(Бележки върху Животното, което следователно съм на Жак Дерида)
Дарин Тенев
В този текст[1] ще предложа насока за четене на посмъртно публикуваната книга на Жак Дерида Животното, което следователно съм[2], като предложа хипотезата, че там френският мислител дава на изследователите ориентири как следва като цяло да се мисли неговата библиотека. В книгата Дерида обръща вниманието си към митичното чудовище Химера и тъкмо въпросът за Химера ще бъде ръководната нишка на моя прочит.
Ще започна с предварителен въпрос. Как да мислим чудовището, ако Химера не е само митичният звяр, чудовище, съчетаващо три различни животни в едно хетерогенно тяло, а също и принцип, парадоксален принцип на текстова организация, начин на съществуване на текстове и текстови архиви? И ако тайната на Химера се крие в това, че когато някой поглежда чудовището или текста – но дали наистина двете са различни? – той вижда само част, една от частите, лъва например, или змията, така че Химера остава невидима тъкмо в частичната си видимост, с други думи така, че Химера остава химерична?
Дерида често е обсъждал чудовището и чудовищното. Още през 1966 със „Структурата, знакът и играта в дискурса на хуманитарните науки“ и За граматологията той сочи чудовището не само като нещо неестествено, а като онова, което не може да бъде идентифицирано и разпознато. Това го прави непредвидимо и е причина мислителят да го свърже със своето разбиране за събитието и бъдещето. Ето кратък цитат от За граматологията: „Бъдещето може да се антиципира само под формата на абсолютна опасност. То е това, което абсолютно скъсва с конститутивната нормалност и може да заяви себе си, да се представи само като разновидност на чудовищното“[3]. По време на конференцията около Дерида, проведена в София през 2001 г., мислителят казва: „Не можем да гледаме в лице чудовищата. Това е дефиницията на чудовищата. […] чудовището е това, което не мога да гледам лице в лице, тоест, чието идване не мога да предвидя. […] Следователно именно в това всяко събитие е чудовищно, всяко събитие, достойно да бъде наречено така, е чудовищно. Тоест да се случи там, където е невъзможно предварително да се разпознае някаква форма, не може да се антиципира случването му или събитието не иска да се съобразява с никаква форма“[4]. И един последен цитат, този път от интервю: „Чудовището е също това, което просто се появява за пръв път и следователно още не е разпознато. Чудовище е вид, за който още нямаме име […] От момента, в който възприемем чудовището в едно чудовище, започваме да го опитомяваме, започваме, по причина на „като такова“ – това е чудовището като чудовище – да го сравняваме с нормите, да го анализираме, а следователно и да овладяваме ужасяващото, което фигурата на чудовището може да носи“[5].
В корпуса на Дерида обаче има два вида чудовища. Защото освен изцяло неразпознаваемото чудовище, я има и Химера, фигурата и името на Химера, въведени първоначално в Glas, а после разкриващи химеричното си тяло – или поне части от него – тук и там (в „+R“, в интервюта и т.н.), докато не се появи в своя пълен блясък отново в Животното, което следователно съм през 1997 г.
Собствено или нарицателно име
Кой или какво е Химера? Химера е (1) собственото име на митично чудовище от света на старогръцките митове, убито от Белерофонт. Още при Омир се казва, че тялото ѝ съчетава части от телата на три други животни: „с лъвска глава, със опашка на дракон, с туловище козе, / яростно бълваща струя голяма от огън разпален“[6]. Според Хезиод Химера не просто съвместява три различни тела, а има и три глави.[7] Много от античните изображения я показват с две глави – на лъв и на коза. Ала химера е също (2) синоним на фантазъм, на нещо нереално, измислица на въображението. Собственото име (Химера) е станало антономазия и още от Късната античност, но особено от началото на философията на Новото време, от Декарт, Лайбниц и т.н., „химера“, вече с малка буква, се употребява за назоваването на фиктивна идея, на която нищо не съответства в реалността. Декарт: „струва ми се, че сирените, крилатите коне и всички други подобни химери са фикции и измислици на моя дух“[8].
Glas, “+R”
Дерида споменава сякаш мимоходом Химерата в Glas (1974), но както по-късно сам подчертава[9], това е една от малкото думи в тази чудовищна книга, изписани изцяло с главни букви. Всъщност Дерида споменава двете думи, които според него служат като „организиращи фигури“: CHIMÈRE (химера) и POTENCE (бесилка, но в контекста, а и етимологически, също потенция). И сякаш в тялото на POTENCE вече се съчетават хетерогенните значения на бесилката и литературната потенциалност[10], а самият принцип на хиазмичните обръщания и хетерогенността на Glas са вписани в името „химера“.[11] Това обаче изисква отделен анализ.[12]
Текстът, посветен на Валерио Адами в Истината в живописта („+R“), използва „Химера“ като заглавие, дадено от самия Дерида, на две творби на Адами. В контекста на моите размишления обаче по-важно ми се струва, че той свързва химерата с фигурата на хиазма и отваря тялото на чудовището за всички употреби на „chi“ или „ich“. Така химера или Химера ще има в chiffre (шифър, цифра), déchiffrer (дешифрирам), dechirure (разкъсвам), chimie (химия), réfléchir (рефлектирам, размишлявам), machine (машина), archive (архив) и т.н.
