(история с Достоевски и други герои)[1]
Калин Михайлов
Населението на Брест, града, където се озовах съвсем неслучайно през януари 2014 г., наброява около 140 хиляди души. Този западен град, който не трябва да се бърка със своя източен съименник, е подчинен на сложноватата френска административна организация и се явява център на „околия“ със същото име и на подпрефектура. Разположен е в департамента Финистер и както става ясно от заглавието на текста, в областта Бретан, обвързана в българското литературно съзнание най-вече с цикъл стихотворения на Елисавета Багряна. За отбелязване е също, че Брест е второ по значение военно пристанище във Франция след Тулон, което пък няма как да не ни напомни за съдбата на известния „клетник“ Жан Валжан (каторжници не са липсвали и в Брест).
В малкия хотел, където бях настанен в навечерието на първия ден от конференцията, която ме отведе в Бретан, се сблъсках почти веднага с интернетен проблем и ми се наложи да потърся помощ от персонала. На апела ми се отзова енергичен млад човек на възраст около 25 години, висок, с някак „ъгловат“ профил, много любезен обаче. Зае се незабавно с решаването на проблема, но не се мина без размяна на няколко реплики помежду ни, които оставиха у него впечатлението, че всички българи знаят френски. Аз пък останах с впечатление, че той – за добро или зло – не си е имал работа с други българи в този отдалечен от нашите земи северозападен край на европейския континент. Не по-малко любопитна част от диалога ни засягаше повода за престоя ми в Брест, за който младежът се поинтересува: казах му, че става дума за конференция, посветена на известния руски писател Достоевски, но изглежда, че споменаването на това име не събуди спомен или асоциация у младия човек и той си го призна без никакво неудобство. Така двамата трябваше да се съгласим, че въпросният писател явно не ще да е чак толкова известен по тези ширини. Иначе отстраняването на проблема с интернета се оказа съвсем просто: младежът установи, че на лаптопа ми не е активирана функцията за безжичен интернет… От хотелската закуска на следващия ден бих отбелязал типичните не само за Бретан кроасани, както и наличието на известния вече от години и в България конфитюр „Бон маман“, предлаган тук в малки и твърде симпатични бурканчета.
Заглавието на конференцията, заради която бях пропътувал с влак почти хилядата километра, делящи Саарбрюкен от Брест (по това време бях лектор по български език и култура в Университета на Саарланд), гласеше: „Силата на злото в творчеството на Достоевски“ (на снимка 1 може да се види ефектният, струва ми се, афиш на форума), а идеята за нея бе възникнала като част от мащабен изследователски проект, чието име е трудно преводимо на добър български език – заглавието му комбинира „междутекстовост“ в мн. ч. и „библейски области на въображението“ (imaginaires bibliques). В предговора към сборника от форума, който щеше да се появи пет години по-късно в елегантно оформен том, издаден от авторитетното издателство „Ерман“ (Hermann), се отбелязва, че „научна проява“, свързана с името на Достоевски, не се е случвала във Франция „от началото на XXI век“ (Pinot, A., N. Leclerc 2019, 6; вж. снимка 2).
На път към модерната, малко безлична за мен сграда на Университета на Западен Бретан (чийто облик ще спестя на читателя), се вълнувах, естествено, от предстоящата среща между двайсетината непознати колеги слависти от различни страни – Франция, Италия, Русия, Канада и България/Германия (имах честта да представям две страни едновременно). Един източноевропеец, лектор по български език и култура в западната германска провинция Саарланд, вървеше към Университета на Западен Бретан, за да участва в конференция, посветена на един от най-известните на Запад „източни“ писатели, в чието творчество отношенията със Запада винаги са били от ключово значение – амбивалентни (разполагащи се между възхищението и отхвърлянето), напрегнати, нерядко конфронтационни, но при всички случаи ключови за разбирането на това творчество, за неговото осмисляне и актуализиране, т.е. в крайна сметка художествено плодотворни…
За да дам на читателя някаква идея за тематичните акценти на форума, ще си позволя да приведа наименованията на отделните сесии – по пет за всеки от двата дена: 1) Достоевски и християнската традиция; 2) Идиотите, шутовете, болните; 3) Бесовете; 4) Двойникът; 5) Изповедта; 6) Достоевски и неговото наследство у днешните романисти; 7) Библейските епизоди като отправна точка; 8) Достоевски и философите; 9) Достоевски и Бодлер; 10) Критически прочити[2].
