров, пролетарска поетеса и публицистка, пишеща на сръбски и български език), от друга – са поетите модернисти, когато все още мечтаят за социална справедливост повече, отколкото за живот в кула от слонова кост. А „съвсем отделна група представляват истинските марксисти, като първия ни пролетарски поет Димитър Полянов, фейлетониста и публицист Георги Кирков, теоретика Димитър Благоев, критиците Димитър Благоев и Георги Бакалов (Част 1, с. 180).
Както се убеждаваме, фактологичната детайлировка, социологическата дисекция вървят ръка за ръка с наблюдения върху иманентната художествено-естетическа процесуалност. За да се съгласим, че социално-идеологически независимата творческа интелигенция е твърде измамна категория.
Маниер на почерка на М. Кирова е, че правейки социополитически разрез на съответното историческо време, тя неизменно илюстрира неговите особености с художествени примери, с литературни факти. И ето че, занимавайки се с особеностите на „литературния социализъм“ като „наследник на бунтарските настроения от предходните две десетилетия“ (Част 1, с. 180), като вид „богоборство и отцеборство“ (Част 1, с. 180), което пък обяснява и защо толкова различни хора като Антон Страшимиров и Петко Тодоров, Кирил Христов и Яворов споделят „поне докато са млади, общ гняв към потисничеството на буржоазните институции и общо желание за съпричастност към съдбата на всички обезправени хора“ (Част 1, с. 180), изследователката ще илюстрира общосподелените идеологически настроения с едно от добилите широка публичност тогава стихотворение на Димитър Полянов „Срутените кумири“.
Изложението ни сдобива с творческо-биографични подробности, които са едновременно конкретноисторически и типологически – като тези, че авторът Д. Полянов стихореди романтично-бунтарските думи, докато е студент по медицина в Нанси, или че стихотворението е отпечатано в сп. „Ден“ на Янко Сакъзов и бързо добива масово-площадна популярност, превръщайки се в манифест на стотици младежи.
Разбира се, развойните процеси на една литература съвместяват в себе си както живота на шедьоврите и класиците, така и на фоновите, контекстовите творби и техните създатели, на спътниците на високите образци, които са бримки от мрежата на литературното поле, брънки от хода на литературноисторическия процес. Затова и изследователката съвсем целенасочено ще анализира строфа по строфа тази безлична революционно-утопична творба, проследяваща пролетарската съдба в буржоазния свят, заредена с колективния взрив на социалния гняв. Анализът обаче съвсем не е самоцелен, той отвежда до съществения извод, че: „Започвайки с Полянов, пролетарската поезия бързо усвоява митологемата на преродения човек“ (Част 1, с. 182), който е част от колективната сила на милионите.
Неколкократно отбелязвам, че наративът на М. Кирова не остава на равнището на констативното, на извършените наблюдения, а винаги търси причините – външно- и вътрешнолитературни – за съответните явления. И в конкретния случай, доказвайки чрез анализ шаблонността на пролетарската поезия, нейната не-висока художествено-естетическа стойност, авторката търси комплекса от причини за обществената престижност на нейната клиширана образност. Една от причините за популярността на социалистическите идеи е, че „те създават бъдеще“ (Част 1, с. 182) – толкова светло и справедливо, колкото несправедлив и тъмен е реалният живот. И ако народничеството е изразът на ретроутопичното визионерство, социализмът обещава в перспектива блажения бъдещ свят на равенство, братство и справедливост. Така или иначе – и едната, и другата идеология, обединени от обещанието за социална справедливост, са примамливи за „все още по възрожденски доверчивото и романтично съзнание“ (Част 1, с. 182) на българската интелигенция.
М. Кирова е от литературните историци, които „показват, като разказват“[7]. Някак анализът, интерпретацията, концептуалното рамкиране на съответните части, фактологичното детайлиране и създаващите мисловни връзки коментари, хронологическото изреждане и конструктивното подреждане са органически втъкани в плетивото на литературноисторическия наратив – ясен, достъпен, увлекателен.