Митът
Както споменах обаче, с Животното, което следователно съм Химера се появява на сцената в пълния си блясък. Какво е Химера в тази недовършена, посмъртно издадена книга?
На първо място, тук, за разлика от по-ранната работа върху или с Химера, Дерида препраща към гръцките извори. Той посочва експлицитно Омир и Плутарх (A, pp. 71-72), а има и цитат от тринадесетата Олимпийска ода на Пиндар, при който той не е споменал източника си (А, р. 66).[13]
Мислителят подчертава това, че Белерофонт е фигура на ловеца. Той е на лов за Химера, но преди това преследва и опитомява Пегас. Химера и Пегас от тази перспектива са преследвани животни, мишена за лов. От друга страна, Белерофонт е също така полубрат на Пегас, тъй като имат един и същи баща, морския бог Посейдон (А, р. 66). Пегас така е поставен между Белерофонт, неговия полубрат, и Химера, друго митично чудовище, съчетаващо части от различни зверове. Белерофонт, Пегас и Химера оформят едно тяло с три свързани, но ясно разграничени части.
По интересен начин, веднага след като въвежда мита за Химера, Дерида се отклонява и се обръща към библейския разказ за Каин и Авел (А, р. 67-69), преди да се върне на убийството на Химера и историята на Белерофонт. Поводът за това отклонение е братството между Белерофонт и Пегас. В този смисъл гръцкият мит е, от една страна, история за насилието и борбата за власт между братя, а от друга, история за убиването на животни (например Химера). Разказът за Каин и Авел касае същите теми: конфликта между братя, убийството на животни (защото Авел, за разлика от Каин, принася в жертва на Бог животни). Доколкото ми е известно, възможността за сравнителен анализ на двете истории не е била посочвана по-рано. Дерида свързва двата хетерогенни разказа в едно тяло, химерично тяло.
Тук е може би мястото да се спомене, че самата структура на книгата е химерична. Тя се състои от 3+1 части: три части, написани от Дерида преди конференцията, на която представя работата си, и една, основана на запис от устно представената последна част. Освен това книгата съчетава философия, литература, зоология и т.н.
Animot
В Животното, което следователно съм обаче Химера не е само тема от митологията, която да бъде анализирана, тя е и нещо друго, нещо повече. Точно преди Дерида да заговори разгърнато за античното чудовище, той въвежда един неологизъм, думата animot (А, р. 65). И веднага след анализа си на Химера се връща към тази дума (А, р. 73-76). Неологизмът съчетава френската дума за животно в множествено число (animaux) и думата за „дума“ (mot).
Animot предполага няколко неща. Нека спомена три от най-очевидните. Първо, думата подсказва, че няма Животно в единствено число, няма Животно, което да може да покрие цялото поле на животинските организми и да изключва човека. Второ, като следствие от първото, животните винаги са в множествено число (А, р. 73). Ето защо animot е (1) химера, създадена от човека, за да говори за Животното изобщо, но в същото време е и (2) множествеността на живото, което не може да се отграничи с една-единствена черта от човека.[14] Читателят ще забележи, че химерата е от двете страни на разделителната линия. Тя е онова, което се критикува, и заедно с това е и критикуващото. Възможността да се застане от двете страни на разделителна линия за Дерида е конститутивна за фантазма.[15] Химерата е фантазъм, който посочва мечтата на човека за господство над предполагаемо категорично нечовешките животни, но заедно с това е и действащата деконструкция на това господство. Трето, animot подсказва, че има нещо химерично в начина, по който работи езикът, нещо химерично в думите и в дискурса. Именно към това трето значение на animot бих искал да се обърна сега.
Текстовата химера
Повече от двадесет страници преди да се насочи към мита за Химера, Дерида използва думата и пише, че е на границата на най-химеричния дискурс, като поставя думата „химеричен“ в курсив (“je suis au bord du discours le plus chimérique”, A., p. 43). С други думи, химерата живее на плана на дискурса. И цялата реч на книгата може да се окаже химерична. Това е потвърдено по-късно, когато описва като химерични афоризмите, които предлага, за животното и думата „животно“, „animal“ („quelques aphorisms chimériques“, A., p. 55). Най-сетне, като коментира собствените си текстове върху животните, Дерида споменава „+R“ и Glas и посочва как името Chi–mére е разложено и разпръснато през текста. Не само „chi“, а и „mére“, майката, ще е била част от химерата, неразпознаваема като такава. Което би предполагало да се препрочетат в тази светлина всички пасажи в творчеството на Дерида, където говори за майката. А дори и да е била разпозната, все пак ще остава само част от едно хетерогенно тяло, за другите части на което няма да е сигурно дали принадлежат на същото тяло, на същия корпус. Може винаги да се окаже, че Химера е просто химера. Но също така и че е повече от просто химера. Това е материята, от която са направени фантазмите.