В уводната част на моя доклад, посветен на „метафизичното зло в творчеството на Достоевски“ и изнесен през втория ден на форума в рамките на сесията „Критически прочити“, обърнах внимание върху засилването на интереса към писателя и неговото творчество в България през последните десетилетия, както и върху учредяването на БОД (Българско общество „Достоевски“) през 2011 г., ознаменувало споменатата възходяща тенденция; подчертах също, че за засилването на този интерес са съдействали изследователи, „идващи от различни полета на знанието“ (Mikhaïlov 2019: 309). Ето че стигам и до фигурата на Емил Димитров, втория герой в моята история, без когото създаването и съществуването на въпросното общество не би било възможно, или ако би било възможно, то би приело съвсем друг облик. А обликът, който ще остане в моето съзнание и – надявам се, в това на мнозина други – е облик интердисциплинарен, дискусионен, бих го нарекъл дори „творческо-лабораторен“, облик, който благоприятства появата и публичното „обиграване“ на нови изследователски идеи, родили се от досега с вече създаденото и от подтика то да бъде усвоено и продължено.
В доклада си, насочен към аудитория, непознаваща българския литературен и културен контекст, бях принуден да се съсредоточа върху големите текстове, имащи, от една страна, по-пряко или по-косвено отношение към темата ми, а от друга, можещи да представят, в някаква степен, състоянието на българското достоевскознание през последните десетилетия. Което означаваше на практика да говоря за книги – публикувани, коментирани и получили определен прием сред четящата публика. Затова в основополагащи за изложението ми се превърнаха книгите на Цветан Стоянов (за гения и неговия „наставник“[3]), на Николай Нейчев (не само тази, посветена на поетиката на Достоевски, но и по-късната му книга, за „руското литературно месианство“ през XIX в.), на Калин Янакиев (за „Бога на опита и Бога на философите“) и на математика Петър Попиванов (като един по-ексцентричен, от гледна точка на хуманитаристиката, опит за прочит на Достоевски[4]), а също и книги на други автори, които използвах за въвеждане на френскоезичния читател в проблематиката около българската рецепция на Достоевски (Троев 2012) или като пример, за мен недостатъчно сполучлив, за екзистенциално-богословски прочит на творчеството на руския писател (Пенков 2009). Въпреки големите различия в натюрела, професионалния профил и търсенията на „моите“ основни автори, това, което в крайна сметка правеше възможна срещата помежду им, бе фактът, че техните критически изследвания „по един или друг начин, често непряко, засягаха преживения тоталитарен опит“, а тази констатация, в комбинация с други, ме отведе до следния извод: „Значението, което българските автори отдават на изследването на тоталната или „абсолютна“ идея, от която е измъчван персонажът на Достоевски, на нейните утопични черти и на злотворните ефекти, които тя оказва върху него самия и върху околните, със сигурност има нещо общо с този опит, който е залегнал някъде дълбоко в основата на текстовете им“ (Mikhaïlov 2019: 322).
Трите главни фигури, въплъщаващи метафизиката на злото в художествения свят на Достоевски, чрез които можеше да се фокусира откритото при отделните изследователи, се оказаха Наполеон, дяволът и Великият инквизитор. В това отношение, както и в много други, българските автори бяха следвали своите чуждестранни събратя, но се очертаваха и определени специфики, освен вече посочената. Правеше впечатление например по-голямото и сериозно внимание, обърнато от нашите изследователи на първата и третата фигура за сметка на втората. Бях уловил демонстрираната в трудовете на българските достоевсковеди убеденост, че тъкмо Наполеон и Великият инквизитор продължават с основание да бъдат смятани и до днес за „успешни образцови фигури с голяма значимост, когато става дума за злото и особено за метафизичното зло в литературата“, а като една от причините за успешността им посочих, че подобни фигури, независимо дали са „[…] добре засвидетелствани исторически като Наполеон или по-скоро въображаеми, като Великия инквизитор, се радват винаги на някакъв вид историческо битие – едновременно конкретно идентифицируемо и натоварено с повтарящо се символично значение, – и тъкмо оттук те черпят своята истинска стойност за писателя, читателя и изследователя“ (Mikhaïlov 2019: 322).
Малко по-късно, след завръщането ми от Брест и в рамките на последния ми летен преподавателски семестър в Университета на Саарланд, щях да конкретизирам и доразгърна някои от по-общите постановки, до които бях стигнал, работейки по доклада за Брест, като интегрирам направеното дотогава в доста по-широката перспектива на семинар върху рецепцията на Достоевски в България, разглеждайки тази рецепция в контекста на понятието християнски (православен) роман. Още в Брест обаче и на нивото на проблема, който ме интересуваше в самия доклад, беше ясно, че казаното се нуждае от продължение; че продължението – живот и здраве – ще последва; че предстои да бъдат „добавени“ и някои „малки“ текстове, чиято значимост нерядко се оказва обратнопропорционална на обема им. Преди да стигна до тях обаче, трябва да останем още малко в Брест, без да пропуснем да се разходим към Атлантическия океан.
