Емил Димитров
Настоящият дебют на автора в областта на фолклора и етнологията не би бил възможен без многогодишното ми познанство с г-жа Лозинка Тошева, родом от с. Радибош, която от края на 1956 г. живее в китното с. Борнарево, разположено на 2 км от Радомир (понастоящем и в двете села постоянно живеят едва по трийсетина души). През последните години с нея си общуваме активно, като периодично записвам нейните разкази за разнообразни истории, предмети и традиции: за нейната сватба и изобщо за сватбената традиция в Радомирско, за правенето на подници, за месенето и печенето на хляба, за разни събития и произшествия (например за голямото наводнение в Радомирско през 1962 г.), за баенето и разни народни обичаи, за празнуването на Спасовден (почитан и популярен празник в Радомирско) и борбата с „религиозните отживелици“ по време на социализма, за родовата ѝ история, за различни нейни съвременници и др. Човек споделя на онзи, комуто има доверие: давам си сметка, че особената близост помежду ни се дължи не в последна сметка и на това, че тя, струва ми се, е последният човек, който ме помни като дете…
Лозинка Тошева е родена, както вече стана дума, в с. Радибош, Радомирско (по онова време с около 550 жители, едно от средните села в района) на 20 август 1938 г.; баща ѝ е бил бакалин и скотовъдец, т.е. имал е „стока“, поради което са му викали „агата“, а после и „кулако“ – с всички произтичащи от това последици…
Произхожда от будно християнско семейство: нейният чичо е бил свещеник, завършил семинарията, поради което е смятан за „най-ученият човек в селото“; дядо ѝ е бил офицер в армията на Царство България. Не е чудно, че от години Л. Тошева е „стожер“ на християнската вяра (нейната е тиха, смирена и ненатрапчива) и народните традиции в селото.
Още в самото начало на нашите беседи бях поразен от извънредно точната ѝ памет – памет не само за факти и събития, но и за думите, с които те се назовават. Точната памет се разпознава не само по ясния спомен за връзката между фактите, но и за детайлите, това е памет за строги разграничения и нюанси: „тогава нямаше думата „чеиз”, а се казваше само „дарове” – уточнява леля Лозинка, разказвайки за сватбата си през 1956 г.
Добрата, точната памет, е не само белег за отличен здравен и ментален статус, но и „страничен ефект“ от едно добро, неосъждащо сърце, т.е. паметта в известен смисъл е „сърдечна“: тя не е функция толкова на ума, колкото на цялостния човек, на неговата личност; забелязал съм, че злопаметните хора помнят всъщност не толкова лица и събития, колкото своите обиди от тях.
Злопаметен е не този, който помни злото, а онзи, който помни всичко, но по определен начин: той деформира връзките между фактите и не успява да отсее важното от незначителното, поради което се губи в спомените си; злопаметният е лишен от чувство за хумор, а то всъщност дистанцира разказващия от разказваното събитие, което се „просмива“. Злопаметният човек всъщност не може да конструира разказ, понеже непрекъснато се оттласва от своята обида и се завръща при нея. Ето защо разказващият човек е не толкова сладкодумец, който умее да реди думите, колкото сладкопаметен, ако ми е позволено да се изразя така, т.е. това е човек, който владее изкуството за отпускане на спомена, за неговото „изливане“.
Тук ще се спра на конкретен разказ на Лозинка Тошева за нейните ученически години, по-точно за началното училище в Радибош (тогавашните 1–4 отделение).
Както е добре известно, килийното училище в Радибош е първото училище в Радомирско през Възраждането. То е основано около 1826 г. при черквата „Св. Петка“ (построена е най-вероятно през XVI в. и се отличава с интересни стенописи); любопитно е, че първият учител е бил светско лице – Раде Вилаетски. Възпитаници на училището са редица просветни дейци, революционери – дейци на ВМРО и др. (по-подробно вж.: Караиванов Ив. Историко-просветното дело в Радомирско. Картини и впечатления в беседи, речи и статии. Ч. I. Кюстендил, 1927, с. 45–55).
