Албена Стамболова
Първо и последно
Танцуваха. Музиката на „Би Джийз“ и те танцуваха. „Ти ти титити тиии“. Тя се препъваше в дългата си пола, но притискаше детето здраво към гърдите си и се въртеше. Въртяха се двамата. И детето се смееше така, като че ли нищо друго нямаше на света. Този смях замени целия останал живот и всички съмнения дали върши другите неща добре, дали изобщо другите неща бяха или са били някога добре. Детето повтаряше „Ти ти титити тиии“. И нямаше нищо друго. Радостта, че бяха един с друг и че бяха попаднали в Ти ти титити тиии.
Подът се движеше под босите й стъпала. Ту я приемаше, ту я отхвърляше под някакъв неочакван ъгъл и трябваше да наруши ритъма, за да запази равновесие. Колко много живот занапред. В този миг го усети целия, дълъг, без никакъв край. Детето в ръцете й тежеше и тя го държеше все повече, все повече се свързваше с деня, с тази късна лятна утрин, в която слънцето беше изгряло късно, защото краят на август приближаваше, дори беше дошъл.
Детето усещаше, че се свлича в ръцете й и се хвана за косата й, и тя дълга като полата. Смееха се и ехтяха с музиката. Песента свършваше, но беше дошла и нямаше да си отиде.
Спря да танцува и седна с него върху голямото двойно легло. Светът спря да се върти и за момент и двамата утихнаха. После то стъпи в скута й и започна да подскача върху собствените си крака, които пружинираха неуморно както изобщо си правеха. Тя стана и го сложи в леглото му с прегради, където то моментално се обърна по корем и зарови лицето си във възглавницата. Остави го да си гъргори само́ и отиде в стаята, в която ходеше, когато искаше да остане сама. Банята. Голямо огледало й показа, че е влязла. Взря се в лицето в огледалото, далечно и бледо като луна, сякаш не беше заслепен от светлина летен ден.
Петте минути с детето бяха отминали, имаше още много, цял живот. Някъде вън хора вършеха нещата, в които се бяха врекли, бяха избрали или ги бяха накарали да изберат. А всичко, което тя правеше, й се струваше приблизително и неточно. Освен този танц на Ти ти титити тиии, най-хубавото и дошло само́ нещо. Тя беше успяла да го пусне, да, беше го пуснала, беше се отпуснала, беше се поддала и завъртяла насред стаята с детето в ръце, а то изписка от радост, поздрави я, че този път попадна където трябва. Това нямаше как да се оспори.
Защо тогава не разпознаваше странното лунно лице. Силен вик я сепна и върна към обляната слънчева стая, където детето на четири крака в креватчето се клатеше ритмично и ревеше с пълно гърло.
Взе го в ръце и усети с цялата си сила колко са безпомощни двамата. Тази прегръдка с детето, което не можеше да докосне пода, беше нейният начин да го сложи на крака. Помисли си, че много би искала да го види върху собствените му крака и как двамата, ръка в ръка тръгват, крачат нанякъде. Нанякъде, където всички ги виждат как вървят за ръка и колко са спокойни и уверени. Каза си, че сигурно е очаквала този миг откакто роди детето, а и то май че го знаеше, защото обичаше тя да го държи в ръце и да върви, явно в очакване.
Телефонът пиукаше вече за трети път. Знаеше, че е интересно само докато не погледне кой и какво иска, пише, качва и изпраща. Нямаше да гледа. Беше й все едно.
Пусна отново „Би Джийз“, както държеше детето в ръце. И то веднага запя Ти ти титити тиии. Това беше първото разпознаване на нейно действие от негова страна. Съвършено и точно. И как оттук нататък да прави само такива неща? И беше ли нужно, а и на кого? Изглежда беше, защото в момента се чувстваше добре, много добре.
Завъртя се и видя, че и полата и косата й се въртяха с тях двамата.
Така щеше да мине животът. С това дете, с тази пола и с тази коса. С музиката в тях двамата.
Във всичко това имаше нещо, което не биваше да бъде виждано от други. Нито от бащата на детето, нито от родители, нито може би от приятели. Поне не от приятели с деца. Те двамата бяха преносима, незаконна, неназовима единица. Всички техни фибри го потвърждаваха. В тази единичност имаше красота, красотата на начало без край. На нещо, по-силно от всякакви провали и криволици, на нещо, невъзможно да бъде откраднато.
Прегръщаше и държеше силата, с която щеше да помете целия си свят, ако той се окажеше твърде обикновен. Колко далече беше от това да е зряла, или разумна, или лоялна, или търпелива или дори добра. Колко малко имаше във всички случаи в живота, колко изчерпаеми бяха те. Отместването на основите, върху които беше израсла, които беше създала сама и върху които се развиваше всеки един от дните й, действаше опияняващо. Гола в космоса. Така ли се чувства силата? Неразумната сила на вихрените поли, коси и ръце. Неразумната сила на елементарната частица.
Вече можеше да отиде и да приготви пюре в кухнята. За сина си, който щеше гръмко да се възмути, когато го върне зад решетките в леглото. Ревът беше категоричен. Не му се сърдеше, с това беше свършено. Разбираше го. И тя ревеше, но в тези ревове отекваше Ти ти титити тии. Колко просто било.
Обичам те
Циганчето стоеше до масата с протегната ръка, но някак неубедително. Готово всеки момент да я прибере. Бърбореше нещо, но умът му беше другаде, сигурно в краката.
– Махай се!
Това приличаше на заповед, но то продължи да бърбори.
Николай не искаше да го погледне. Сигурно имаше омазано лице, ако се съди по ръката. Май че е момче.
– Така нищо няма да ти дам. Махай се!
