Интервю на Диана Фастре с Тодорка Минева
Наскоро бях в Лондон. Минах през култовата книжарница „Hatchards“ и си дадох сметка, че макар да чета доста, в ръцете ми рядко попада чуждестранна литература. Никое или почти никое име на автор не ми беше познато. Същевременно четенето на истории е най-добрият начин да откриеш други култури. Тогава осъзнах, че имам желание да се задълбоча в темата за превода.
За подготовката на тази публикация имах удоволствието да разговарям с Тодорка Минева, преводачката на бестселъра на Неж Сино „Тъжният тигър“ на български.
Д. Ф.
Д. Ф.: Какъв преводачески профил е необходим за превода на един роман?
Т. М.: Не мисля, че съществува характерен преводачески профил, безусловно необходим за превода на романи. Самата аз освен проза превеждам усилено съвременна френска хуманитаристика, но доколкото проблемите в нея намират отзвук в художествената литература, смятам за практически неотделими двете полета на превод. Случвало се е интересът и вдъхновението да прочета, а по-късно и да преведа някой роман, да се дължи на хуманитарните текстове, над които работя, и обратното – художествената литература да ми послужи за насърчение за превода на някой основополагащ хуманитарен труд. И при двата вида превод търсенето на точната дума, на точния езиков регистър са от съществено значение. Но в един роман непременно трябва да доловиш и ритъма, да си дадеш сметка за формата, да разграничиш художествените похвати, да вземеш ясно решение как да предадеш глаголните времена (системите на времената в българския и френския език са доста различни). И ако в един хуманитарен текст в повечето случаи тезите са сравнително ясно и недвусмислено изразени, то в художествения текст (роман, разказ, стихотворение) алюзиите, внушенията, скритите цитати и позовавания, които трябва да разпознаеш, но не трябва да ги поднесеш наготово на читателя, са сериозно предизвикателство.
Д. Ф.: Как избирате правилния израз, когато имате няколко подходящи варианта? Обсъждате ли с автора?
Т. М.: Съмнението е основен спътник на всеки литературен преводач – винаги има риск да се превърнеш от преводач в предател. Препрочитам завършените преводи многократно, понякога се оставям логиката на езика да ми подскаже кой от няколкото варианта да предпочета, друг път се осланям на мнението на редактора, който от позицията на външен наблюдател по-добре вижда неяснотите и грапавините в текста. Прибягвам до консултации с авторите само в крайни случаи, когато става дума за смяна на езиковия регистър или допълнителни уточнения по съдържанието, но не бих могла да изисквам от тях крайното решение. Преводът е отговорност – добре е преводачът да има смелостта да я поема.
Д. Ф.: Оказва ли ИИ влияние върху преводите, или все пак човешкото докосване е незаменимо?
Т. М.: Отнасям се критично към възможностите на ИИ при превода на литературни текстове. Той може да подскаже решения, но все още не успява да долови ритъма, нюанса, езиковия регистър, чувството за хумор, иронията… Не се доверявам напълно и на способността му да доставя достоверна информация. Конкретен пример отпреди седмица – на едно място в романа „Тъжният тигър“ Неж Сино споменава прочутата фраза на Арто, според която „никой никога не е написал, скулптирал, моделирал, построил, измислил нещо с друга цел, освен за да се избави от ада”. Според ИИ Арто е изказал тази мисъл в „Театърът на жестокостта“. Тъй като съм превеждала този текст преди години, но не си спомних за подобна максима, все пак проверих превода си, както и оригинала – не открих такава фраза. След усърдно търсене в мрежата установих, че цитатът е от есето „Ван Гог – самоубитият от обществото“.
Д. Ф.: Преводът също ли е вид писане? Внасяне на творчески елемент?
Т. М.: Може би не точно писане, по-скоро интерпретация, разбиране, умение да превърнеш един чужд свят в понятен и близък, осланяйки се на езиковото гостоприемство. Тоест творческият елемент е задължителен.
Д. Ф.: Как се адаптират културните референции, без да се променя романът?
Т. М.: Живеем във време, в което всякаква информация е на един клик разстояние, или както се изразява Мишел Сер: „Нашата глава, това е компютърът“. Да обясняваш в бележки под линия културни, географски, исторически и прочее реалии през 2025 година означава, струва ми се, да подценяваш читателя на художествена литература. В такъв смисъл леката адаптация, описателният подход, съответното разширяване на фразата в самия текст – със съгласието на автора, разбира се – сякаш са по-добър вариант. Промяната не бива да бъде съществена, но така ще се избегне тромавостта на художествения превод, изпъстрен с бележки, който вместо прочит и интерпретация на изходния текст, се превръща в негов коментар.
Д. Ф.: Можете ли да дадете пример за работен документ (например лист с оригинална и преводна версия)?
Т. М.: Прилагам първата страница от превода, както и тази от френското издание на „Тъжният тигър“. Проблемът се отнася до епиграфа, който Неж Сино черпи от „Лолита“ на Набоков. На български съществуват два превода на романа и това изречение е представено по два различни начина: в първия вариант става дума за „малката сянка“; във втория – за „малкия призрак“. Този образ – „малката сянка“ или „малкият призрак“ – се появява неколкократно в текста на Сино. Все още не съм решила окончателно кой превод да предпочета за епиграфа на „Тъжният тигър“.
Д. Ф.: Ще бъде ли заглавието преведено буквално?
Т. М.: Определено. Заглавието препраща към романа „Три тъжни тигъра“ на кубинския писател Гилермо Кабрера Инфанте и към мемоарите на американската писателка Марго Фрагосо „Тигре, тигре“, и двамата жертви на сексуално насилие в детството си. А също така се позовава на известното стихотворение „Тигърът“ на Уилям Блейк.
Д. Ф.: Бихте ли посочили три заглавия на книги, които са постигнали успех в България и са преведени на френски?
Т. М.: Ще спомена „Поразените“ (на Теодора Димова), „Остайница“ (на Рене Карабаш) и „Времеубежище“ (на Георги Господинов), и трите преведени от Мари Врина-Николов.
Newsletter Chapitre, #74 / 8.04.2025