През лятото на предходната година бях участвал в голям, може да се каже дори огромен международен научен форум по компаративистика и бях установил със съжаление как човек буквално може да се изгуби на подобно място – сред многото паралелни сесии, между които е принуден да тича, и в разнообразното, суетящо се през цялото време и във всички посоки множество от колеги, с които като правило няма как да общуваш пълноценно. Тъкмо противоположното се случи на сравнително малкия и добре центриран научен форум в Брест, затова и изтъкнах по-рано факта, че не познавах лично никого от колегите, участващи в него. Още по време на първия ден от конференцията обаче имах плодотворни и интересни разговори с двама от участниците: единият представляваше най-старата и уважавана генерация изследователи (не само на Достоевски) във Франция – Жан-Луи Бакес, а другият – намиращата се в разцвета на силите си към момента генерация на средна възраст (имаше и значително по-млади колеги, принадлежащи към „младата“ или „най-младата“ генерация), представена от Ан Пино. Бакес „познавах“ от негова отдавнашна публикация върху рецепцията на Достоевски във Франция, минаваща за една от първите, посветени на този въпрос, а с Ан Пино ме свързваха заниманията ни с Жорж Бернанос, които тя – в много по-голяма степен от мен – бе „сдвоила“ с изследователския си интерес към Достоевски, успявайки, както ми довери, да разбере по-добре първия, „своя“ автор, четейки произведенията на втория, „чуждия“. Бакес пък сподели с мен, че е влязъл по някаква линия в досег с творенията на талантливия български поет Маргарит Жеков и така разговорът ни се обогати с допълнителна тема.
И ако тези разговори вече предвещаваха възможността за едно по-близко общуване, галавечерята, на която организаторите ни поканиха на втория ден на форума, допринесе най-много за едно задушевно и сърдечно колегиално общуване. Нашите домакини бяха избрали малко, уютно ресторантче, напълно подходящо за онези от нас, които биха решили да останат още малко време, за да вкусят повече от Бретан. Там ни очакваха „пиратски“, т.е. морски специалитети, и доста внушителните палачинки по бретонски – последните ми напомниха за едно стихотворение на белгийския франкофонски поет Жорж Норж, което бях превеждал много отдавна: в творбата става дума тъкмо за палачинки, изядени съвсем тривиално от лирическия герой в Кемпер, преди да извърши някакво ужасно деяние, отвеждащо към ешафода. Гостоприемността на домакините ни бе наистина впечатляваща, наред с любезността им – далеч от всяка формална и студена престореност, която човек в един момент все ще забележи (спестявам, с известно съжаление, единствената снимка, на която са хванати, не особено сполучливо, двете организаторки на форума – Наталия Льоклерк и Ан Пино, за която вече имах повод да отворя дума; може да се каже, че те са моите две героини сред дамите в тази история – скромни, трудолюбиви, необходими).
Преди да се върна на българска земя и към българското „продължение“ на проблематиката от доклада ми, изнесен в Брест, бих искал да отдам почит на Океана – Атлантическия, който виждах за първи път; за първи път виждах и океан изобщо. Впечатленията от него – вероятно няма как да е другояче – са непосредствено свързани с тези от пристанището на Брест – големината и на едната, и на другата реалия смайва чужденеца, озовал се за първи път пред гледка, сливаща в едно три величавости: предокеанската (пристанището), небесната (хоризонтът, простиращ се от океанското равнище нагоре) и океанската (хоризонтът, откриващ се право напред пред погледа на зрителя). Защото ако пристанището, колкото и надалеч да се простираше, в един момент все пак трябваше да свърши, то за океана (и небето над него) усещането бе съвсем различно, но най-добре да дам думата на самия себе си от онова време, като цитирам записаното в тетрадката си за впечатления с дата 25.01.2014 г.: „Океанът – видях го малко по-истински последния ден, сутринта. По препоръка на жената от рецепцията [на хотела], млада и усмихната, тръгнах по главната улица (по нея отскоро вървеше фантастичен трамвай, подобен на онзи, описан в разказа „Мето“ на Деян Енев, но ние вече си имаме такъв и в София), пресякох един мост и свих вляво, по малка уличка с име Rue de l’Église, ако не се лъжа. Океана можах да видя само от високо, от ботаническата градина, разположена на самата стена, която обгражда залива… Усещаш, че има още; че това, което виждаш, не е всичкото; красиво е, но и малко разочароващо; обаче: невероятни облаци, озарени от опитващо се да премине през тях слънце…“ (тук е много желателно да се видят снимки 3 и 4).
