Яница Радева
Здравей, Ками,
Зная колко много обичаш да пътуваш и преди време си говорихме за предстоящото ти пътуване до Истанбул, затова реших да ти разкажа моя поглед към този космополитен град. Вярно е, че това определение звучи като клише, но вече си се убедила колко е истинно относно Истанбул, защото в Истанбул времето няма значение. Това е първото нещо, което каза „местният“ екскурзовод, а когато по-късно го заговорих с комплимента, че българският му не звучи като научен извън България и го попитах наистина ли е от Истанбул, ми отговаря, „от Шумен съм“. И разбрах, че в Истанбул и пространството не е от особено значение. Ако кажеш „идвам от близо“ в тази категория влизат 100-200 км и тук никой не пита повече откъде точно си. Истанбул е твърде голям, за да се интересува от такива подробности като пространството в радиус няколкостотин километра, твърде многопластов е с времена, за да се вълнува от времето, мерено от часовниците. А закъснение от 10 минути или половин час не звучи като трагедия. Това ми каза екскурзоводът.
Орхан Памук пише в мемоарната си книга „Истанбул“, че градът „няма център и няма предел“, чувство, изпитано от него, докато разглеждал картините на Антоан-Игнас Мелинг и докато като дете се разхождал край Босфора. И все пак екскурзоводът не беше закъснял за срещата ни. Може би защото беше много ранна сутрин и хладината не беше измъкнала още хората навън. Така се плъзнахме към Златния рог по все още празните улици. И водачът ни като тукашен Вергилий или Беатриче с бели, зелени и червени лентички, вързани на екскурзоводската му щека, ни поведе през кръговете на Истанбул.
Автобусът ни за пръв път мина под акведукта. Човек го обзема страх и трепет от това първо спускане към Златния рог. После се изкачихме покрай множеството сгради, които пред погледа ми са като огромна стена и не мога да различа отделните ѝ тухли. Автобусът премина като огромен аквариум и ние като риби надничаме през стъклата му. Спряхме чак на най-високата точка – хълма Чамлъджа. Нейде под нас е оранжевата къща на президента Ердоган, чийто лик щеше да ни съпътства през цялото време, заедно с множеството флагчета, напомнящи за предстоящите избори. Но там, най-горе, където трябва да видим Истанбул като на длан, той се криеше в облаци и тънко було мъгла. Не искаше да се покаже все още. Може би защото трябва човек сам да го открие и после да пожелае да го сподели. Затова се радвам, че мога да ти пиша това писмо. Двете лири, които пускам в един от телескопите по алеята, също не ми показаха онзи Истанбул, който търсех.
Реших да повярвам, че всеки има свой Истанбул, че всеки го среща с различно лице. Първият поглед може да е на ужасяването от пространствата или от хората, които виждаш да се спускат към метрото или към спирките на трамваите. Вечер тези хора ставаха много повече. Всеки отиваше или се връщаше отнякъде. Хора с разностилно облекло, с различен цвят на кожата, с различно отношение към светофарите. Местният екскурзовод се шегува, че емигрантите от Сирия не зачитат светофарите. Това щях да забележа, че е характерно и за тийнейджърите. Дори и аз щях да ги последвам, като ми дойде смелост за това. Но в началото едва отлепях крачка да се отдалеча от хотела. Не смеех да преценя коя посока е по-гостоприемна и по нея да поема, за да опитомя малко пространството на Истанбул и забравяйки, че Истанбул е този, който избира какво да покаже, че може да се скрие мигом в мъгла като някое от древните божества в Археологическия му музей. Първият кръг на Истанбул е забравата. Да забравиш всички други градове преди него.
И веднага след това идва другият – на пробуждането за Истанбул. И да не забравяш, че всичко, което в небето и на земята на двата континента и във водите на двете му морета, му принадлежи. Принадлежиш му и ти, мравка от огромния му мравуняк. Намери си своята история и своя Истанбул и когато го напуснеш, си го носи в теб! Това може би казва Истанбул на всички възможни живи и мъртви езици, говорени в него. Как да му отговори човек, освен да го позове с всичките му имена.
Историческата част и мравунякът от туристи – не само това е Истанбул. Долмабахче е много повече от хубав и европейски дворец, Високата порта приковава погледа ми и разбирам, че не е само историческа метафора от Българското възраждане. Поспри, си казвам, и гледай! Докато си представям Богориди, Тъпчилещов, Славейков-баща или някого другиго, запътил се към нея, птицата, която е кацнала наблизо и също е в полезрението ми, отлита. И пред очите ми идва ред да се появят кораби като хотели с туристи от всички краища на света. Те ще вървят и няма да спрат за минута, защото зад тях идват нови и нови вълни от човешкото море. Всъщност ще спрат, но чак на опашките на „Света София“, Топкапъ, Долмабахче или кой знае къде още, но това спиране няма да е истинско, защото нямат време да помислят за живота, който тече по настилката, край тях, в домовете наоколо. Ето това ме интересува.
