Националистическа носталгия: селективна памет и идеализирано минало
Миглена Дикова-Миланова
Коментар към есето на Александра Влесхауърс, студентка по Източноевропейски езици и култури в Университета в Гент, изучаваща и български език
Темата за опасното влечение към миналото и опитите то да бъде възпроизведено – централна за романа „Времеубежище“ – е по-актуална от всякога. Все по-често в съвременните общества наблюдаваме как митологизирани представи за „златни времена“ се превръщат в идеологическо оръжие, използвано за постигане на политически и социални цели. Именно това явление изследователите описват с термина националистическа носталгия – специфичен вид колективно чувство, което използва селективната памет за конструиране на утопично минало. Такова минало се възприема като изгубено, но въпреки това – достъпно чрез възстановяване или завръщане, което често легитимира репресивни и ексклузивни политики в настоящето.
Според културолога Светлана Бойм носталгията е „тъга не просто по дома, а по различно време – по свят, в който не сме живели“. В своя труд The Future of Nostalgia (2001) тя прави важно разграничение между рефлексивна и ресторативна носталгия. Рефлексивната е критична и осъзнава невъзможността за завръщане, докато ресторативната търси реално възстановяване на „истинския ред“ на миналото. Именно ресторативната носталгия стои в основата на националистическите движения, които използват реториката за „възстановяване на величието“ – независимо дали става дума за съветското, имперското, християнското или колониалното минало.
Романът на Господинов блестящо демонстрира ироничната и често зловеща логика на тази ресторативна носталгия. „Времеубежище“ показва как, в търсене на сигурност и идентичност, цели общества са готови да се откажат от модерни достижения като демокрация, плурализъм и права – за да пресъздадат едно въображаемо и идеализирано минало. Крайната цена на това завръщане не е само загуба на удобства, но и повторение на исторически травми – нещо, което романът подчертава чрез ескалацията на насилие и загуба на идентичност.
Тези теми намират паралели не само в Източна Европа, но и в глобален мащаб. В Съединените щати например последните години бележат тревожен ръст на реториката, свързана с „Make America Great Again“ – лозунг, който изразява именно ресторативна националистическа носталгия. Това послание предполага, че е съществувала епоха на величие, към която нацията трябва да се завърне, но без критично осмисляне на социалните, расови и икономически неравенства, присъщи на това „величие“. Такава носталгия прикрива минали несправедливости и използва емоционално манипулиране на колективната памет, за да създаде образ на враг – било то мигрант, малцинство или „упадъчната модерност“.
В този контекст романът на Господинов звучи универсално – той не просто анализира носталгията, а предупреждава за нейната трансформация в политическа доктрина. Идеализираното минало никога не е безобидно: то изключва, подчинява и мълчи за насилието, което съпровожда неговото възстановяване. Носталгията, когато се превърне в основа за колективни решения, не лекува рани – тя ги отваря отново.
„Времеубежище“ на Георги Господинов
Александра Влесхауърс
„Времеубкжище“ (2020) на Георги Господинов е роман, който отвежда читателя на пътешествие през множество места и исторически събития. Творбата изследва различни начини за възприемане на паметта, миналото и настоящето, както и емоциите, които времето предизвиква както у отделния индивид, така и в рамките на цялото общество. Макар сюжетът да е изцяло фикционален, романът е наситен с препратки към реални исторически събития, чрез които се изгражда представата за значението на миналото в контекста на настоящето.
Историята е разказана от първо лице – от герой, който проявява силен интерес и почти фатално влечение към миналото. Един ден той среща мистериозен човек, който споделя неговата страст – гериатъра Гаустин. Двамата стават приятели и решават да създадат клиника на миналото – място, предназначено за пациенти с болестта на Алцхаймер, които успяват да възстановят само откъслечни спомени от предишни десетилетия и се чувстват по-уютно в обстановка, наподобяваща „тяхното“ време. Клиниката е структурирана по десетилетия, всяко обзаведено според ценностите, нормите и естетиката на съответната епоха. Скоро не само пациенти с деменция, но и напълно здрави хора започват да търсят убежище в това пространство – като в едно реално „времеубежище“. Но историята не свършва дотук.