Няма да споделям с читателя разходката си из самия Брест, за да не злоупотребявам с търпението му, само ще отбележа, че тя по никакъв начин не ме разочарова; че затвърди убеждението ми в способността на французите (включително тук, на тази древна, келтска територия, държаща това да не се забравя) да съчетават добре в архитектурно отношение старото и новото, наследеното от вековете и модерното, дори модернистичното. Единственото ми по-сериозно архитектурно недоумение бе предизвикано от сградата на кметството, която ми заприлича твърде много на някои нашенски обществени сгради с идентично предназначение, строени преди 1989 г. и доминиращи – най-често напълно безвкусно, с помпозна административна униформеност – пространството, в центъра на което са разположени.
Продължението, за което искам да разкажа накрая, се случи по повод на Международния симпозиум „Антропологията на Достоевски“, организиран от БОД и провел се в София през октомври 2018 г., за чието успешно провеждане решаваща роля изиграха усилията и международният авторитет на Емил Димитров. Не успях да завърша доклада, заявен предварително, за самата конференция (майка ми, която почина в края на 2020 г., беше вече сериозно болна по това време), предадох го постфактум – за подготвящия се интензивно през първите месеци на 2019 г. сборник, който – слава Богу – вече е факт.
Как се стигна до този доклад, превърнал се в статия от този сборник със заглавие „Образът срещу идеята. Сравнителен прочит на „Престъпление и наказание“ в посттоталитарна перспектива“? Част от предисторията на създаването му вече разказах, но трябва да добавя още нещо, за което в публикацията от сборника, поради разбираеми ограничения в обема, нямаше възможност да се разкаже. За разлика от ситуацията в края на 2013 и самото начало на 2014 г., когато се състоя пътуването ми до Бретан, налице вече бяха плодовете от дейността на БОД, която намери ярко и закономерно отражение в периодичното издаваните алманаси, събрали на страниците си не само докладите от месечните сбирки на Обществото, но и документирали нещото, което може да се обобщи с израза „организационен живот на общността“ (най-голям интерес в това отношение представляват бележките от самите заседания, дело отново на Емил Димитров). Към момента, за който става дума, бяха излезли два тома (Достоевски 2014; Достоевски 2016), които даваха добра основа за наблюдения и анализ, за (мета)критически прочит, едновременно представителен (поради пъстротата на включените автори, подходи, теми) и базиран върху статии – онези по-малки текстове, за които бе ясно, че след време ще трябва да се заема с тях, ако искам очертаната от мен в Брест картина да се уплътни. Благоприятен подтик за подобно начинание дойде и от възможността да работя по междууниверситетски изследователски проект, посветен на рецепцията на Достоевски в България в сравнителна немско-френска перспектива, благодарение на който се докоснах до явление, аналогично на Българското общество „Достоевски“, но възникнало приблизително две десетилетия по-рано – Немското общество „Достоевски“ – Dеutsche Dostojewskij Gesellschaft, или съкратено DDG. (Тук е и мястото да изразя благодарността си към поредния герой на моята история, проф. Роланд Марти от Университета на Саарланд, без чиято институционална подкрепа голяма част от разказаното дотук не би могла да се случи.)
Бях се убедил още през далечната 2003 г. в устойчивостта на интереса към Достоевски и творчеството му в немскоезичното културно пространство, но този път ме привлече идеята да разгледам началните „годишници“ на въпросното общество, където вниманието към вълнуващата ме и в доклада от Брест проблематика за (пост)тоталитарното е подчертано и трайно (в тях „Престъпление и наказание“ заема предно място сред останалите романи от „Петокнижието“ на Достоевски), и да ги прочета в паралел с алманасите на Българското общество „Достоевски“. Което и направих, отчитайки, пак ще го повторя, онези достижения на БОД като цяло и на отделни негови представители в частност, чиито текстове успях да интегрирам в перспективата, предполагана от самата тема на доклада ми. Особено ползотворен за начинанието ми се оказа концептът за „онтопоетика“, развиван последователно и целенасочено в поредица от статии на Емил Димитров, които наистина дават възможност Достоевски да бъде четен не само в ширина, но и в дълбочина; не само хоризонтално(социологически), но и вертикално(метафизически); не само „литературно“ или „философски“, но едновременно литературно-и-философски, не само в културно-историческия контекст на своето време, но и в този на всяко едно време, без изключение[5]. Залогът беше какъвто е бил винаги, когато става дума за голям писател: с какво и как творчеството му ни „заговаря“ днес, как ние го четем, но и как то „чете“ нас, с други думи, как се (ре)актуализира в нашето съвремие.
