Чимаманда Нгози Адичи говори за враждебните реакции след свои изказвания, за писателския блокаж и бебетата си близнаци
Изминаха 11 години, откакто беше публикуван последният ѝ роман. През това време писателката загуби двамата си родители, стана свидетел как Тръмп влиза в Белия дом два пъти и в крайна сметка се завърна към писането на проза
Шарлот Едуардс
Пристигам рано, за да се срещна с Чимаманда Нгози Адичи, нигерийско-американската писателка и феминистка, авторка на романа „Американа“. Домът ѝ, намиращ се в предградията на Балтимор, прилича на скандинавска къща – сред натрупания сняг и горската местност. В момента Адичи участва във фотосесия и стилистът ѝ ме отвежда до кухнята. На бюро в ъгъла деветгодишната ѝ дъщеря, със слушалки на ушите, вероятно пише свое домашно за училище. В центъра на стаята, наблюдавани от бавачка, виждам две усмихнати 10-месечни бебета. Четох много неща за живота на Адичи през последните няколко години: за внезапната смърт на баща ѝ през 2020 г., първия професор по статистика в Нигерия, и за шока от смъртта на майка ѝ през следващата година. Слушах я по BBC Radio 4 в „Часът на жената“ – предаване, в което писателката говореше за прекрасния дар на майчинството, който получаваш на висока цена: „Вероятно щях да съм написала два романа през това време, ако не бях родила дете“. Никъде не прочетох, че наскоро се е сдобила с близнаци.
„Видели сте близнаците ми“, смее се Адичи, когато се появява в стаята в яркооранжева рокля. Сяда, за да махне удължителите за коса, които е сложила за снимките. „Искам да предпазя децата си. Нямам нищо против да бъдат споменати, но нищо повече“. Безспорно е подвиг да публикуваш в такъв момент четвъртия си роман – Dream Count. По-късно допълва, че се въздържала да говори и за друго събитие от живота си – сключването на брак през 2009 г.
Първият роман на Адичи, Purple Hibiscus, излиза от печат, когато авторката е на 26 години. Включен е в програмата за изучаване в училище и печели наградата на Общността на нациите за най-добра дебютна книга през 2005 г. Година по-късно е публикуван Half of a Yellow Sun, чието действие се развива по време на Гражданската война в Нигерия. Той печели множество награди, сред които и „Ориндж“ (днес известна като Женска награда за литература). Адичи е страстна защитничка на правата на жените и това я прави известна в целия свят: думи от TED лекция на писателката със заглавие „Всички трябва да сме феминисти“ са цитирани от Бионсе в нейна песен и от „Диор“ в надписи на тениски.
Друг нигерийски писател, неин приятел, сподели с мен, че след публикуването на „Американа“ през 2013 г. посетил Лагос и попитал таксиметровия шофьор, който го возел, колко популярна е Адичи в родната си страна. След кратко замисляне шофьорът отговорил: „Номер 7“. Писателката се смее, когато ѝ разказвам това. „Чудя се какво ли би казал сега. Всъщност съм доволна – достигнала съм до седма позиция, въпреки че не съм музикант“.
Новият ѝ роман Dream Count представя вплетени една в друга истории на четири жени в характерния за писателката увлекателен стил, изпълнен със свеж хумор. По подобие на „Американа“ действието се разгръща в САЩ и в Нигерия и пресъздава преживяванията на имигранти в Америка, напрегнатите отношения между африканци и афро-американци и американизацията на мисленето и езика; романът изследва и теми като отношенията майка – дъщеря, приятелството, майчинството, натиска върху жените да сключват брак и да раждат деца.
„Не исках такава голяма пауза между последните си два романа“, казва тя, след като се установяваме в по-тиха стая. „Когато забременях с дъщеря си, нещо се случи с мен. Няколко години изпитвах тревожност и екзистенциален страх и не можех да пиша. Беше непоносимо тежко. Съществуват изрази като „писателски блокаж“, които не обичам да използвам, защото съм суеверна. През тези години се чувствах отстранена от своето творческо „аз“, от онази част в мен, която измисля и създава; можех да пиша документална проза, но не това искаше сърцето ми“.