„До нас беше училището – разказва леля Лозинка, – нашата къща беше муша“, т.е. училището се е намирало непосредствено до дома, като естествено негово продължение, с чието присъствие тя е израснала; не е чудно, че то се е ползвало с висок престиж, за което е допринасяло и това, разбира се, че неговата история е била осветена и с имената на Паисий и Левски. Моята събеседница и информаторка е запазила и до днес прекрасен спомен за своя учител Асен Тренкин: „той беше много добър, говореше с баба ми и дядо ми през междучасията направо „на ливадата“, сега му казват „зелено училище“ – смее се тя. Зеленината, природата, просторът са били за нея и нейните съученици не само жизнена реалност, но и неотменима част от учебния процес: саморазбиращото се естество на живота обаче днес е предмет на специална, организирана среща за подрастващите, което пък е основание за остроумието на респондентката. Непосредствената близост на училището до черквата в Радибош е благоприятствала продължението на традициите в образованието и след рязката политическа промяна на 9 септември 1944 г.: „Като бяхме първо отделение, учителят ни водеше сутрин на черква, прочитаха ни молитва и тогава влизахме в час”.
И тук идва същината на разказа, записан в два варианта през лятото и есента на 2024 г. Ето изначалният вариант:
„Имаше една стаичка, казваше се килията на отец Паисий; там имаше едно читало ли, катедра ли, на него имаше една мастилница, в която винаги имаше мастило и едно гъше перо. Дедо ми, баба ми и по-възрастните хора ни разказваха, че там, в тази килия, отец Паисий е писал „История славянобългарска“. Затова и училището се казва „Отец Паисий”, затова така са го кръстили.“
И вторият вариант: „Учителят ни разказваше най-различни истории, разказваше ни за училището, че то се казва „Отец Паисий“, понеже тук Паисий е писал страници от неговата „История Славянобългарска“; имаше една килия, в която имаше читало с една мастилница и в нея имаше едно перо, гъше перо; с това перо, както ни разказваше учителят, отец Паисий е писал „История Славянобългарска“. И тази килийка има стълбички към църквата, към двора на църквата, оттам е влизал в килията и е писал; килията имаше само едно прозорче. И затова училището се казваше килийно училище „Отец Паисий“, оттам произлиза, учителят така ни е разказвал“.
Като всеки даровит разказвач, Л. Тошева всеки път разказва различно: променя детайли, добавя едно, пропуска друго. Живият разказ всеки път се създава наново около едно устойчиво ядро, вариантите само нюансират инвариантното. Несъмнено двата варианта на разказа се допълват взаимно: учителят, на чиито думи акцентира във втория вариант, е израсъл в същата среда, както и родителите на информаторката, т.е. той е равноправен носител на преданието.
Л. Тошева пояснява, че „само в Радибош се разказваше за Паисий, не и в Косача, където учих след четвърто отделение“, т.е. разказът наистина е уникален тъкмо за това село, дало началото на новобългарското образование и просвета в Радомирско. „Под училището има едно мазе, в което се е крил Левски, има и плоча“ – добавя леля Лозинка. Несъмнено не само за нея разказът за присъствието на Васил Левски в Радибош по необходимост продължава разказа за Паисий Хилендарски.
Накрая Л. Тошева, помолена да изрази отношението си към фигурата на родоначалника на Българското възраждане, заключи: „Паисий Хилендарски е голям човек, който е дал светлина на българския народ“.
Как да разбираме този разказ? Какво отразява той, на какви потребности отговаря?
Очевиден е анахронизмът в разказа от Радибош: килийното училище е основано не по-рано от 1826 г., т.е. повече от половин век след написването на „История Славянобългарска“; при това отсъстват каквито и да било данни за пребиваване или дори преминаване на таксидиота на Хилендарския монастир по тия места.
Тук обаче важна е не историческата истина, а историческата памет, която сякаш по необходимост поражда и удържа подобни исторически привидности. Забележително тук е сдвояването „Паисий – Левски“: тяхното присъствие се привижда навсякъде из България, те някак насищат нейното пространство, придавайки му персонализирано духовно-политическо единство. Това не е уникално за България: така например по аналогичен начин фигурите на Данте и Гарибалди насищат пространството на Италия.