И тъй като, за разлика от положението с френския текст на доклада ми от Брест, този от втория е достъпен за българските читатели (Михайлов 2021: 284–295), няма да развивам тук основни положения от него. Ще си позволя да завърша с актуално звучащ и днес откъс от самия му край, насочен главно към тези от нас, които са преминали през тоталитарния опит и би трябвало да са развили антитоталитарна чувствителност: „Алманасите [на БОД] предоставят на изследователя добър инструментариум за четене на Достоевски през тълкувателни призми, които могат да отчитат и несъмнения антиутопичен патос в творчеството на руския писател. Новите идеологически утопии, които от известно време са на нашия социален хоризонт, ни задължават да продължим да се ползваме плодотворно от силата на Фьодор Достоевски в това, което Нойхойзер нарича да „срещаш критично идеологическия противник“ (Neuhäser 1992: 68). В този случай на карта е поставен дългът ни не само на изследователи на Достоевски, но и на свидетели на безчовечността на тоталитарното общество, които не искат да бъдат свидетели и на завръщането ѝ“.
ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА
Достоевски 2014: Достоевски: мисъл и образ. Алманах на Българско общество „Достоевски“. Том 1. София, Изток-Запад.
Достоевски 2016: Достоевски: мисъл и образ. Алманах на Българско общество „Достоевски“. Том 2. София, Изток-Запад.
Михайлов 2021: Михайлов, Калин. Образът срещу идеята. Сравнителен прочит на „Престъпление и наказание“ в постоталитарна перспектива. – Във: Антропологията на Достоевски. Човекът като проблем и обект на изобразяване в света на Достоевски. Материали от международния симпозиум в София, 23–26.10.2018 г. София, БОД, ИЛ при БАН, СУ „Св. Климент Охридски“, 286–295.
Нейчев 2001: Нейчев, Николай. Ф. М. Достоевски. Тайнствената поетика. Пловдив, Макрос.
Нейчев 2009: Нейчев, Николай. Литература и месианизъм. Руското литературно месианство през ХІХ век. Пловдив, Университетско издателство „Паисий Хилендарски“.
Пенков 2009: Пенков, Димо. Екзистенциални измерения на вярата в творчеството на Ф. М. Достоевски. София, Артграф.
Попиванов 2024: Попиванов, Петър. Достоевски: питанията на един математик. София, „Захарий Стоянов“.
Стоянов 1988: Стоянов, Цветан. Геният и неговият наставник. Една скрита страница от историята на патернализма. – Съчинения в два тома. Т. 1: Културата като общение, София, Народна култура, 417–549.
Троев 2012: Троев, Петко. Достоевски. Духовните митарства на гения и пророка. София, Издателска къща „Персей“.
Янакиев 2002: Янакиев, Калин. Богът на опита и богът на философията. Рефлексии върху богопознанието. София, Анубис.
Neuhäser 1992: Neuhäser Rudolf. Rußland und der Westen. Zu den ideologischen Grundlagen in Dostojewskis Werk // Deutsche Dostojewskij Gesellschaft Jahrbuch 1992. Band 1. Hrsg. von E. Lackner und M. Schumann. Flensburg, S. 66–79.
Pinot, A., N. Leclerc 2019: « La Révolution a été faite par les voluptueux ». La force du mal dans l’oeuvre de Dostoïevski. Sous la diréction de Natalia Leclerc et Anne Pinot. Paris: Hermann (Coll. Des Morales et des Hommes), 403 p.
Mikhaïlov 2019: Mikhaïlov, Kalin. Le mal métaphysique chez Dostoïevski et ses interprétations dans la critique contemporaine bulgare. In: Pinot, A., N. Leclerc 2019, pp. 309–324.
[1] Текстът е съкратена версия на доклад, представен през 2021 г. на юбилейния симпозиум „Емил Димитров и приятели“.
[2] Между тази подредба и съдържанието на сборника от конференцията има разлики – ето къде може да бъде видяно то: https://www.gbv.de/dms/spk/slavistik/1695832868.pdf. (страницата е посет. на 25.04.2025).
[3] Тази книга имаше преимущество пред останалите да е преведена на френски език.
[4] В списъка на цитираната литература препращам само към третото, преработено и допълнено издание, на книгата му от 2008 г. (Попиванов 2024).
[5] И бегъл поглед към цитираните в статията от сборника заглавия е достатъчен, за да се убеди човек колко продуктивни за прочита ми са били текстовете на Е. Димитров, публикувани в алманасите на БОД (Михайлов 2021, 294).
