Ина Иванова
* * *
Нищо да не си кажем повече.
Любимата си книга
да положиш на корема ми, да усетя
тежестта на хартията и думите.
Твърдите ръбове на кориците
да погладиш с ръка.
Нищо да не остане от нас.
Само една книга – кораб на Ной
в средоточието на света.
В средата на стаята,
в олтара на безмълвието ни.
Някъде съвсем горе –
сводът на небесните ни погледи.
Прибоят на въобразеното,
който ни залива и ние му се оставяме,
невинни поклонници,
плът от плътта на всички човеци,
стръкче от семето на всички думи,
стръв и носталгия,
изнемога.
Светлочувствителност
Клатушка се този стар свят,
моряк, препил с лош ром
и пристанищни идеологии.
Стреля в небето,
отдавна изпразнено от птици,
тършува в библиотеките
сякаш са сандъци,
презира, крещи и вандалства.
Задъхва се скандалджийски
малкият ни уморен свят,
стиска зъби от главоболие,
преглъща хапчета, яд и куршуми.
Милият гневен той,
с какво упорство обръща гръб
на тихите улички, на мансардите,
на музеите и умовете,
които превърнаха в дагеротипия
всичко чупливо, което
подложихме на опустошение.
Памет, възможна единствено
поради ежедневната магия
на светлочувствителността.
* * *
Както засаждаш дърво в гората и ѝ казваш:
приеми го и нека е твое.
Както баща сплита плитката на дъщеря си
с несръчни движения
и пръстите му изтръпват от нежност.
Както мъж поглежда към онзи затворен прозорец.
Както угасват лампите на града – стая след стая
и над площадите остават само
траекториите на птичите пътища.
Както от небето заничат Сириус и Касиопея
и дори не подозират съществуването си.
Така безшумно трепти животът,
стар лампов телевизор, тромав и непонятен.
И ние блестим на небесносинята му палуба.
Голи, ласкави, току-що създадени
топли звезди, малки принцове.
Крием тъгата зад пъповете си,
таен център на тежестта,
приемаме я, нека е наша.