Когато баща ѝ умира от бъбречна недостатъчност, тя е в периода, в който не може да пише художествена проза. Докато се бори с езика, за да създаде „Бележки за скръбта“ (2021), писателката усеща, че хватката се разхлабва, че е готова да се отпусне, да предаде контрола върху себе си; този опит бил сходен с начина, по който се чувствала, когато пишела проза. Разликата била, че се чувствала по-зряла и ясно осъзнала бързопреходността на живота. „Задавах си въпросите: „За какво ме е грижа? Кое е най-важното?“.
В началото мислела, че не може да намери думите, с които да разказва за своята майка. Затова започнала работа по романа Dream Count; когато почти завършвала текста, разбрала, че всъщност той е посветен на майка ѝ. „Не беше преднамерено. Щастлива съм, че това не е тъжна книга. Тя не би искала да напиша тъжна книга за нея“.
Главният персонаж в Dream Count е Чиамака (Чиа), пътуваща писателка и мечтателка, която размишлява за своите връзки, стигнали до задънена улица. Чиа получава упреци от леля си, че е станало опасно късно да ражда деца: „Единствената ти възможност сега е да заченеш инвитро“, ѝ казва тя. „Познавам жена, която роди близнаци на 45. Но трябва да побързаш, ако искаш да използваш собствени яйцеклетки“. Приятелите на Чиа я дразнят, като броят годините, които е прахосала във връзки с бивши любовници – време, в което е била в най-добрата си форма да зачене. Адичи казва, че броенето на мечти от заглавието на книгата се отнася до всички пропилени възможности, а героинята ѝ е жена, която иска да живее според собствените си нужди и желания.
От известно време у нея съзрява идеята да говори и пише повече за физическите неразположения при жените, които оказват съществено влияние върху техния живот. За нея е важно да се обсъждат открито проблемите, свързани с предменструалния дистрес, фибромите на матката, стреса от раждането и други въпроси, свързани с женското тяло, които се пренебрегват и на които се гледа несериозно.
Полемики, които избухват през 2017 г. около въпросите за идентичността и женската биология, поставят името ѝ в заглавията на печатни издания и онлайн платформи. В интервю, излъчено по Channel 4 News, задават въпрос на Адичи дали трансджендър жените са „нещо по-малко от истински жени“. Тя отговаря: „Трансжените са трансжени. Мисля, че целият проблем с половата идентичност е в пряка зависимост от нашия опит. Важно е как светът се отнася към нас. Ако си живял като мъж с привилегиите, които този свят дава на мъжете, и след това промениш пола си, е трудно да се постави равенство между твоите преживявания и опита на една жена, която през целия си живот не е имала възможност да се радва на тези привилегии“.
Тези думи предизвикват бурни враждебни реакции. Адичи пише в своя блог, че е ужасена от обвиненията в трансфобия и отново заявява своята подкрепа за борбата за транс права. Но желанието ѝ за открит и честен разговор я противопоставя на онези, чийто основен постулат е: без дебати.
Без съмнение този конфликт оказва негативно влияние върху писателската ѝ кариера. Отменени са събития, интервюта и лекции. Адичи също отказва интервюта – инициирани от журналисти, които допускат, че ще използва възможността да се извини. Сякаш в определен момент в медиите били възможни само две заглавия: „Чимаманда се извинява“ или „Чимаманда отказва да се извини“. „Това е канибалистичен етос“, споделя писателката в разговор със своя приятел, писателя Дейв Егърс, имайки предвид позициите и поведението на прогресивното ляво в онзи момент. „Той бързо, радостно и брутално злепоставя собствените си поддръжници. Можем да доловим злонамереност, засилващо се усещане за святост и липса на чувство за хумор“.
