Мария Василева
Изложбата „Смущения / Изгубен свят“ с куратор Слав Недев (Шипка 6, 18 април – 29 май) представя травматичните проблеми на съвремието, като същевременно провокира мислене и реакции. Почти всички поканени автори отдавна се занимават с теми, отразяващи днешните обществени и екзистенциални предизвикателства – от климатични промени, насилие и войни до самоизолация, лично оцеляване и глобални катаклизми. Повечето творби са създадени през последните две години и представляват актуален и ангажиран художествен коментар. Те разкриват различни гледни точки и естетики, вариращи от интимни разкази и метафорични образи до директна социална критика и визуални протести. Изложбата функционира като пространство за размисъл, в което изкуството става медиатор между индивидуалната чувствителност и колективната тревога.
Кои са най-открояващите се теми? Антон Терзиев изследва дълбоките пластове на психологията чрез поведението на „следващото поколение“, което вдъхва едновременно надежда и страх. Динко Стоев разглежда вътрешната съпротива и устойчивост като условие за оцеляването на човечеството. Гълъб Гълъбов превръща незначителни ситуации в ритуали и портрети на живота отвъд политическата сцена. Анжела Терзиева анализира слабостите и нежеланието за съпротива като естествена човешка реакция за оцеляване. Иво Бистрички навлиза в историята, търсейки повторяемостта на ситуациите и множеството поводи за катарзис, а Станислав Памукчиев остава верен на търсенията си, базирани върху традициите. Мистичният свят на Слав Недев ни оставя в недоумение, отваряйки поток от асоциации. Станимир Генов смесва дигиталното и реалното, създавайки странни хибридни образи. Магичното присъства и в картините на Думисани Карамански, които сякаш се сбогуват със света, все по-отдалечен от нас. Всеки от 24-те художници добавя своята перспектива към големия разказ – от прегарянето на вътрешния свят през загубата на посоката и вихъра на времето до сблъсъка с дигиталната реалност.
В краткия текст е невъзможно да се изброят всички творби. Подредена така, че да създадат видимост и диалог между тях, изложбената зала се изпълва с енергия и страст. Картините, скулптурите, инсталациите и видеото комуникират помежду си, създавайки едновременно вълнуваща и нестабилна среда. Турбулентната инсталация на Калина Димитрова завихря пространството, антропоморфните скулптури на Мартиан Табаков свързват всички образи в експозицията, мутиралите предмети на Мартин Пенев засилват напрежението, сглобените от остатъци реалност обекти на Викенти Комитски всяват ледено усещане за самота, а нарочно дизайнерските намеси на Светлана Мирчева проникват дълбоко в съзнанието. Пейзажи, фигурални композиции или абстракции, живопис или скулптура, работите се допълват и контрастират, разгръщайки многопластов разказ за човека в свят на постоянни промени.
През 2000 г. в своята едноименна книга Зигмунт Бауман въвежда термина „течна модерност“ (liquid modernity) като метафора за съвременното състояние на обществото, характеризиращо се с нестабилност, несигурност, гъвкавост и разпиляност. Това е противоположност на предишната „твърда“ или „солидна“ модерност, при която социалните структури и идентичности са били по-стабилни и устойчиви във времето. Бауман казва: „В течната модерност животът се превръща в постоянен рефлекс на адаптация към несигурността“. Двадесет и пет години по-късно живеем в състояние на още по-голямо „втечняване“. Светът се разпада, моралните устои се неглижират, агресията става норма, а надеждата е с много близък хоризонт. Съвременната дезориентация напомня сюрреалистичната идея за изплъзващата се реалност.
Сякаш светът изтича през ръцете ни и става все по-трудно да го задържим. И отново по думите на полския социолог: „Живеем в общество на потребители, където единственото стабилно нещо е промяната“. Това е пряко свързано с краха на утопията и усещането, че светът, който трябваше да бъде, вече не съществува. Това усещане обаче променя коренно човешката психика и поведенческите модели. Хората се изолират в по-малки групи, като ценностите се свеждат до „доброто прекарване“ на времето, а големите цели и действията за общото благо изглеждат безсмислени на фона на постоянната тревожност за моментно оцеляване.
След всичко казано изложбата изглежда песимистична. Обаче самият акт на вглеждане в тези световни проблеми все пак вдъхва известна надежда. Съвременните художници се утвърждават като чувствителни наблюдатели, критични гласове и визуални разказвачи на света. В течната нестабилност на времето все още има възможност за съпротива и задържане на някаква форма и етични ориентири.
„Художниците действат като своеобразни алхимици на настоящето – улавят фрагменти от разпадащия се свят и ги превръщат в образи, които могат да бъдат разчетени, преживени, дори разбрани. Не предлагат решения, а пространство за осъзнаване. И в тази съзнателност, колкото и крехка да е, проблясва възможността за нова стабилност – такава, каквато не сме си представяли досега, но от която отчаяно се нуждаем.“[i]
[i] Финалът на текста е предложен от ChatGPT на OpenAI (версия от април 2025 г.) – отзвук на течната модерност, в която границите между човешко и изкуствено, мисъл и алгоритъм все по-често се размиват.