Трябва да признаем, че разказът на Лозинка Тошева е типичен и бих казал, твърде поучителен. Първо, чрез него отчетливо се изявява механизмът, по който възникват такива разкази, които бих нарекъл самовъзникващи разкази, появяващи се по необходимост в точката на среща между локално и национално, между местните предания и националните „големи разкази“. Утвърждаваните и популяризираните от институциите на националната идентичност фигури с общонационално значение се конкретизират чрез включването им в локалната история, удържана в колективната памет: това става толкова по-лесно, колкото повече сходства – истински или мними – се установяват. Това е необходимо, но съвсем не достатъчно условие. Второ, потребна е и съответната, адекватна образност: тук тя се осигурява от асоциацията по сходство между наличното килийно училище и въобразената килия на отец Паисий.
Третият задължителен елемент, който изгражда всеки пълнокръвен разказ са веществените знаци, осигуряващи предметността на разказа: в този случай това са читалото, мастилницата, перото и пр. Коректно е да допуснем, че това е резултат най-вероятно от натурализацията на вече утвърдени литературни образи: например на шестата ода от „Епопея на забравените“ на Иван Вазов – „над жумяща лампа пишеше наведен“ и пр.
Да забележим нещо важно: Името произвежда реалност, дори определено събитие, което се „запоява“ за конкретния топос, т.е. името на училището всъщност е породило привидността. Разказът обаче преобръща това отношение, т.е. той утвърждава гледната точка на „здравия разум“, според която името на училището е следствие от някогашното (и реално напълно невъзможно) присъствие на отец Паисий в Радибош.
Забележителна е паметната плоча, поставена върху килийното училище в Радибош; нейният текст гласи: „Според народната памет (к.м. – Е.Д.) през 1870 г. Васил Левски основава тук революционен комитет“. Това е типичен пример за паметните плочи (има множество такива в България), увековечаващи паметта, но не и реално събитие. За сравнение представете си например паметна плоча в Рим, чийто текст гласи, че „според народната памет на мартенските иди през 44 г. пр.Хр. тук е убит Юлий Цезар“…
И така, задача на науката е да събира и анализира подобни разкази, да тачи и изследва „народната памет“, но същевременно и строго да я разграничава от историческата истина. Тук, струва ми се, е налице своеобразна трансформация на старата дихотомия „истини на вярата“ и „истини на факта“ (науката).
Несъмнено „всяка локално дефинирана група има собствена памет и своя собствена представа за времето“ (Халбвакс, М. Колективната памет. С., 1996, с. 120). Такава представа за времето е имала и малката селска общност в Радибош, „свила“ времето на Българското възраждане и поместила неговите основни герои в тясното пространство на местната забележителност – килийното училище. Колективната памет не е памет за „историческата истина“, а за включеността на малките общности в големите наративи. Тя не само сплотява локалната общност, но и ѝ придава ценност и престиж.
И накрая, ще ми се да споделя част от поученията на Лозинка Тошева – пример за непресъхващата народна мъдрост:
„Що ли не ми е минало презглава, оно едно да е било, та да се сети човек, а оно са илядо и едно” – шегува се тя по повод на затрудненията в припомнянето. „Като заговориш, оно ти дойде едно по едно”, отбелязва тя за един от механизмите на припомнянето, за връзката между слово и памет. И накрая, една тъжна констатация: „Природата се измени като хората, които станаха лоши, завистливи”, затова „природата спре да ни обича”…
Послепис: След като докладът, послужил за основа на настоящата статия, беше изнесен, запознах Л. Тошева с неговия пълен запис. Информаторката, напълно удовлетворена от чутото, потвърди отново своя разказ, като го допълни с нови подробности, които междувременно бяха изплували в паметта ѝ (например това, че в „килията на Паисий” е нямало легло, а той е идвал само за да пише своята „История”…). Митът не може да бъде научно опроверган, той може само да бъде осветлен и изяснен.