И още нещо – М. Кирова е автор с изострен усет към литературния/културния парадокс, но притежава умението да го разплете, да „дръпне“ невидимите лостове, да отвори проходите в лабиринта, да разтълкува апорията. Така, тръгвайки от колективистичния пролетарски патос на голяма част от родната интелигенция през 90-те, изследователката ще обвърже социалистическите увлечения на младежите с рошави коси и черни рубашки – с индивидуалистичните нагласи в българското общество, колкото и странно да е това на пръв поглед. Защото: „Социализмът е бунт на синовете на едно младо поколение, което отрича мирогледната система на отминаващата епоха“ (Част 1, с. 183). И колкото и невероятно да е на първо четене, „тъкмо две от най-колективистичните идеологии (народничеството и социализмът) успяват да проработят като стратегии на индивидуалистичния бунт, на единичния отказ от приликата с познатото“ (Част 1, с. 183).
М. Кирова е склонна към подобни „микроисторически“ провокации, към разчупване на стереотипизираните схеми на мислене, към проблематизиране на априорно взетите на доверие режими на литературноисторическо разказване. И всичко това е структурно-ментална, концептуална същност на научните дирения на изследователката, която неизменно обвързва миналото на процеси и явления със сегашното на литературното поле. „Намесата на историка – казва Пол Рикьор – не е паразитна, тя е конститутивна за модуса на историческото познание“[8]. И още по-важно: „Неговото изкуство се ражда като херменевтика. То продължава като разбиране, което е по същество тълкуване на знаци“[9]. Струва ми се, че сред мощните КПД-та на коментирания тук наратив са тъкмо инвентивните тълкувания на видени и недовидени, на забравени и потулени факти и знаци, тези и хипотези.
Така финалът на главата за литературния живот през 90-те години на миналия век предлага друго четене на индивидуализма като явление в българската литература спрямо авторитетната гледна точка на Б. Пенев, един от ярките му адепти. Б. Пенев е висш авторитет в научния профил на М. Кирова, което не отнема правото й да се усъмнява, да проблематизира неговите изречени „от амвона“ гледни точки: „И макар че според Б. Пенев на индивидуализма в българската култура предстои да се появи в началото на новия век „като реакция срещу култа на масата, отчасти като реакция срещу социализма“, на мен ми се струва, че неговите корени са тъкмо в увлеченията по социализма и народничеството през 90-те години. Не защото тяхната теория съдържа сама по себе си индивидуализма, а защото начинът, по който я практикува голяма част от българската интелигенция, е исторически специфичен и се подчинява на закономерности, породени от скоростта на развитието й в края на XIX век“ (Част 1, с. 85).
С изострения си аналитичен поглед и конструктивно-типологическо визионерство М. Кирова е успяла да обходи всички стаи и коридори на „къщата на българската литература „с нейните милиони прозорци“[10]. И е видяла, че гледайки през тези прозорци и наблюдавайки една и съща картина, писателите ни я интерпретират и рамкират, представят и въобразяват в различен и художествено-естетически, и литературноидеологически формат. За да продължават да ни вълнуват след вече повече от век, когато и народниците, и социалистите са… литературна история.
[1] Милена Кирова. Българска литература от Освобождението до Първата световна война в три тома (2016, 2018, 2020). С., Колибри. Всички цитати от съответните части на труда и страниците ще се поставят в скоби вътре в текста.
[2] Вж. Литературен вестник, „Витрина“, бр. 37, 9-15.11.2016, с. 5.
[3] Стефанов, В. Литературната институция. С., 1995, с. 15.
[4] Георгиев, Н. Към предисторията на бъдещата история на българската литература. // Портал Култура, 23.09.2019.
[5] Манхайм, К. Студии по социология на културата. С., 2002, с. 11.
[6] Пак там, с. 68.
[7] Рикьор, П. Паметта, историята, забравата. С., 2006, с. 279.
[8] Пак там, с. 347.
[9] Пак там.
[10] Джеймс, Х. Изящното изкуство на критиката. С., 2022, с. 15.
