Валентина Истаткова
Бенхамин Лабатут е от онзи вид писатели, които не търсят и не искат славата да ги преследва. В това отношение бихме могли да го сравним и с разказвача на книгата му „Кога престанахме да разбираме света“, който намира творческите си вдъхновения в отшелничеството на учените, кулминиращи във финалната част „Нощният градинар“, събираща идеите на предходните в художествен епилог за цялата книга и ясно разкриваща латиноамериканската жилка в писателския стил на автора. Там решението да не се използва тор, както и самият градинар, бивш учен, който избира да живее в простота и мрак, ме водят до мисълта, че Лабатут вярва, че един по-прост живот би бил по-добър за всички ни. Един живот, който няма да ни довърши като цитрусите, които не (бива да) сме. Един живот сред природата, сред естеството на нещата. Неслучайно Гай Давенпорт, за когото изкуството е опит да се обясни именно това естество на нещата, за разлика от науката, която обяснява механизмите им, отваря книгата с цитата си за паденията, издиганията и мъдростта на хората. И затова няма да се спирам върху автобиографията на Лабатут, уважавайки желанията му, а ще говоря само за думите и идеите му, които отварят темите за откритията на, да кажем, добронамерените учени, впоследствие използвани за водене на войни, избиване на милиони винни или невинни, а понякога волно или неволно, но ежедневно, оставящи след себе си животински трупове по нечии улици.
Зад наситеното синьо, на което се възхищаваме в „Звездна нощ“ на Винсент ван Гог например, се крие историята на Йохан Конрад Дипел, алхимик, който се опитва да създаде еликсира на живота, смесвайки кръв, кости, рога и копита на животни, които е разчленявал живи. Противно на предназначението си, този еликсир всъщност служи за сеене на смърт – през Втората световна война кладенците за питейна вода в Северна Африка са отровени с него. А художникът Йохан Якоб Дисбах случайно го превръща в нов пигмент, използван за боядисване на униформите на пехотата на пруската армия.
Чилийският писател тръгва по следите на унищожението, посявано от този цвят, пруското синьо, в първата част на книгата си, където се запознаваме с Фриц Хабер, създателя на амонячния синтез, който в края на живота си изразява съжалението си не за милионите смъртни случаи, които е причинил с откритията си (като процеса на фиксиране на азота и разработването на цианидния газ Циклон Бе), включително на някои от собствените си роднини през ВСВ, а за това, че „методът му за извличане на азот е нарушил естественото равновесие на планетата“. Той се страхува, че ако населението на света падне до нива, сравними с и по-ниски от тези на времената преди XIX в., растенията ще унищожат всяка друга форма на живот, ще покрият планетата и ще я „задушат със страховитата си зеленина“. И като сме на тема страховита зеленина… След изчитането на тежката първа част на книгата и след като евреите измрат по няколко мъчителни начина пред очите ни, тези думи са кулминация на есето и доказателство, че преводачът не е изпитал никаква трудност в превода на оригиналното чилийско заглавие. Защо тогава в България е избрано името на американския крайно комерсиализиран модел, кръстил цялото произведение на третата новела вътре, за мен е мистерия, но предвид факта, че това е важна за самия автор тема, по която той говори не в едно интервю, и факта, че живеем в държава, чийто прираст е главоломно отрицателен, смятам, че „Страховита зеленина“ или „Страховит злак“, в смисъла, придаден от Лабатут, щеше да е по-подходящият избор за заглавие у нас. Цветовете все пак обагрят историите му с ужас и объркване и ни карат да поставим под въпрос неутралността на науката, щеше да е хубаво това да се подчертае още от корицата.
При всички положения произведението ни завлича по терен, по който измислицата бледнее пред реалността. Свят, който зависи от другия. Две вселени, които са тясно свързани чрез матрици и математически уравнения, които надхвърлят въображението на човешките същества. Развитието и еволюцията на нашия вид, който посвещава живота си на намирането на крайния смисъл на съществуването и смъртта. Дневник от герои, които чрез работата си се интегрират в свят, който самите те са създали, и които до известна степен дават отговори на хиляди въпроси, оставяйки милиони все още неотговорени. Текст, който диалогизира с представите около антропоцена и теорията Гея за отмъщението на Земята, съчетавайки наука с готика. Книгата съдържа, по думите на нейния автор, „есе, което не е есе, два текста във формата на разкази, кратък роман и нещо подобно на автобиографична хроника“, всички с участието на измъчени учени.
