20 години след издаването на романа „Никога не ме оставяй“ носителят на Нобелова награда за литература споделя свои мисли за ролята на автора в света на постистината
Алекс Кларк
Пристигам в апартамента на Казуо Ишигуро в Централен Лондон в един сив, особено студен и ветровит ден и веднага потъвам в атмосфера, изпълнена със спокойствие и уют. Светлината е приглушена, мебелите са в бяло, а кафето – направено от Лорна, съпругата на писателя – силно и ароматно. Ишигуро, навършил 70 години, носител на Нобелова награда и рицарско звание, донася превъзходен кейк и веднага демонстрира своето внимание и загриженост. Студено ли ми е? Гладен ли съм? Притеснявам ли се дали записващото ми устройството ще работи добре?
Това внимание към най-малкия, дори най-обикновен детайл, е видимо във всички негови произведения. От „Неутешимите“ до „Остатъкът от деня“, Ишигуро е автор на някои от най-разтърсващите и запомнящи се романи през последните 40 години. Но никоя друга негова книга не е така обичана от читателите, както шестият му роман „Никога не ме оставяй“, който е адаптиран не само за широк екран, но вече и за театралната сцена.
20 години след появата си на книжния пазар книгата намира много нови читатели; тя е началната точка на тематично изследване, което формира нейните наследници – „Погребаният великан“ и „Клара и слънцето“. И трите книги, смята Ишигуро, са центрирани около най-базовия и неизбежен факт: всички ще умрем и все пак трябва да живеем така, сякаш това няма да се случи. „Никога не ме оставяй“ рисува картина на общество, което клонира деца, за да осигури „млади“ органи за транплантации, удължаващи живота на други хора; след две или три недоброволни „донорства“ младежите клонинги умират. В средата на бъдещите донори се разпространява слух, че в определени случаи – ако успеят да докажат, че са влюбени например, – е възможно да се направи изключение и животът им да бъде пощаден.
Именно тази вяра – надеждата, че има средство за спасение – изпълва книгата със силен емоционален заряд. „Някъде дълбоко в себе си, на ирационално ниво, не се примиряваме със съдбата си, казва Ишигуро, и жадуваме тази специална милост – да бъдем пощадени. Не мисля, че това се случва, защото искаме да живеем още и още, и още. Смятам, че причината се крие в нежеланието ни да се сблъскаме с болката, страданието и самотата, които идват със смъртта. Страхуваме се от загубата на любими хора. Страхуваме се от раздялата“.
Заглавието на романа е текст от песен, която Кати – героинята, която разказва историята от своя гледна точка – слуша отново и отново по време на престоя си в училището-интернат, където учат децата клонинги. Ишигуро създава тази песен, която по-късно е записана от неговия приятел и сътрудник, джаз музиканта Стейси Кент.
Това е романтична песен, но нейното жаловито, умолително послание може да бъде насочено не само към любимия човек, но и към самия живот; тя е молба за продължение и близост. „Смятам, че този копнеж е породен от инстинкт, който е силен във всеки от нас. В него има нещо тъжно, но и достойно за възхищение. В тази жажда виждаме кураж и потвърждение на красотата на съществуването: не е лесно да създадеш и укрепиш любов, семейство, приятелства, но аз го направих – със сигурност можем да го направим всички ние, просто се нуждаем от малко повече време“.
„Никога не ме оставяй“ е дълго обмисляна книга, както обяснява авторът в своя предговор към новото издание. Много години идеята за нея присъства само в мислите му; Ишигуро скицира сюжет за група ученици, чийто живот – вероятно в резултат на инцидент, свързан с радиация – е много по-кратък от този на връстниците им. Пробивът e резултат от съчетание между външни фактори и уцелване на точния момент: засиленият интерес в обществото към потенциалните ползи и опасности от клонирането и промените на литературната сцена, които създават възможности за допускане на техники и практики от спекулативната проза в пространството на високата литература.
