Весела Бозова
Повече от две десетилетия не чака нищо. Освен нея. Не вярва в нищо освен в нея.
Началните изречения на книгата ,,Родиния“ от Николай Терзийски задават основния тон на повествованието – очакване, отчаяние и тихо страдание. Книгата разказва за жителите на Средновград – обобщен образ на българския провинциален град, и околните села Горен и Долен полюс. Местата са белязани от отсъствието на младите и от безцелното съществуване на старците, изоставени от своите деца и вечно чакащи тяхното завръщане. Художественият свят е мрачен, изпълнен с меланхолия, а един от основните проблеми е този за изоставянето – на родител, дете, любима жена, родно място.
Изоставената и забравена провинциална България – концептуалното ядро на ,,Родиния“, служи на Николай Терзийски като нов ракурс към вече познатите от предишните му книги теми за любовта, скитничеството и сирачеството. Неговите романи ,,Отлъчване“ (2017), ,,Хроники на неведомото“ (2019) и ,,Звезди под клепачите“ (2022) са приети добре както от обикновения читател, така и от литературната критика. Авторът е носител на национални литературни награди, сред които са ,,Южна пролет“ и ,,Христо Г. Данов“. Добре познат на литературната сцена като романист, с четвъртата си книга Терзийски прави умерен експеримент.
Родиния“ жанрово е определена като ,,роман от разкази“. Шестнайсетте истории изграждат мозаечна картина на един и същи свят – света на малкия опустял град или безлюдното изоставено село. Героите, споделящи обща участ, преминават от разказ в разказ, допълвайки сюжетната линия, като по този начин се създава усещане за теснота на художественото пространство. Някои от историите имат изповеден характер, други въвличат читателя в диалог, трети се водят от третоличен повествовател. Повествователната техника цели да пресъздаде страданието и отчуждението както от много субективни, така и от една обективна гледна точка, за да придаде автентичност на разказаното.
Всеки жител в Средновград или в околните села има дете, заминало за чужбина в търсене на по-добър живот. Отсъствието на близкия човек, изоставил родното място и родителите си, обуславя битието на старците, а липсата се усеща като болезнена празнина в душите им. В някои случаи любимите синове и дъщери се завръщат, но това завръщане не носи утеха на никого, а по-скоро потвърждава трагичното разделение. Хората от миналото ги няма, а пространството е едновременно еднакво и различно. ,,Името беше същото. Мястото беше същото. Но селото беше друго“.
Романът от разкази прави опит да улови цялата трагедия на обезлюдените български села и опустелите малки градове. Средновград, Горен и Долен полюс не са само фикционални топоними, те са символи на разпада, развалата и бавното изчезване на един топъл и уютен колективен свят. С елинпелиновска тъга, но в съвременен контекст Николай Терзийски въвежда в книгата си опозицията свое – чуждо, като я обвързва с конфликта между родина и чужбина. Той е основен във всяка една история от романа сборник. Животът в Средновград и околията е лишен от перспектива и смисъл. На фона на селата, където ракията е единственият начин за оцеляване, а кръчмата – център на обществения живот, се разгръщат различните житейски истории на емигрантите, всички те белязани от една обща черта – неуспеха.
Персонажната система на книгата е богата и пъстра – драматични мъже, чийто живот е определян от присъствието или отсъствието на любимата жена; изоставени старци, правещи отчаяни опити да удавят самотата в алкохола; майка, чакаща в продължение на години сина си да се завърне у дома за Коледа. Присъстват както обикновени хора с обикновени житейски разкази, така и невероятни герои като световноизвестен играч на покер, луд скитник, единадесетгодишно момиче терорист, рок звезда. ,,Различни, но и едни и същи“ – така разказвачът на една от историите ги определя. Едни и същи са, защото всеки един от тях носи белега на провала – писател, който няма да успее да напише нищо значимо, актриса, която вероятно няма да стъпи на голямата сцена, син или дъщеря, които се отдалечават завинаги от родителите си, баща, който изоставя съпругата и децата си.
Ключова тема в романа сборник е и тази за паметта, свързана с рода, корените, езика. В един от разказите е щрихиран образ на мъж, който, в духа на Георги Господинов, постепенно започва да губи памет – първо забравя родителите си, след това собственото си детство, а накрая и родния език. ,,И това не го тревожи, по-скоро не проявява никакъв интерес към темата.“ Загубата на връзката с миналото е приета с апатия, като неизбежен резултат от съществуването в настояще, нетърпящо дълбока привързаност и излишна сантименталност.
Книгата поставя въпроса възможно ли е човек да се отрече от произхода си. Бързо е даден обаче и ясен отговор – опитът за пълно откъсване от рода, семейството, родината не отвежда към успеха и осъществяването на мечтите, а до загуба на себе си. Героите, които напускат родните места, губят идентичността си, натрупаното богатство, смисъла на съществуването, близките си хора, любимата жена или просто умират вън от пределите на отечеството. Според ,,Родиния“ щастието извън родния край, далеч от дома, е невъзможно. Завръщането, от друга страна, е най-често лишено от носталгия, то е по-скоро неясна необходимост, вътрешна потребност, неосъзнато търсене на цялостност. ,,Та… когато сме там, по пътя, ние ставаме истински. Ставаме едно. Нали това е смисълът на семейството?“
Копнежът по цялостност е закодиран още в заглавието на романа с разкази. Николай Терзийски препраща към древна геоложка епоха, когато на Земята е имало един-единствен континент, наречен ,,Родиния“. Думата е от руски език, но заради фонетичната близост с ,,родина“ се създава впечатлението, че родината е единственото място, на което целостта е възможна. В същото време обаче книгата внушава, че животът е цикъл от начала и краища, живеенето е непрекъснат процес на разпад и събиране. ,,Това е цялата ни история – свързване и разделяне. Сливане и разпадане. Самосъздаване и самоунищожение.“
„Родиния“ отправя посланието, че човек не може да живее изцяло сам, той винаги ще бъде недостатъчна, непълна сама в себе си малка брънка от големия свят. Съществуването му придобива смисъл едва чрез връзката с Другия, чрез топлината на семейството, принадлежността към родната земя. Идеята е внушена чрез мотото – цитат от Джон Дън в превод на Александър Шурбанов: ,,Никой човек не е остров изцяло за себе си; всеки човек е къс от континента, част от сушата“. Така още от първите страници вниманието е насочено към уязвимостта на самотния човек и необходимостта от споделеност. Индивидуалистичната философия е отречена, в романа сборник тя винаги е вследствие на неосъзнатост, егоизъм или нарцисизъм. За да бъде истински щастлив, индивидът трябва да се свърже с Другия, да се убеди в уюта на семейното огнище, да не забравя своето потекло.
„Родиния“ е книга за отсъствията, за празнотите, които оставят хората, когато си тръгват. Но също така е книга за надеждата, която се проявява в самото настояване на автора да помним кои сме били и откъде сме тръгнали. Николай Терзийски прави опит да изгради една болезнено разпознаваема картина на съвременна България – страна на безпаметство и разпаднали се връзки, но и на упорита, притегляща, вечна обич.
Николай Терзийски, ,,Родиния“, изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2025