Дали Истанбул не е най Истанбул, когато решавам да се провра пешком под акведукта до хотела ни и да вляза в заведение с хартиени покривки, по които разчитам на бежовата хартия черните букви на “teşekkür ederim”? Докато чакам поръчаното месо, което бавно се пече от меланхолен на вид мъж, чета “teşekkür ederim”. Една руса, вече немлада жена, оставя на масата зелена салата. Загребвам, вкусът ми се услажда, и чета отново хартиената покривка “teşekkür ederim”. Не зная друга дума и затова казвам сконфузено на излизане на мъжа “teşekkür”, а искам да го попитам защо заведението му е празно в този многомилионен град. Той е едно от лицата на Истанбул, което остава непроницаемо поради моето неразбиране.
Продължих към Златния рог. Там рибарите хвърляха дългите си въдици във водите на залязващото слънце. Почти сигурно е, помислих си, мисля си го и сега, че всеки хваща там своята златна рибка. Край тях и под тях минават всички възможни превозни средства, но и рибарите, и рибата са невъзмутими като вечност. Всеки със своята мисия. Градът запали светлините си стана вечерен, за да се превърне и в нощен Истанбул, а аз да си помисля, че този град никога не спи, а само затваря няколко от милионите си очи, но други още повече бдят. В този момент съм забравила, че Босфорът не е толкова романтично място. Че тук ветровете могат да направят много пакости – като да сблъскат кораби, да ги потопят и да ги запратят на дъното при съкровищата на Константинопол, за да ги превърнат в част от легендите за града. Казват, че Златният рог е „златен“ заради златото, хвърлено от жителите му при превземането на града. На мен лично ми харесва другото мнение, че слънцето се отразява във водите така, че те изглеждат златни. Със сигурност на места с такива златни води са цеховете за легенди и митовете.
Истанбул, или както някога са го наричали възрожденците, Цариград, е могъл да вдъхнови дори със затворите си, но на никого не пожелавам такова вдъхновение. Писателят Светослав Миларов обаче, затворен тук през 1870 г. след един приятен и весел разговор с Петко Рачев Славейков, черпи с две ръце от „цариградските тъмници“, но и от цариградската романтика. Перипетиите си тук той описва в една от най-вълнуващите мемоарни книги. В предговора си Миларов нарича града извор на сензационни романи, на който конкурент може да бъде само Венеция.
Магазините в Истанбул спускат кепенци само в неделя и по празник. Няма вечерни плодове и фрешове за утоляване на жаждата, а са ни казали, че водата в Истанбул не става за пиене – поне не и от чужденци като нас. Така че фрешовете, които се предлагат на улицата, и изстискват от метална ръчна сокоизстисквачка, която блести в жълто като кубетата на църквата „Свети Стефан“, са най-непосредственото спасение от жаждата.
Преди да дойде ред на „Свети Стефан“ обаче, хванах автобус до „Таксим“. Вътре сред всички други пътници погледът ми беше привлечен от един. Възрастен мъж държеше розово-бели цветя. Косата му също беше бяла, а букетът – брошката на автобуса. Фантазирах жената, на която ги носи. Може би е внучката му, която става на десет години. Десетгодишните обичат розово. А може би е съпругата му, която има рожден ден или може би имат някаква годишнина. Не успях да измисля друго, но запомних цветята. Мъжът слезе две спирки преди „Таксим“. Аз си записах на едно листче номера на автобуса, като число, което води към щастието. Номерът беше 93 или 73, по-късно забравих числото, защото все пак щастието е недостижимо. Както казва едно стихотворение на поет, който може би не е бил в Истанбул, копнежът за щастие е достатъчен. Може би ако беше иначе, щеше да напише, че човекът не понася щастието, копнежът по Истанбул му е достатъчен.
Колкото по-рано се събудиш сутрин, толкова по-малко хора има по улиците. Толкова по-лесно можеш да уловиш някого или нещо, за да го наблюдаваш. На кея до Долмабахче младежи окичват сергиите с плодове от всички сезони. Котка наблюдава с умисъл гларус, докато аз наблюдавам тях. В онзи момент вече бях сигурна, че котките са цариците на Истанбул, ако бяха растения, щяха да са негов символ, така както лалетата са на Османската империя, а люлякът – на Константинопол – поне така ми каза екскурзоводът.
