Интервю на Владислав Христов с Горан Атанасов
Горан Атанасов е роден на 21 януари 1982 г. в Берковица. Завършил е славянска филология. Автор на сборниците с разкази „Ще се върна в седем“ (2017), „Махалата на совите“ (2020) и „Лютенски разкази“ (2024). Негови разкази са публикувани в сп. „Море“, в. „Литературен Бургас“, в алманаха „Огоста“, сп. „Култура“ и др. Инициатор и организатор на Националната литературна награда „Йордан Радичков“ в Берковица.
Средно училище „Христо Ботев” е създадено през 1948 г. и е първото българско училище в Братислава. Разкажи ми повече за него, ти самият как стана част от екипа му?
Училището наскоро отбеляза своя 75-годишен юбилей. Наред с училището в Прага, са единствените български училища зад граница, които обучават ученици от 1-ви до 12-и клас по българската образователна система. Това означава, че учениците провеждат НВО и ДЗИ както и техните връстници в България. Нашето училище е наследник на традиции и дух, учениците ни се възпитават в този дух на приемственост и с радост участват в празниците от нашия календар. В училището се обучават много словаци, които приемат нашия образователен модел, мотивирани са и постигат много добри резултати. Колкото до това как станах част от екипа на БСУ „Христо Ботев”, явих се на конкурс в Министерството на образованието както всички останали дългосрочно командировани колеги. За мен е радост да съм част от колектива на БСУ „Христо Ботев” в Братислава. Това училище е важна институция, защото наред с обучението извършва и една много фина работа – популяризира българския език, култура и литература в Словакия.
Преподаваш български език на горните класове, има ли интерес към нашия език, какви деца учат предимно в това училище?
Наред с българите имаме много словаци, но също така и украинци, руснаци, деца от смесени бракове. Имаме ученици, които пътуват всеки ден от Виена. Една много пъстра палитра от култури и езици е тук. По коридорите се смесва различна реч и тази мултикултурна среда е голямо богатство. Обучението се води изцяло на български език, учениците говорят прекрасно езика, умеят да мислят на български, пишат съчинения и есета. Те са много дисциплинирани и отговорни. Изпълняват винаги стриктно поставените упражнения, отнасят се с голямо уважение към учителя и го приемат за авторитет, който им помага да се справят по-добре не само в училище, но и в живота.
Учителската професия неминуемо е свързана с трудности, от какво естество са трудностите, които срещаш?
Трудности има навсякъде, тук е малко по-трудно заради мултикултурната среда и защото не си у дома, въпреки че Европа вече не е чуждо място, което е чудесно. Имаме много часове по български, класовете не са големи, атмосферата е спокойна и се работи добре. Няма да скрия, че по литература е по-сложно, защото трябва да се обхване един обемен материал от автори и произведения, а не всички ученици днес имат търпението и концентрацията да прочетат големи произведения като „Дядо Горио”, „Ноев ковчег” или „Железният светилник”, но мисля, че с този проблем се сблъскват и учителите в България.
Какви паралели би направил между образователната система в България и в Словакия?
О, те са доста различни. Ние завършваме основно образование след 7-ми клас, те след 9-и. Тогава полагат изпит за гимназия и се обучават още 5 години, след което обучението им приключва с матура, както при нас. Но както отбелязах, нашето училище работи по българската образователна система.
В какви посоки се изменя българският език през последните години? Кои негативни тенденции си забелязал?
Езикът е жив организъм и като такъв е много податлив на социокултурните промени, а днешният свят бърза, направо спринтира, и е интересен (надявам се да не прозвучи като китайско проклятие). Но да, живеем в интересни времена, чуждиците са се превърнали в неизменна част от активната лексика в езика на младите хора. Не знам дали това бих определил за негативна тенденция, това е естествен процес, но все пак аз, като учител по литература, се стремя да предавам красотата на езика с нашите домашни и красиви български думи.
Училището е част от Националната програма „Неразказаните истории на България“, по какви други програми и проекти работите с колегите си? Имате ли нужната институционална подкрепа? Какво би могло да се подобри в това отношение?
Работим по НП „Иновации в действие”, НП „Образователни маршрути“ и НП „Неразказаните истории на България“, миналата година спечелихме и проект за създаване на училищна библиотека. Тези програми дават чудесна възможност нашите ученици да пътуват до България и да се докоснат до културата на страната. В дните между 8 и 12 април шестима ученици пътуваха по НП „Иновации в действие“. През май ще пътуват 20 ученици по НП „Образователни маршрути“ и през юни предстои и пътуване по НП „Неразказаните истории на България“. Имаме подкрепата на Министерството на образованието и на посолството на Република България в Словакия, но е хубаво да се помисли за служебни паспорти на българските учители зад граница, което ще улесни достъпа до административни услуги в Словашката република.