Постепенно цялото европейско общество започва да се обсебва от миналото. Чрез референдум всяка страна членка избира да се върне към определена предишна епоха. Господинов осъществява остра критическа рефлексия върху начина, по който обществата се отнасят към историческата памет – както на индивидуално, така и на колективно ниво.
Разказвачът – който не само споделя собствения си опит, но с възхищение документира думите и действията на Гаустин – в края на романа сам започва да губи паметта си. В крайна сметка той дори не е сигурен дали Гаустин изобщо е съществувал, или двамата не са една и съща личност. Така повествованието придобива алегорични и философски измерения, поставяйки под въпрос границата между реалност и въображение, между лична и колективна памет.
Разказвачът подхожда към миналото с откровена носталгия, като през цялото повествование асоциира миризми, предмети и места с детски спомени. Читателят е въведен в неговите интимни преживявания и усещането му за времето, което изглежда невъзможно за преодоляване: „Записах си, че ако искаш да оцелееш на ново място, трябва да откъснеш миналото от себе си и да го хвърлиш на кучетата. (Аз не можах)“. Разказвачът размишлява дълбоко върху това какво означават паметта и миналото и как човек може да се справи с тях – но по-често достига до съмнения, отколкото до отговори: „Миналото не е само онова, което ти се е случило. Понякога е онова, което сам си измислил“.
Миналото е представено като разрушителна и всепоглъщаща сила, над която нито отделният човек, нито обществото имат контрол. Наред с личната история на разказвача, Господинов описва и как съвременното общество се оплита в мрежата на времето. Мнозина копнеят за връщане към „доброто старо време“, защото бъдещето изглежда несигурно и плашещо. Сигурността, която Европа някога е предлагала, вече е загубена, а мнозина желаят да избягат във „времеубежище“.
Веднъж щом всяка страна се връща към избраната от нея епоха, се оказва, че миналото далеч не е така спасително и романтично, както е било идеализирано. Господинов използва този сюжет като иронична критика на носталгията. Завръщането към миналото означава и отказ от удобствата на съвременния свят – от правата и свободите, които не съществуват в комунистическото минало, откъдето произхождат както разказвачът, така и самият автор. Липсата на свобода на движение, правна сигурност и достъп до обективна информация са също част от това минало, към което героите копнеят да се върнат.
Същевременно романът критикува и българското общество, което в романа бързо се адаптира към авторитарния режим и демонстрира липса на гражданска съпротива. Исторически събития като Априлското въстание, Пражката пролет, двете световни войни и навечерието на Втората световна война (1 септември 1939 г.) се появяват многократно в романа като ключови моменти в колективната памет. Особена популярност сред населението придобиват т.нар. „реенактмънти“ – възстановки на значими събития, в които се наемат актьори, за да пресъздадат сцени като атентата в Бургтеатър или убийството на Франц Фердинанд.
В крайна сметка както главният герой, така и обществото се изгубват във времето – никой вече не знае кое е минало, кое е настояще и кое е бъдеще. Романът придава ново значение на нашето отношение към историята, показвайки, че европейската цивилизация остава трайно закотвена в своето минало и че то продължава да влияе върху решенията, които взимаме в настоящето. Доминиращият образ на Европа като континент на мир и сигурност е поставен под въпрос. Ироничната аналогия между пандемията от COVID-19 и „пандемия на миналото“, в която всички са „заразени“ със спомени, демонстрира уязвимостта на обществото и склонността му към бягство от реалността.
Господинов подчертава и че всяка европейска нация носи белезите на преживените войни и в действителност не се е променила. Швейцария например гласува на референдума да остане в настоящето – неутрална позиция, която напомня нейната роля по време на войната.
„Времеубежище“ е дълбоко размишление върху миналото и настоящето. Личните и колективни спомени се преплитат в сложна, но изключително силна мрежа на времето и всички въпроси, които то неизбежно поражда.
Есето е писано за курса по Южнославянски литератури.
