Албена Стамболова
1.
Запознах се с Франческа преди четири години, а преди пет чух името й за първи път, съчетано с това на Маргьорит Юрсенар. Камелия Спасова ме покани да напиша нещо за Юрсенар в „Литературен вестник“, имаше годишнина; и предложи да се запозная с Франческа, която работи върху творчеството ѝ. Освен това си приличате, добави накрая Камелия.
Брей, казах си, това звучи странно. Има нещо за разгадаване.
Тогава не се запознах с Франческа, но казах на Камелия, че ще потърся нещо, може би ценно за докторантката в катедрата по Теория и история на литературата, което може да я заинтригува. Припомних си моя приятел проф. Осаму Хаяши от Токийския университет, който посвети цялата си академична кариера на Юрсенар. Той обикаляше целия свят, за да участва в колоквиуми за Юрсенар и ми пращаше програми и кратки резюмета от тях. Казах си, че може да са полезни за тази мистериозна Франческа. И реших да не се запознавам с нея, тъй като щях да й дам текстовете от проф. Хаяши. Но те също мистериозно бяха изчезнали. Понеже не успях да се скрия зад неговата маска, явно все пак щяхме да се запознаем.
Междувременно подготвяхме конференцията на „кръга Кръстева“ в НБУ и ето че в програмата се появи името Франческа Земярска. Аха, казах си, ще видим тази работа с приликата. Мислех си, че може би ще срещна някакво прилежно подобие на себе си отпреди 30 години, което само ще ме върне към неустойчивото ми самочувствие.
Само че, откакто видях и чух Франческа, благодаря за изчезването на текстовете на проф. Хаяши, който се запозна с нея скрит под моята маска. Като в игра на криеница.
Защо правя това въведение? Заради епиграфа в изследването на Франческа Земярска, свързано с нейния дядо. Заради пожеланието работата и забавлението да вървят заедно, да бъдат еквивалентни. Заради способността да се върви „подир сенките на облаците“ с цялата сериозност, която предполага играта.
Сложен и на пръв поглед твърде сериозен автор е М. Юрсенар дори и само заради ерудицията си. Но най-вече заради свръхснабдеността на творбите ѝ откъм нефикционални източници, пораждащи по един сложен начин фикционалност. Както и заради таланта ѝ да чете и осмисля автори като В. Улф, Т. Ман, М. Пруст, Мишима, Камю и много други, да борави с древна история, митове, класически извори. Да превръща писането си в особен тип археология или антропология, да разработва потенциала им на живата сцена на художествения жанр.
Франческа Земярска избира да провежда изследването си през маската, пола, гласа. Стига до концептуализация на това, което поражда писането на Юрсенар и не само го обвързва биографично, но и го разиграва пластично-сетивно през персонажите ѝ, проследявайки техния трансформационен характер.
Разиграването или проиграването на теми и сюжети, но и на това какъв е генерационният модел на творчеството у Юрсенар, ни въвеждат в сърцевината на метода ѝ на писане – и през биографичните събития, и през потапянето в световната култура, и през актуалните социални и политически събития. Следва се нишката, която се вие из пътищата на различни творчески процеси, разбира се този на Юрсенар, но и на В. Улф, Т. Ман, Пруст, Женет, Барт, Кръстева, Николчина и много други. Тази нишка е именно огледалната игра с различните ъгли на зрение, която свързва работата със забавлението, по думите на дядото от епиграфа. Защо наричам игра дългия, личен и специфичен за всеки автор процес на творене, който ФЗ оглежда многостранно през различни отражения?
2.
Защото това изследване създава преживяване. Франческа Земярска преди всичко философства върху литературната материя – художествена и критическа – което ѝ позволява свободно да пита и да открива смисъл в текстовете. Размишленията ѝ върху литературни тенденции, традиции, бележки, спомени и дневници стигат до успешна завършеност, защото и малкото и голямото, и цялостното и откъслечното, са приети в легитимното си съществуване и от тях се поражда стопроцентов авторски текст с феноменологични вариации.
Начинът на писане на ФЗ, редом с приноса ѝ към аналитичната критика върху Юрсенар, е голямото постижение на изследването ѝ. „Тя пише много хубаво“, ми каза Миглена Николчина, когато ми подаваше току-що излязлата книга. Да, Франческа Земярска пише много хубаво, но пише и повече от хубаво, и това повече е талантът ѝ да оглежда един текст през други текстове, да установява отношения между тях, да превръща езика си в инструмент на взаимно проникване, докато успее да въвлече читателя в преживяването им.