Книжарниците, както и у нас са най-разнообразни – и малки и сгушени извън главните улици, и големи – в моловете. Влязох в една от втория тип. Да не разбираш езика, е като да си глух и сляп, е забелязал още Алеко Константинов при пътуването си до Америка. Но упорствам с книгите. И без това са ме завели в Watergarden Mall на „представление“ на пеещи фонтани и огън. То се повтаря през половин час по 5-10 минути. Тази атракция бързо ми омръзна, така че наличието на книжарница се оказа спасение. Все пак се чувствам по-уютно сред хартията, а не сред стъклото, водата и огъня. Не зная езика, но успявам да разчета няколко имена по стелажите. Така забелязвам, че по-старите книги на Орхан Памук са на доста висок рафт, за да ги видя, трябва да вдигна поглед. На по-удобен за гледане виждам книги от Елиф Шафак. Вероятно подредбата е по азбучен ред. Посягам към напълно неизвестни за мен автори и разглеждам книгите им. А какви са заглавията, които виждам: “Fil Saati” от Tuğba Sariünal, “Cem Sultan” от Tuna Serim, “Iskeletler” от Ela Sever, “Kuzey”, “Iatanbul, Istanbul”, “Massumlar” на Bürhan Sönmez, “Deliduman”, “Şekiç ve gül” на Emrah Serbes и още много от стелажа “Türk Edebiyatı”. Прави ми впечатление, че на рафта с турска литература намирам предимно проза. С много труд откривам поезия и няколко томчета с книги от Назъм Хикмет, но не са поезия, а кореспонденция. Почти като в нашия „Хеликон“, но да не правя сравнения, защото наскоро научих, че привилегията да издават поезия в друга съседна на България държава – Р Сърбия – се пада на библиотеките. Живеем в свят, в който поезията, бивайки нещо, което отказва да се превърне в стока – остава вън от полезрението на света, тоест на масовия свят. А тази турска книжарница е Penguen.
Но да се върна към книгите, където се застоявам най-дълго. Все пак работата в издателство ме е възпитала да забелязвам и друго. Всички книги са отпечатани на качествена хартия, кориците са от картон с висок грамаж, който стои стабилно в ръцете, а на вътрешната страна почти винаги са цветни – в жълто, червено или друг цвят, това прави книгата доста стройна. Също и илюстрации – някои не са лишени от графики и между текстовете стоят доста добре. Цената на стихосбирките, които все пак видях, не е повече от 8 лв. (около 8000 турски лири), прозата беше най-много двойно. От това, разбира се, не бива да се правят някакви генерални изводи. Винаги и навсякъде всичко зависи и от обема, и от тиража на книгата. А Турция е много по-голям пазар от българския. Само Истанбул е колкото три Българии. Виждам специален стелаж с издания за Ататюрк, доста масивни издания и цените им варират между 4000 и 14 000 турски лири.
Друг кръг оформя християнският Истанбул. Сградата на Вселенската патриаршия и църквата „Св. Георги“ бяха последната ни спирка преди на напуснем Истанбул. Подредихме се в очакване за ред да се докоснем до колоната, на която е бил привързан Христос. Търпеливо чакахме руснаци, българи, гърци, турци, всякакви – всеки поставяше длан върху метала, който просветваше в дървената колона, изтъркана от хилядите пръсти, които го бяха допирали. Всеки докосваше метала, но докосваше и онзи непознат, който е докоснал преди него. Хората се докосваха в непознатостта си и в нея споделяха една и съща надежда, изречена на различни езици. По-късно научих, че в този храм са и мощите на св. Йоан Златоуст и св. Григорий Богослов. На излизане, макар че ни пришпорваха да бързаме, храмът като че ли пожела да ни задържи – заваля силен дъжд. В същото време с нас беше влязла и някаква високопоставена личност, на която отвориха огражденията в църквата, но дъждът не успя да задържи дълго този бързащ човек.
Автобусът напуска Истанбул. Първо минаваме през крепостната стена, останала като спомен от някогашното му завладяване. Не след дълго зърваме синята сграда на автогарата, която сама по себе си изглежда като дворец, достоен за посещение. Отдалечаваме се още, преминаваме край предградията с модерни и приличащи си като близнаци кооперации, появяват се табели за Едирне. Последен ни изпраща големият червен флаг, който в каданс се вее от вятъра. Флагът беше навсякъде през изминалите дни и се вписваше в градската среда напълно естествено като знак на държавата.
Вероятно много от това, което ти разказах, Ками, си го видяла и ти. Сигурно ще се съгласиш, че е и много повече това, което не успях. Много неща не познавам и нямам думи, с които да говоря за тях, други краткото време не ми позволи да видя. Затова предпочетох да разказвам за наглед незначителното, наглед делничното и неедромащабното. Надявам се ти, както и читателят, да не останеш разочарована. Извинявай, че много от видяното запазих, но исках да ти разкажа за хората, които като ги запиша, да бъдат запомнени и да ги споделя с теб като читател.
Затова не казах нищо кой знае какво за „Света София“ и „Свети Стефан“. Места с много памет и минало, места, които трябва да се опознават бавно и дълготърпеливо, да чуваш гласовете, пропити в стените, в паметта, отбелязана по сградата и там да четеш истина, която невинаги можеш да облечеш в думи. Защото истината понякога е чувство. Когато по-късно свалих снимките от пътуването, на повечето се появиха, разтворени като ножица криле сред небето. Истанбул може да бъде запомнен и така – град с криле в облаците, които къдрят снимката. И си мисля и друго. Не можеш да влезеш два пъти в Истанбул. Със сигурност, ако има следващ път, той ще е друг, и всичко видяно сега, тогава ще бъде различно. Но пак ще се оглеждам за хората. И за децата, които, както във всеки град, крачат където им харесва, и след всяко един родител като орлица направлява движението му през света.
До нови срещи и нови градове!