Ето защо може би няма Химера в собствен смисъл, Химерата като такава не съществува. Но поради причини, които са различни от това, което Дерида казва за чудовищното. Чудовището е неразпознаваемо, няма чудовище като такова, защото то е свързано с идното, с невъзможното, което се случва, със събитието. И в момента, в който го разпознаем, чудовището вече не е чудовище. Химерата като такава я няма по различна причина. Може да разпознаем Химерата и тя все пак ще си остава химера – тя ще оставя онзи, който я е разпознал, със собствените му фантазии, ще го оставя несигурен дали всички части са били идентифицирани и дали нещо все още не липсва. По същия начин, по който Декарт, както посочва Дерида, в описанието си на химерата включва само частите на лъва и козата и пропуска последната част, змията или дракона, „най-баснословната, най-химеричната част“ (А, р. 71).
Освен това, дори когато някой я разпознае „като такава“, не може да има гаранция, че става дума за Химера, а не за нещо друго. В текста на Животното, което следователно съм например Дерида отпраща и към легендарното чудовище “la guivre”, което има тяло на змия, лапи на прасе и крила на прилеп (А, р. 95). Тук също принципът на несъвместимостта и разнородността е в сила. Ще дам и друг пример. Дерида описва собствения си анализ на петимата мислители, разгледани в книгата, а именно Декарт, Кант, Хайдегер, Левинас и Лакан, като даващ форма на „единно живо тяло“(А, р. 128). Ако това е така и става дума за единно тяло, тогава това тяло, този дискурсивен организъм (“une même organization discursive”, ibid.), описан от Дерида, комбиниращ петимата мислители с оглед на схващанията им за животните, би бил някакъв вид химера. Начинът, по който е въведен този организъм обаче загатва не за химера, а за сепия или октопод (сам Дерида употребява думата за октопод – pieuvre), защото има пипала и използва мастило. Но кой може да е сигурен, че една химера няма пипала?
Това ме води до следната хипотеза. В Животното, което следователно съм химера е на първо място самият текст. Текстът на Дерида е химеричен. Той съчетава хетерогенни елементи в движението си, без да редуцира тяхната хетерогенност. И произвежда фантазми. Мислим, че сме идентифицирали източниците, препратките, смисъла, вярваме, че сме заловили чудовището и със своите интерпретации сме го убили – или опитомили. Но никога не може да бъдем сигурни. Същото може да се каже и за други негови текстове.
Текстът на Дерида е химеричен в поне два смисъла. От една страна, химерата е в композицията на текстовете, в структурата им, в начина, по който комбинират различни движения на писане и мислене с комплексна стратегия за препращане. Химеричната библиотека е следователно на първо място, библиотеката от текстовете на самия Дерида.
От друга страна, химерата е в начина, по който текстът на Дерида чете други текстове, свързвайки ги по изненадващ начин. Гръцкия мит с разказа за Каин и Авел; или Декарт с Кант с Хайдегер с Левинас с Лакан. Или Декарт с Лакан с Алиса в огледалния свят, доколкото мислят, че животното не отговаря. И така нататък. Отвъд Животното, което следователно съм може да се сетим за Хегел и Жьоне в Glas, за Маркс и Хамлет от Призраците на Маркс, или за Хайдегер и Робинзон Крузо от последния семинар на Дерида и т.н. Химеричната библиотека е, на второ място, библиотеката от книгите, които Дерида чете. Ала това не са книгите, които познаваме, били са изменени в нещо различно, нещо фасциниращо и фантастично.
Изследователят не бива да си мисли, че може да отиде в библиотеката в Принстънския университет, да погледне библиотеката на Дерида и вече да знае какво представлява тя. Точно както не бива да вярва, че може да прочете текстовете на Дерида и да приключи с тях. Дори и да е видял всички заглавия, винаги има шанс някои части от химерата да са били пропуснати, нещо да остава, нещо в повече, нещо различно. Но не важи ли това за всяка библиотека?
Химеричната библиотека е винаги примамваща. И няма лов. Изправен пред множеството от химери човек може единствено да започне да чете – да заспи – да сънува може би.