Можем да се зарадваме от сполучливата среща на Франческа Земярска с Маргьорит Юрсенар, но съм убедена, че с когото или с каквото са бъдещите ѝ срещи, те ще бъдат щастливи в същата степен. Не бих се наела да твърдя, че Франческа Земярска харесва Юрсенар, привличането е взаимно, ако се съди по резултата. Затова слагам ударение върху феноменологическото измерение на изследването; за мен това е едно феноменологическо изследване с целия инструментариум, който методът предполага: интенционален акт, улавящ предмета като смислова единица, проиграване на различните дадености на съзнанието, което ги интендира, и съответно различните смисли, които той, предметът, може да придобива в нови полета. Улавяне на модуси на даденост на предмета спрямо интенционално насоченото съзнание. Юрсенар сякаш сама се разкрива в реалното си съществуване извън време и пространство, макар че поместеността в хронотопа създава едно от възможните интерпретационни измерения, без те да се изчерпват с него.
Между окото, което гледа, и онова, което е гледано, е изградено цяло поле за изследване на възможните интенционални отнасяния. На въпроса какво би казала Юрсенар, ако можеше, мисля, че би се почувствала цяла, оцелостена, видяла себе си като съвпадаща и като несъвпадаща едновременно с намеренията и с творбите си. Би се видяла в движение, което не само е запазено у Франческа Земярска, но и е надградено с движението в херменевтичния кръг, проиграван от авторката за части от цялото и за цялото през частите – художествени и критически. За мен най-ценното в „Маска и глас …“ не е само образователната страна, снабдена с оперативен критически апарат (макар че тежестта ѝ е голяма), а това, че въвлича читателя в авантюра на преживяване, която резонира със собственото му време-пространство – в линията на херменевтичната феноменология на Ингарден и Изер, а може би и на Рикьор. Постигнато е едно разбиране на Юрсенар, което се излъчва от всяка подробност, но е и цялостно усещане за нея.
Второто измерение на това изследване, което намирам за ценно, е психоаналитичното. То е с относително дискретно, но устойчиво присъствие. Франческа Земярска го въвежда през тези на Юлия Кръстева и Миглена Николчина за майцеубийството и инстанцията на въображаемия баща, обвързвайки го с биографични спомени, разкази и текстове и на Юрсенар, и на Вирджиния Улф. Но и не само. Големи части от изследването са посветени на семантичното гнездо на пола, трансформациите, маската, динамиката на гласовете. И на възможността творческият процес да се зароди, да се възобнови или прекъсне. Обвързването на реални биографични факти с лабораторно документираните усилия на Юрсенар и на Улф – и двете жени в трудна епоха на социална деструкция, преосмисляне на класическия хуманизъм, търсене на отговори през четене на класически и съвременни автори. Франческа Земярска внимателно проследява развитието на идеите за писането и творчеството, този „труден занаят“, като се движи и проспективно и ретроактивно към възможността изобщо да го има.
И отваря път към въпроса какво прави писането на книги постижимо и функционално не просто за да се издават те, а за да се разрешават, никога окончателно, въпросите за това коя съм аз и какво искам.
Казано с езика на Лакан, ние изживяваме нашето реално през целия си живот, а то е амалгама от психически позиции и възможностите, дадени ни в езиково-символния план във времената, които обитаваме. С други думи, решаването на задачата как изобщо да бъдем е универсално споделена борба с натиска отвътре и с натиска отвън във всяко човешко съзнание.
Мястото на жената в психоаналитичния дискурс обаче е доста спорно и непълно още със зараждането на психоанализата, така че Франческа Земярска с основание се обръща към тезата на Кръстева, развита в изследване и от Николчина, и към която Кръстева се връща и до днес, за майцеубийството и въображаемия баща – андрогинния добронамерен и подкрепящ баща, който момичето създава като психически продукт, за да реши сложната задача за обектните отношения и с двата пола. И за да преодолее бездната на застрашителното поглъщане от майчината матрица.
В книгата „Прелюдия към една етика на женското“, издадена от „Фаяр“ през есента на 2024 (https://www.fayard.fr/video/julia-kristeva-prelude-une-ethique-du-feminin/), Кръстева продължава с темата за женското измерение на пола, както при жените, така и при мъжете, за трансформационния капитал на женското, за психическата бисексуалност у мъжете и жените. И още за това колко проблематична и неочевидна е хетеросексуалността, която предполага сложно психическо преструктуриране у жената.
