Ина Иванова
„Хартия с воден знак” е сред най-многогласните книги на обичания сръбски писател Горан Петрович, който ни напусна в началото на миналата 2024 г.
В началото романът увлича с красивото си разказване за задруга от XIII в., която изработва ръчна хартия, светът на занаятчиите мами с достигнатото съвършенство, в което продуктът сякаш досяга границите на тленното и прекрачва в селенията на изключителното.
Точно там започва и играта с властта, разбира се. Тази ръчно правена хартия трябва да се заслужи, не може и лист просто да бъде откупен („А какво ще кажете ние да ви плащаме, само и само да се откажете да творите?”). В перфекционизма – като един от нагоните за съзидаване – непременно има и доза егоцентризъм, и съзнание за свръхотговорност, и отказ от великодушие. Задругата става държава в държавата, намеква се, че е отмъстителна и сурова с клиенти, които не отговарят на високите условия на съсловието производители на филигранна хартия от Амалфи. Сияйният свят на съвършенството, добито впрочем от стари дрехи, изкупувани от вехтошари, се срива до война. Обикновена война, в която всичко, дори и подвизите, изглеждат дребни от дистанцията на времето.
А времето е един от основните топоси в творчеството на Горан Петрович. (В разказа „Всичко, което зная за времето” един възрастен мъж в края на живота си често рови в кутия със стари часовници, „допирайки един или друг часовник до ухото си. И ги слушаше, сякаш никога не бяха спирали. Внимателно”. Струва ми се подходяща метафора за творческия метод на автора. Г. Петрович чува гласовете и ритъма на различни човешки времена едновременно, без при това да фаворизира никое от тях.
И така, обратно в „Хартия с воден знак”, където читателят е помамен от игривия наратив, от тънката ирония, но и от красотата на историята – вятъра, слънчевия въздух на Неапол и Амалфи, който движи прострените фусти на неаполски девици и птичите пера, от които се правят пособия за писане. В грижливо разчертаното романово поле нахлуват двама войници. Идилията бива взривена с няколко удара по вратата на един млад автор и с буквалното му завличане в „кръстоносния” поход, предприет от владетелката Джована Ненаситната. В името на любовта.
Кралицата, която не можела да изтърпи нито непослушание от поданиците си, нито отказ от любовник, се нуждаела от листове от прочутата хартия. И от десетина писатели, които да напишат любовно писмо до младия Пандолфо, който щял да се превърне в неин фаворит. Ето така започва поредният сюжет в този роман-делта (както сам го определя Горан Петрович). Разбира се, теченията на делтите, които се вливат в по-голям воден басейн (в случая в морето на времето), могат да бъдат видени добре само отвисоко. Погледнато от тази перспектива, човешкото войнство с дребните му дрязги, щения, мегаломания и дори творчески пориви се превръща в мравуняк, който извършва хаотични, смешни и неособено деликатни движения.
Горан Петрович ни предлага великолепно смесване на високо и ниско, на смешно и тържествуващо пошло, на въздигане на човешкия дух в името на изкуството и серия карнавално-фарсови случки, произтичащи от човешката гордост и безнаказаността на властта. Вечните теми за идеала и порочността при осъществяването му са изведени на сцената на романа с лекота и опрощаваща ирония.
Мирският (но не и мирен) свят на хартиените манифактури среща кръстоносния поход на владетелката, поход, наченат в името на любовта – с всичкото му дрънкане на каруци, оръжия, пътнически неудобства, хронисти и изчервяващи се войници. И понеже във всеки сблъсък рядко има истински печеливши, стълкновението между тези два свята също не ражда нищо величаво. Но постига промяна. А любовта, за кратко (и почти в раблезианския смисъл на думата) побеждава. За да бъде после заменена.
„Хартия с воден знак” всъщност непрекъснато държи на прицел проблемите за вечното и дребнотемието, за триумфа на изкусно създаденото над битовото. За победата на жаждата за власт или признание над човешкото същество.
Но и скрито, светло и с разбиране – за опиянението от разказването. За писателя като хронист, свидетел, мистификатор и предпоследна инстанция. Защото последна инстанция винаги е течението на разказа, „който остана вечен, въпреки че този лист съвсем сигурно е изгубен, може би изгорен, станал е на пепел… А може би отдавна е превърнат в съвсем друг лист, който пък е създал някакъв трети лист, за да бъде разграден и той, та да стане съставна част от четвърти и после кой знае кой по ред…”.
Течението на времето впрочем е и тактилно осезаемо благодарение на великолепното оформление на Люба Халева. Дребните рибки, с които завършва романът на Горан Петрович, минават от страница в страница, но и могат да бъдат усетени с пръсти по корицата на книгата – прозрачни и видими само при играта на светлината. Още един намек за майсторската писателска техника на автора.
(„Накратко казано, когато тегля координатите на един ръкопис, при което вертикалите са онова, за което искам да пиша, а хоризонталите са начинът, по който искам да пиша, сякаш се превръщам в някакъв вид цедка, гъсто премрежено сито, в което всичко, което преживявам, прочитам, чувам, се процежда – нещо остава, а нещо изчезва“, споделя Горан Петрович в интервю пред „Балкани”.)
Горан Петрович, „Хартия с воден знак”, прев. от сръбски Жела Георгиева, изд. „Жанет 45“, 2024