„Позволих си да използвам така наречените „жанрови тропи“, обяснява Ишигуро. „Не го направих, защото бях твърде смел или нещо подобно. Мисля, че климатът около мен се промени; следващото поколение писатели, около 15 години по-млади от мен, не виждаха нищо странно в това, поне онези от тях, които бяха мои приятели – Дейвид Мичъл и Алекс Гарланд“.
„Никога не ме оставяй“ съдържа елементи от дистопичната научна фантастика, но се свързва и с друг налагащ се жанр. Неговата читателска аудитория значително се разширява, особено сред младите хора, в сравнение с други книги на Ишигуро, включително „Остатъкът от деня“. „Една от причините за популярността на романа се дължи на факта, че може да бъде определен като „юношестка“ литература, въпреки че във времето, в което е написан, този етикет все още не съществува. Това не означава, че е специално насочен към младите хора; все пак текстът съдържа много от темите, характерни за тази литература: общностите в училище, ревността, малките битки за власт и популярност. „Никога не ме оставяй“ продължава да печели нови читатели – смятам, че тази тематика е една от предпоставките за това; имаме роман за юноши, който прераства в нещо друго“.
Писателят говори за усещането за изолация и капсулиране, характерно за литературната среда преди 90-те години на миналия век: писателите, изявяващи се наред с него и включени в списъка на списание „Гранта“ от 1983 г. за най-добри млади британски автори – Мартин Еймис, Салман Рушди, Джулиан Барнс и Пат Баркър – формират поколение, което е тясно свързано с предшестващите ги писатели. „В „Съндей Таймс“ под наша обща снимка пишеше: Дали тези автори ще бъдат бъдещите Уилям Голдинг и Греъм Грийн?“, си спомня Ишигуро.
„Бяхме като членове на затворен клуб и от нас не се очакваше да участваме в процесите извън него. Въпреки че не печелехме много пари и не продавахме книгите си, се чувствахме горди – определяхме се като истински писатели, които разбират същинските ценности на литературата и стойността на книгите, създадени от другите в споделеното ни пространство. В нашия тесен кръг гледахме отвисоко на жанровата литература“. Питам го за носителката на Нобелова награда за литература Дорис Лесинг, която опровергава тези наблюдения. Той се усмихва и замислен се съгласява с мен: „Предполагам, че не е обръщала внимание на тези неща. Следвала е въображението си, както прави и Маргарет Атууд в по-скорошно време.“
Когато литературният пейзаж започва да се променя, Ишигуро е в добра позиция като влияние и темперамент, за да се възползва от това. Той от дете обича да чете и създава комикси, а страстната му любов към музиката и киното му дава различна перспектива към идеята за смесване на стилове и жанрове. Негови герои са Боб Дилън, който съчетава протестна музика с рок, кънтри и уестърн, Майлс Дейвис и Пикасо; непрекъснато променящият се Стенли Кубрик, създал „Портокал с часовников механизъм“, „2001: Космическа одисея“ и „Бари Линдън“ го вдъхновяват в света на киното.
Казвам му: „Не сте ли донякъде и вие като тях: в ранните ви романи мястото на действието е в Япония, в „Остатъкът от деня“ – в голямо английско имение, а в „Неутешимите“ реалността е неясна и неуловима като в сън?“. „Да“, отговаря той, смеейки се. „Правя го съзнателно, защото подражавам на Боб Дилън и Стенли Кубрик“.
Ишигуро пише проницателно за склонността на хората да се поддават на самоизмама и да затъват в противоречия. Способността му да прозира мотивация, прикритата под повърхността, е насочена и към самия него. Въпреки ентусиазма, с който използва различни жанрове и стилове, е поразително настойчив в твърденията за собствените си ограничения. Когато говорим за предпочитанието му към наративи в първо лице и присъствието на различни гласове, задаващи тона и съдържанието на романите му, прави откровено признание: „Трябва да използвам максимално силните си страни и да избягвам недостатъците“. И добавя: „Не смятам, че съм голям писател“.
Трудно ми е да не изтъкна в този момент факта, че е спечелил Нобелова награда за литература. „Съществуват различни начини да пишеш добре. Един от тях е да създаваш красива, виртуозна проза. Няма съмнение в това. Понякога се чудя как е възможно да съществуват толкова майсторски написани текстове“. – „И не смятате, че можете да правите това?“ – „Не, не мога. Това не е въпрос на избор“.