Това, което днес Кръстева нарича „женски трансформатив“, е посочено като движеща сила както у жените, така и у мъжете. Дава за пример Филип Солерс в два ключови момента от живота му – чрез първия му роман – „Една странна самота“, в който младият влюбен персонаж решава да стане писател, за да се справи със смущаващото го любовно отношение – тоест открива движещата сила на въображаемите светове като собствен творчески потенциал. Вторият момент е състоянието на спокойно му съзерцание на прага на смъртта си, в което съзерцание Кръстева вижда отново трансформационния капацитет, този път обърнат към смъртта.
Според нея този трансформатив е надежда за културно и ценностно съхранение и грижа в трудни времена, в него вижда нов тип съвременен хуманизъм.
Специфичният начин, по който Юрсенар осъществява тази алхимия, както посочва Франческа Земярска, от една страна е създаването на сплав между реални и въображаеми родства, но от друга, е третирането на херметизма, загадката, неозначеното като свързано с хуманизма и с човешкото изобщо. Сякаш през целия си живот, на човек и на писателка, върви по следите на една метаморфоза с начална точка загадката – колкото по-загадъчно е нещо (старогръцкият пример с енигмата, в който все нещо трябва да се доизмисля, е показателен), толкова по-голям хоризонт за въображение и творчество се отваря. Невъзможността да се реши една загадка (на произхода, на сцената по ЮК), е мотор, който задвижва писането. Майката на Юрсенар, Фернанд, затънала в пихтиестата субстанция на абектното, е дистанцирана и иронизирана и почти заличена в своята реална биографичност в „Благочестиви спомени“, за да се освободи пространство за трансформирането на афекта на дъщерята в език.
Следвайки Франческа Земярска в изследването на връзките между творчеството на Томас Ман и Юрсенар, ще добавя, че загадката, доколкото е априори неразрешима (в демоничните си измерения, цивилизационната разруха, смъртта, бездната), има и мрачно измерение на нещо будещо страх. Алтернативата е във вариациите на алхимическото преобразуване, което претопява в неозначеното, в нулевата фигура или отсъствието на означаващо (цитирам Женет по Франческа Земярска), в „това което не знае, че знае“. Аспект на тази алтернатива е посочен от Миглена Николчина във връзка с видеоигрите и преодоляването на нива и растеж на героите в тях (посочен от Земярска в главата „Демонизъм и изследване на бездните“). В крайна сметка хуманизмът на ръба на бездната води към Лакановия “lalangue”, към първичния бърборещ майчин език, субстанция на несъзнаваното. Историческото време на пропадането в бездната и разклащането на цивилизационно-културните устои е и време на въобразяване на начини за поредно възкресяване на символен ред.
4.
И накрая завършвам с връщане към нещо, което в началото нарекох игра.
И макар тя да е имплицитно обвързана с риск (иначе каква игра би била?), именно в играта виждам аналогията с епиграфа на изследването и пожеланието за забавление. Връзката е направена през подглавата „Игра и риск“ и есето на Юрсенар „Хуманизъм и херметизъм у Томас Ман“, където се третира природата на твореца. Семантичната верига самозванство-фокусник-илюзионист-самоомагьосване ни отвежда както към низостта, така и към забавната промяна на идентичността. Играта със смъртта в живота е и маскарад, и опасен карнавал, умножен живот. Не е трудно хипотетично да кажем, че играта върши работата по-добре, като я отваря не само към забавлението, но към лабораторията на творението.
Да са благословени дядовците ни!
Мисля, че е ценно да се анализира дискурсивният метод на Франческа Земярска. Тъкмо от неговото разглеждане трябва да се тръгне, за да се открои особеният принос на книгата ѝ. Той работи на няколко нива. На най-базовото бих посочила почтеността. Франческа Земярска умело се гмурка и внимателно разтваря мидите, във всяка от които открива перла. На второто ниво е умението ѝ да разположи перлите така, че да се интегрират с тази, за която са извадени. На третото, е способността ѝ да произведе собствен разказ за неочевидната страна на едно творение, което стои достатъчно монолитно и самомистифицирано, за да не поощрява лесен достъп. На четвъртото, да демонстрира чрез собствения си метод метода на Юрсенар да си служи с архиви, свидетелства и писмени следи. И на петото, да сподели с читателите си, и не се съмнявам, с поколения студенти и колеги, откритията, които прави в съпоставките си и чрез които постига рядко срещан диалог между разнородни текстове.
Франческа Земярска, „Маска и глас в творчеството на Маргьорит Юрсенар“, поредица „Зевгма“, ИК „Версус“, С., 276 с., 23 лв.