Химикът Фриц Хабер; физикът Карл Шварцшилд и сингулярността; математиците Александър Гротендик и Шиничи Мочизуки; Ервин Шрьодингер, Вернер Хайзенберг и Луи дьо Бройл, бащите на квантовата механика; както и Карл Вилхелм Шееле, несправедливо забравен гений, открил цианида и цели девет природни елемента, включително кислорода, ни отвеждат на пътешествие из моменти, в които малки молекули, сложни уравнения, откриването на черните дупки и първата формулировка на квантовата механика отварят свят, където знанието ни осъжда и спасява едновременно. А понякога и губим, като разберем тайните на вселената. Герои като Фриц Хабер са представени в светлина, която разкрива близостта между гения и лудостта, между откритието/знанието и разрушението. Въпреки че може би „лудост“ не е най-правилната дума и съм склонна да се съглася с автора, който казва, че обичаме да свързваме двете, „защото са когнитивни изключения“, при които ни привлича това, че „и лудите, и гениите виждат или си въобразяват, или халюцинират свят, до който ние, останалите, нямаме достъп“. Факт е, че истинската лудост унижава, а чистият гений може да бъде присъда, но е и факт, че и двете отразяват безкрайното богатство, което имаме в главите си, а авторът споменава историите и на други гении като Алън Тюринг, Карл Бош, Мери Шели, Акио Тамагава, Иван Фесенко и прочее.
„Как не разбират, че възходът е път към провала?“, размишлява Шварцшилд.
Историите на Лабатут карат читателя да осъзнае, че в науката, както и в живота, несигурността е неизбежна. Учените, които той описва, стигат до ръба на познанието само за да открият още по-дълбоки загадки. Така разбираме, че смисълът не е в отговорите, а в самото търсене.
Като едно своеобразно модерно продължение на думите на скандинавския бог Один Лабатут споделя, че „в днешно време, който няма повече от един чифт очи, е сляп“, защото една гледна точка сама по себе си е ограничителна. Трябва да се вземат предвид множеството модели на реалността, дори и да са противоречиви, дори и да си мислим, че някой е „луд“, когато казва, че камъкът може да се втечни между пръстите ни, преди да го хвърлим към гъските в езерото. Само когато се комбинират допълващи се гледни точки върху една и съща реалност, можем да постигнем по-пълно знание – „да видим Едното чрез Многото“.
Книгата също така разказва за бездната, в която ни въвежда квантовата физика, достигайки до границите на човешкото разбиране. Това е ключов момент в историята на науката – моментът, в който физиката престава да бъде точна наука с появата на принципа на неопределеността на Хайзенберг, прозиращ, в представите на Лабатут, истината за светлината в мъглата. Интелектуалната битка за разбирането на квантовата вселена, опитвайки се да си обясни поведението на електроните, се разиграва между неразбираемите матрици на Хайзенберг и вълновото уравнение на Шрьодингер, което бележи повратна точка в разбирането ни за вселената и нас самите. По същия начин днес (миналите няколко месеца) физиците, все недоволни от досегашните и търсещи нови отговори, откриват, чрез изследвания на супернови, че тъмната енергия може би всъщност не съществува, карайки ни за пореден път в човешката история да се замислим за това какво наистина знаем за Вселената около нас.
Самият Шварцшилд пита „щом такива чудовища са възможно състояние за материята, дали и в разума на човека няма нещо, съотносимо с тях? Дали достатъчната концентрация на воли, милиони хора, устремени към една-единствена цел, с умове, вместени в едно и също психическо пространство, няма да родят своя си сингулярност?“. Именно това сякаш се случва по времето на ВСВ. Лабатут изобщо не крие осъжданията си в някои части на книгата, като „бавната агония, която заслужават“ лидерите на нацистка Германия, но има и моменти, в които все пак осъзнава, че за някои германци: „Мили боже, животът е ад“.
Неговите физици, като едни черни дупки, които поглъщат светлината и около които времето се забавя и спира, са необходими герои, чрез които да се обърнем навътре и да видим дори себе си по-ясно. С тази книга Лабатут ни кани да изследваме най-тъмните кътчета на собственото си съществуване, за да се опитаме да разберем по-добре себе си и света около нас.
Някои от тях повтарят, че е необходимо да се упражняваме в изкуството на абстракцията, за да се отдалечим от това, което мислим, че знаем, и да разберем автентичния смисъл зад всичко, което съставлява света, вселената и човечеството. Умът ни обаче изглежда твърде тесен за такава непостижима, сложна реалност. А учени като Гротендик, на когото Хенри Дейвид Торо сигурно би завиждал и когото Крис Маккендълс най-вероятно би следвал, и Мочизуки, неговият ученик със сведен поглед, които достигат до знания, способни, по техни думи, да доведат до нови бедствия, се отделят от обществото с цел да ни защитят. Влизането из дневника и психиката на Гротендик е стряскащо добро попадение на автора. „Какво ще направи човекът, ако е в състояние да се докосне до сърцето на сърцето?“. И какво ли ще се случи с всички нас, когато открием вълка?
Във физиката, както и във фикцията, всичко е възможно. За който прочете „Кога престанахме да разбираме света“ книгата ще бъде едно приключение из лабиринтите на ума на Лабатут и из магията на химията, математиката, физиката, че и градинарството. А на подценяващите и неизкушените от математиката мога само да им пожелая някой ден да се докоснат до това изкуство, за да разберат по-добре света, в който живеят.
Бенхамин Лабатут, „Кога престанахме да разбираме света“, прев. от испански Захари Омайников, изд. „Лабиринт“, С., 2024