Казвам, че е блестящ в създаването на атмосфера и хипнотизиращо усещане за озоваване в необичаен, смущаващ свят: в романите на Ишигуро винаги попадаме на място, което хем разпознаваме, хем е крайно непознато, ставаме свидетели на събития, които оценяваме като решаващи и съдбоносни, но същевременно ни е трудно да разгадаем докрай, оказваме се в компанията на персонажи, които едновременно са мотивирани и разколебани да вървят в определена посока. Разбираме, че в момента писателят работи върху книга, чието действие протича в купе на влак; вече можем да си представим колко клаустрофобична ще бъде тази среда, колко объркани пътниците във влака и колко неясно важен смисълът на това пътуване.
„И все пак, обяснява той, основният тон в романа е по-лек и безгрижен; текстът е нещо като антидот на напрежението при пътуване, което изживява, докато рекламира филма „Да живееш“ (2022) – римейк на лентата на Куросава „Ikiru“; Ишигуро е съсценарист на филма и пренася действието му в Лондон през 50-те години. Главният герой, неизлечимо болен мъж, който работи като чиновник, се изпълнява от Бил Наи. Когато предложил ролята на актьора, писателят се обърнал към него с думите: „Бил, имам роля, с която ще спечелиш „Оскар“. Наи наистина е номиниран за престижната награда, но губи надпреварата от Брендън Фрейзър за изпълнението му в „Китът“.
Едно от нещата, върху които разсъждава напоследък, е отговорността му като писател. „Станал съм особено внимателен заради способността на автора да събужда емоции у читателите – дар, за който съм хвален. В своите аргументи Нобеловият комитет изтъкна „емоционалната мощ“ на моята проза. И именно така оправдавам своето творчество. Бих казал, че от него няма да научите много неща за исторически събития и факти. Писателите откриват емоционални истини, които няма да откриете в документалната проза“.
През последните няколко години обаче наблюдава с нарастваща тревога далеч по-тъмните измерения на процеси, които целят силен емоционален отклик – начина, по който политически движения манипулират хората, провокирайки техните инстинкти и чувства. „В тръмпистката ера на постистина виждаме безпощадна атака към утвърдените новинарски медии. Не само от страна на Тръмп, това е обща атмосфера, в която можеш да отречеш фактите, които не харесваш, и да заявиш, че за теб съществува алтернативна емоционална истина“.
Тези процеси могат само да се задълбочат с нарастващата мощ на изкуствения интелект. „Той ще стане много добър в манипулирането на емоциите. Смятам, че сме на ръба това да се случи. В момента мислим за автоматичния анализ на огромни масиви от информация. Но съвсем скоро ИИ ще се научи да предизвиква определени емоции у хората – гняв, тъга, радост. Вероятно ще има значително влияние и върху изкуството“. Наскоро Ишигуро се обърнал към правителството с искане за защита на творбите на писатели и художници от хищническите домогвания на технологичните гиганти, описвайки настоящия момент като важен кръстопът.
„Ако използвам способността си да провокирам емоционален отклик у читателите в името на историите, които разказвам, това би било нещо ценно“, казва Ишигуро. „Същевременно се тревожа и се чувствам неловко – не ме хвалят заради изискан стил или защото посочвам големите несправедливости в този свят. Винаги изтъкват способността ми да разплаквам хората“, смее се той. „Затова ми дадоха Нобелова награда“.
Това е така, но въпреки тревогите му, историите, които разказва, ще продължават да бъдат източник на истинска наслада за читателите. Питам го дали романите му са част от неговата психология, от вътрешния му пейзаж. „По някакъв начин ги чувствам твърде далеч от себе си. Класическата аналогия са децата: много близо са до теб, след това тръгват по свой път, но оставаш свързан с тях“. Замисля се. „Те са мои творения, но зная, че човекът, който съм, е поел в друга посока“.
Превод от английски: РУЖА МУСКУРОВА
Източник: „Гардиън“, 8 март 2025