То отстъпи, но не заради Николай. Към тях се приближи сервитьорът и явно момчето знаеше какво следва, защото тръгна заднешком към вратата.
– Да те няма! Бързо!
Бърбореше си нещо, но продължи да отстъпва. И се блъсна в новодошъл тип с палто до земята. Той го хвана за раменете, завъртя се с него и го постави в правилната посока. Към вратата.
– Извинявайте. Истинска напаст.
Николай си каза, че можеше и без второто изречение. Момче беше, много малко, и то с дълго до земята палто. Детето изчезна. И Николай си погледна часовника. Ванчето всеки момент щеше да дойде.
Сервитьорът смени пепелника с единствения фас. Дали би го сменил и ако нямаше фас? Май го правеха автоматично. Всичко потракваше в изряден ред.
„Прилича на истински ресторант. С обслужване, светлина и извинявайте“. Както и приличаше на истинска вечерна среща. Вечеря. С любима. Само дето продължаваше да пуши сам, а сервитьорът продължаваше с акуратните смени на пепелника. „Малко много накъсо го прави. Прекалено видимо е“.
Мобилният му телефон иззвъня в момента, в който реши да си поръча аперитив. Ванчето внезапно се беше разболяла, сигурно от грип, и той имаше избор да й занесе лайкучка и мандарини, или да не й занесе. Каза, че ще отиде. И че няма нищо.
Но имаше. Реши да изпие една прозрачна ракия в заскрежена чаша от заскрежена бутилка. Обслужиха го бързо и той благодарно допря устни до ръба на чашата.
Иззад матовата двукрила врата към улицата се долавяха минаващи силуети. И в двете посоки. Подобни до безподобие силуети, слели се в един-единствен род и вид.
Грип. Дали да не изпие още една? Ако в този момент можеше да се помоли на някого, не знаеше за какво. Как понякога нещата изчезват? Николай неусетно се отпусна и се заслуша в тихата музика. Сега му беше добре, вече никого не чакаше. Но Ванчето го чакаше.
Махна на сервитьора за сметката. Може би в друг случай цената на двете ракии щеше да му се стори висока, но не и сега. Погледна какво му остава. Доста.
Тръгна бавно по тротоара към мястото за таксита. Все така унесен и влюбен във въздуха, който дишаше.
Почти беше стигнал, когато усети допир от дясната си страна. Нежен и лек. Ръката му се стрелна, и още преди да види, знаеше какво държи. Друга ръка. Малка. Стисна я здраво и погледна. Малкото момче с палтото. Циганчето.
– Пусни ме!
Николай си помисли, че сега то му заповядваше. С другата си ръка измъкна портфейла си от неговата и без да го пуска, го поведе. Накъде? Знаеше само, че не иска да го пуска.
– Пусни ме!
Детето беше толкова малко, че нямаше никакви шансове да се измъкне. Вървяха по обратния път към ресторанта. Николай бутна двукрилата матова врата и един сервитьор веднага го пресрещна. „Добър вечер. Колко души?“
Николай отвърна „Двама“, но отговорът дойде със скоростта на сменящите се пепелници. „Всичко е заето“.
В този момент детето извика пак „Пусни ме!“ и Николай го изведе навън. Отсреща имаше кафене. Влязоха вътре и той поръча кафе и сок. Все още стискаше ръката на детето – с пръсти, сключени около китката. Най-после го погледна в лицето. Малко и намръщено.
– Какво искаш? – произнесоха го почти едновременно.
– Нищо, пусни ме. Какво ще ми правиш?
– Ще дойдеш с мен вкъщи.
– Няма. Пусни ме.
– Няма да те пусна. Искам да си поговорим. Къде живееш?
– Тук.
– Как тук?
– Ей там – детето махна неопределено със свободната си ръка. – Нищо не съм ти взел.
– Знам. Не искаш ли да хапнеш нещо?
– Не съм гладен.
– А ако ти дам да занесеш нещо вкъщи?
– Може. Какво? Ти кажи.
– Пет лева.
– Това не е ядене.
– Два.
Циганчето не се докосваше до сока.
– Не искаш ли?
– Не. Какво е това.
– Сок.
– Знам.
Николай отпи от кафето си със своята свободна ръка и в този момент детето силно се дръпна. Поля се добре, нашироко.
Преди да реагира, детето вече размазваше петното още по-нашироко.
– Няма нищо, виждаш ли? Ще ти откъсна главата.
– Няма. Пусни ме. Искам да си ходя.
– И аз искам. На колко си години?
– На дванайсет.
– Глупости. На колко си?
– Дай ми нещо и ме пусни да си ходя.
Порови за дребни в джоба си и детето се загледа в движението.
– Ето за кафето. Колко? – Плати и все така за ръце, излязоха от кафенето.
– Защо не искаш да дойдеш с мен?
– А ти защо не ме пускаш?
– Добре, ще те пусна.
И го пусна. Циганчето отстъпи на два метра и се обърна.
Николай стоеше срещу него и го гледаше. И двамата разтриваха ръцете си с
другите – като че ли за да изличат следата от допира.
– Дай един лев.
Николай извади портфейла си и се обърка. Десет, петдесет, двайсет.
– Добре, дай пет.
– Нямам.
Детето забърбори нещо както в ресторанта преди малко. Николай извади една банкнота и му я показа. Циганчето посегна към нея, но Николай я задържа още малко.
– Никога ли не се отказваш?
Детето грабна банкнотата и изчезна като стрела в нощта. Боже мой! Николай се върна в кафенето, поръча второ кафе и извади мобилния си телефон. Как да преговаря?
– Забавих се малко.
– По-добре ела утре. Сега спя.
– Как си?
– Зле. Хайде.
– Обичам те.
– И аз.
