Анелия Диамандиева
Много автори на художествена литература често свеждат християнските принципи до морализаторска призма, през която обиграват свещени символи и превръщат текста в повърхностна реплика на библейски разказ. Дебютни книги като ,,Човекът от последния вагон“ на Марта Радева, които не тематизират пряко християнството, предават духа му много по-убедително. Героите в нейните 27 разказа са много далеч от догматични образци. Ако се обобщи поведението им, може би ще останат единствено чистите намерения на хора, които се лутат и допускат много грешки. Марта Радева е успяла да улови безпътието на едно общество, което се опитва интуитивно да сглоби парченцата на морална рамка, начупена или обковавана с други ценности 45 години.
Тъй като липсва зададено време и пространство (досещаме се от автобиографията на авторката и описанията на средата, че населеното място в разказите е Провадия и околността), читателят доизгражда чрез личните съдби и случки на обитателите картината на един компактен свят с всичките му характерни повратности. Повтарящият се мотив, с който се потапяме в света на някой учител, ни помага да видим, че животът си остава една и съща енигма и от двете страни на всяка човешка йерархия. Дали героите се познават, принадлежат ли изобщо на една реалност, или са се разминали във времето? Повечето разкази са написани от първо лице, което ни въвлича в объркването на разказвача – понякога преминава от живота в смъртта и обратно, или пък се оказва, че всичко е било просто сън.
Човекът от последния вагон е пътникът, който се качва само за да се стопли; този, който е готов да си отиде, ако го изгонят. Човекът, който цял живот се е борил с контролиращата си майка, за да открие накрая, че реакциите му рикошират върху него самия и все пак й е останал подвластен. Човекът от последния вагон се оказва нашият брат, запилял се преди много години… Отвореният край, символичните развръзки и недоизказаните фабули ни ангажират сами да се досетим кой е най-естественият завършек на всяка история.
Разказите на Радева не са динамични, а напротив – спокойни и последователни дори когато достигат трудни епизоди или моменти на дълбочина и рефлексия. Този език усилва усещането за безвремие и лутане, сякаш героите не взимат напълно съзнателно своите решения, а реейки се, попадат на тях без категорични избори и завършеци. Неопределеността на времето и пространството е отражение на едно дълбинно усещане за дезориентация – както лична, така и колективна. Този спокоен ритъм обаче бива нарушен понякога от твърде описателен език и стремеж на главните персонажи да демонстрират своето интелектуално превъзходство пред „по-ограничените“ си събеседници. Някои интеракции не надхвърлят повърхностния пласт на доста предвидимо противопоставяне. Такъв е случаят с разпознаваемите мъжки балкански типажи, с които се сблъскваме в „Един ден на Рупите“. Ако тези второстепенни герои, макар и в своето тесногръдие, получеха шанс да надхвърлят познатия стереотип, техните личности биха се осветлили също като продукт на своята среда.
Самото общество, което Радева описва, изглежда не е сигурно накъде се движи. Липсата на стабилни ориентири в съществуването на нейните герои прави паралел с действителността на едно посттоталитарно поколение, което търси своите ценности, но невинаги знае къде да ги открие.
Разказвачката прави много препратки към класически книги и филми. Една от най-успешните е между разказа „Лавандуловите полета“ и романа „Евгений Онегин“. Пушкин също разнищва морални дилеми, които резонират с християнския етос, но между двете произведения са противопоставени четирима главни герои по две полуоси. Евгений и Татяна от разказа на Марта Радева носят натюрела на своите първообрази, но ролите им са разменени и Татяна е в позиция на превъзходство пред Евгений Огнянов, неин ученик. Наивността и чистотата на Пушкиновата Татяна остават на втори план пред характера й, символ на духовна зрялост и нравственост. Тази Татяна не е силна и непоклатима, а е момиче, което, след като губи единствената си надежда за щастие, рухва и ускорява процеса на самоунищожение с алкохол. Нихилистичният контекст, в който е израснала, е създал раздробена вътрешна система, в която няма ясни модели за поведение или утеха в моментите на криза. Накрая съдбата й подава ръка, позволява й да осмисли тази истина и да открие щастлив край, който Татяна Ларина не получава.
Персонажите едва ли имат еднозначно християнско самосъзнание отвъд (вероятно) външното такова. Макар и през нехристиянската символика на Бялото братство, в разказа „Кръгът“ се развива идеята, че истинската промяна не може да се наложи отвън, а трябва да се прояви отвътре – мисъл, която Бердяев застъпва като основна в есето си „За достойнството на християнството и недостойнството на християните”. Именно този вътрешен процес на осмисляне на моралните категории се откроява най-силно. Християнството не изисква нещо повече от искреното усилие на човек да надмогне пороците, които осъзнава и дори ако героите не се припознават като носители на християнски ценности, те правят именно това.
Сборникът „Човекът от последния вагон“ по-скоро не се вписва в категорията на християнската литература и все пак Марта Радева предлага версия, която улавя по периферията духовно-религиозни отблясъци. Дори когато са заслужили съдбата си, на героите им е даден втори, трети или пореден шанс. Книгата предава универсалната истина, че човешкият живот е различен път за всеки един от нас – по-равен за едни и твърде стръмен за други, но дори и да се окажем встрани от целта, никога няма да се озовем на място, където слънцето не би изгряло отново.
Марта Радева, „Човекът от последния вагон“, изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2024