[1] Настоящият текст се основава на доклад, представен на конференцията „(Re)reading Derrida: A Library To Come“ („Препрочитане на Дерида: една идна библиотека“), организирана от Нидерландския институт за културен анализ и провела се в Амстердамския университет на 31 октомври 2024 г. Всеки от поканените на конференцията трябваше да говори за една от книгите на Дерида по свой избор. Що се отнася до личната библиотека на Дерида, книгите, които са били в дома му, днес тя е закупена и се намира в Принстънския университет. Виж Eduardo Cadava, Aaron Levy (eds), Unpacking Derrida’s Library, Slought and Princeton Institute for International and Regional Studies (PIIRS), 2014; както и https://derridas-margins.princeton.edu/library/
[2] Jacques Derrida, L’ Animal que donc je suis, Paris: Galilée, 2006. Преводите от тази книга и навсякъде, където не е указано друго, са мои. Страниците на Животното, което следователно съм ще бъдат посочвани непосредствено в текста.
[3] Жак Дерида, За граматологията, прев. Жана Дамянова, София: Лик, 2001, с. 15.
[4] Жак Дерида, Гласът на Жак Дерида. Софийски диалози, прев. Весела Генова, София: Дом на науките за човека и обществото, 2003.
[5] Jacques Derrida, “Passages – du traumatisme à la promesse”, Points de suspension. Entretiens, Paris: Galilée, 1992, pp. 399-400.
[6] Омир, Илиада, прев. Александър Милев, Блага Димитрова, София: Народна култура, 1976, с. 127 (IV:180-181).
[7] Виж Хезиод, Теогония. Дела и дни. Омирови Химни, прев. Станка Недялкова, София: Народна култура, 1988. Hesiod, The Theogony, lines 319-324, In: Hesiod, Homeric Hymns, Epic Cycle – Homerica, trans. By Hugh G. Evelyn-White, Harvard: Loeb Classical Library, 2000, p. 102.
[8] Рене Декарт, „Размишления върху първата философия“, прев. Атанас Драгиев, Избрани произведения, София: Наука и изкуство, 1978, с. 340.
[9] Jacques Derrida, La vérité en peinture, Paris: Champs-Flammarion, 1978, p. 192.
[10] Jacques Derrida, Glas, Paris: Galilée, 1974, 223b.
[11] Ibid., p. 216b.
[12] Твърдението на Дерида, че това са единствените думи в Glas, изписани изцяло с главни букви, се нуждае от уточнение – защото се появяват думи изцяло с главни букви в част от цитатите, които привежда от различни автори, а също в собствения му текст се появява “(PARENTHESE)” (скоба, парентеза) (p. 142b). Това, че мислителят подчертава само химера и бесилка/потенция, е достатъчно значимо като жест на собствената му стратегия. Химера се появява в Glas само два пъти (р. 68b и р. 216b), като и в двата е свързана с еднорога, като така вече подготвя асоциирането на Химера и Пегас в Животното, което следователно съм. В по-късното съчинение обаче той не обръща особено внимание на двете или трите глави на чудовището, нещо, което в Glas изглежда доста важно.
[13] Виж Pindar, Olympian Odes, Olympian 13, 60-90. (https://www.perseus.tufts.edu/hopper/text?doc=Perseus%3Atext%3A1999.01.0162%3Abook%3DO.%3Apoem%3D13). Дерида препраща към сцената, където Атина дава на Белерофонт златна юзда, за да опитоми Пегас и с него да успее да убие Химера.
[14] Мари-Доминик Гарние посочва, че думата „animot“ е „разчленен монтаж или химера“, в която Дерида „обвързва в едно тяло едно име в множествено число (animaux), mot [една дума] и трето, опит за мисловна рамка, при която отсъствието на реч не би било липса. Опашка е прибавена към химерата, четвърта част, в която въпросът „Но аз, аз кой съм?“ е поставен като сдвоен, двоен въпрос (едно “deux fois deux”), два пъти два, въпрос, в който са дадени две форми на отговор: автобиографично животно (както се говори за политическо животно) и пробна дефиниция на онова, което живее (живото) през само-движение“ (Marie-Dominique Garnier, Animal Writes: Derrida’s Que Donc and Other Tails, In: Anne Emmanuelle Berger, Martha Segarra (Eds.), Demenageries. Thinking (of) Animals after Derrida, Amsterdam: Rodopi, 2011, pp. 24-25).
Както споменах, структурата на книгата в този смисъл сама е химерична със своите 3+1 части. Това 3+1 или по-скоро 3+n подсказва, че човек не може да е сигурен за броя на частите и телата, които изначално ще са принадлежали на една Химера.
[15] Виж Jacques Derrida, Glas, op. cit., 223a-225a; Jacques Derrida, Séminaire La bête et le souverain, vol. II (2002-2003), 2010, pp. 215-246, 262-263.
