Петя Славова
Недовършените разговори, неоправените отношения в семейството продължават да са тема и във втория игрален филм на Павел Веснаков „Безветрие“. Подобно на игралния му дебют „Уроци по немски“, както и на късометражния „Чест“ връзката между родител и дете, както неизяснените тлеещи конфликти помежду им, са тези, които движат търсенията на режисьора.
Премиерата на филма се състоя в Карлови Вари. „Безветрие“ беше включен в конкурсната програма „Proxima“, а у нас бе показан в рамките на тазгодишното издание на „Златна роза“, където получи Награда на младежкото жури, Наградата на Варна, а Павел Веснаков бе отличен с приза за режисура. „Безветрие“ влезе и в надпреварата за Голямата награда в конкурса за първи или втори игрален филм „София – град на киното“ по време на тазгодишното издание на София Филм Фест, където получи Наградата за най-добър български игрален филм, както и наградата на ФИПРЕССИ.
Сюжетът в „Безветрие“ следва Калоян (в ролята е рап музикантът Огнян Павлов – Fyre). Героят се прибира от Испания, за да продаде наследствения имот, след което отново да си тръгне.
Още първият кадър с героя – пушещ цигара на път с движещи се самотни оголени дървета и птици под надвиснали тъмни облаци, отпечатва неговата липса на привързаност и принадлежност към мястото, към което се е запътил. Градът, в който е отраснал, също е негостоприемен и мрачен. Суровата действителност е преведена през думите на героя на Михаил Мутафов, че именно самотата е най-страшното нещо в живота. Усеща се една остатъчна соцдействителност в малкото населено място, която е изведена през спомените на главния герой, категорично застинали и покрай липсата на бащата – станал болезнената причина за напускането на родния дом с майка му.
В днешно време родителят е починал, а героят дори не е присъствал на погребението му. Върнал се е да разчисти сметките си с него най-вече като изтърбуши всичко останало в изоставения му апартамент, както и да подпише съгласие за премахване на останките му от гробищния парк, който предприемач иска да превърне в голф игрище.
Метафората в този случай е ясна, дори твърде буквална. Късането на връзките с историята на всеки един населяващ мястото е конкретно изведена още от отделния случай, в който майката на Калоян разговаря с него през компютъра и дирижира от разстояние кое от имуществото в апартамента на бащата да бъде изхвърлено и кое – запазено. Снимки, играчки от соца, други орнаменти са запратени към боклука, а през това семейно решение Веснаков разгръща темата и в по-мащабен план, като откроява лекотата, с която местните управници уговарят жителите да се простят с жилищата си, т.е. с фамилната история. Заличаването ѝ изглежда абсолютно безкомпромисно с решението всичко съществуващо до този момент да се изравни със земята, за да се построи на негово място иронично обрисуваният български „Лас Вегас“.
Без да раздава присъди, Веснаков точно засяга липсата на сантимент на българина, който с лекомислие зачерква всичко старо, вкопчил се в неясното бъдеще, което са му обещали.
Отчуждението в семейните отношения е засегнато и през нишката за мигрантството, използвана от режисьора и в първия му игрален филм. Но докато в „Уроци по немски“ персонажите правят планове да заминат от България, то в „Безветрие“ завръщането на главния герой става очевидният показател за отдалечеността му от миналото.
Силно и внушително е присъствието на Огнян Павлов – Fyre, представящ поколението, повредено от неизяснените конфликтни у дома и с това лишено от емоционален заряд. Той точно пресъздава героя си като преждевременно пораснал покрай свидетелството на родителските кавги.
Несловоохотлив, затворен и сдържан, камерата на оператора Орлин Руевски го следва неотлъчно. Буквално диша във врата му, за да улови неизреченото, което отдавна е потиснал, но ярко извел през тялото си – покрито в татуси. Особено изразително е изображението на Юлий Цезар, заело цялата задна част на главата, сякаш отразяващо гневната му непримиримост и непокорство, оставили явно болезнения отпечатък от детството в съзнанието му.
Клаустрофобичното чувство е засилено от режисьорското решение филмът да бъде рамкиран в кадър 1:1, недаващ шанс за поемане на въздух. Кадрите отесняват още повече покрай избора да проследяват персонажите през рамките на врата, режещи още повече пространството.
И въпреки цялата тази тягостност, динамиката на филмовото повествование е премерена, точна и не пречи да се гледа леко. Зад драматургичното повествование стоят имената на няколко сценаристи Симеон Венциславов, Теодора Маркова, Невена Кертова и Георги Иванов, които лишават „Безветрие“ от всякакъв вид излишество. Филмът е суров, пестелив на изразни средства, премерен.
Другото отличително в наратива е автентичната документалност, която доминира в по-голямата част от филма. Това особено личи от честите разговори около масата, на която главният герой се среща с хората, познавали семейството му.
Павел Веснаков улавя изключително точно атмосферата, която почти всеки българин не просто познава, а вкусва на всяка семейна сбирка. На фона на раздаване на манджи и разливане на алкохолни напитки, роднинството вътре в къщата все още е съхранено, колкото и да изглежда, че всичко отвън е приключило. Тези моменти всъщност изваждат портретите, съхранили времето. Семейната история е неприкосновена в общуването, в многобройните разкази на приятели и съседи, през които Калоян преосмисля връзката с баща си.
Постепенното изравяне на призраците от миналото променят възприемането на героя към случилото му се и то вече не е така болезнено. Огънят, с който се палят ненужните вещи, изгаря съмнението, че колкото и да бъдат заличавани, спомените още са там, чакащи някой да ги изрече.
„Безветрие“ не е филм толкова за сближаване с хората, живели преди нас, но все пак подава ръка на примирието с тях и осъзнаването, че колкото и да зачеркваме нелицеприятното минало, опитвайки се да го забравим и потиснем, то все пак е оставило следа върху нас – с явни, обемисти татуси или невидими белези.
„Безветрие“, реж. Павел Г. Веснаков, България/Италия, `93, 2024