Предполагам, че емоционалните щети са били огромни. Адичи не иска да говори за това. Дали този конфликт ѝ е пречил да пише? Отказва да отговори. По-късно в разговора единствените ѝ думи, свързани с тази тема, са следните: „Какво искам да кажа за кенсъл културата? Тя е вредна. Трябва да ѝ се противопоставим. Край на историята“.
Питам я за Донлад Тръмп, за когото е говорила и писала преди. Казва, че Тръмп е също толкова Америка, колкото и Барак Обама. Не е изненадана, че е популярен, като има предвид развитието на американската история: хората се чувстват застрашени от многообразието и от жените, които се сдобиват с повече власт. Би ли споделила как се е чувствала по време на предизборната кампания с всички нейни превратности. Опитва се да отговори, но сякаш не може да намери нужните думи. „Исках да бъда непосредствен свидетел на случващото се…“ Прави пауза и дълбоко въздиша. „Не мога. Тръмп окупира голяма част от публичното пространство и това е една от причините, поради която ми е трудно да говоря за него. Така правят мегаломаните – опитват са да заемат цялото пространство. Понякога най-добрата форма на съпротива е липсата на внимание. Трябваше да бъде игнориран повече по време на първия си мандат в Белия дом“.
Питам я дали демокрацията е в опасност. „Дали смятам, че демокрацията е мъртва? Не. Дали мисля, че е сериозно застрашена? Да. Дали съм изненадана? Да. Изненадана съм, че хората с лекота потъпкват моралните си принципи в името на някакъв култ. Мисля, че това е култ към личността. Лоялност, граничеща с култ“. Тя изтъква големия брой политици и експерти от обкръжението на президента, които познават нещата отвътре, но въпреки това приветстват Тръмп, когато предлага неквалифицирани хора за важни постове, даващи огромна власт. Тези политици казват неща, в които изобщо не вярват.
„Ако някога стана президент – звучи невероятно – смятам, че е възможно да работя за цели, които изглеждат утопични. Те биха могли да се постигнат с добро лидерство. Аз дори не съм яростен антикапиталист, тъй като произхождам от народа игбо. Моите хора са търговци. Не се нуждаем обаче от капитализма, който виждаме сега. Какво би станало, ако заплащаме добре труда на хората, които наемаме, и им осигуряваме качествено здравеопазване? Ако въведем четиридневна работна седмица?“
Сред потока от стряскащи новини, идващи от администрацията на Тръмп, Адичи търси средно положениe между пълното игнориране на ситуацията и необходимостта от възмущение и гняв. „Пращат служители от имиграционните служби в държавните училища във Вирджиния. В Америка! Това е лудост!“
Най-голямо щастие ѝ носи писането на проза. „Трябва да говорите със съпруга ми – той ще ви каже: „Тя се превръща в различен човек“. Изпадам в еуфория, когато работя върху някой роман. Когато съм доволна от свършеното през деня, се изпълвам с радост и лекота и съм забавна за околните. Но често обаче случаят не такъв“.
Адичи е родена в Анугу, Нигерия, през 1977 г. и е петото от шест деца. Баща ѝ Джеймс завършва математика, а майка ѝ Грейс – социология. Като малка четяла „всичко, което ѝ попадне“: Инид Блайтън, Агата Кристи, африкански писатели като Камала Лайе, Чунуа Ачебе и Флора Нвапа, книгите от библиотеката на баща ми по статистика или текстове, посветени на историята на Католическата църква. Казва, че животът ѝ е силно повлиян от нейните родители и смъртта им дълбоко я е променила. В този смисъл Dream Count е „отпътуване“. „Човекът, който написа „Пурпурен хибискус“, беше млад. Той бе същият човек, когато създаде „Половин жълто слънце“ и „Американа“. Но днес съм сама и гледам на света по различен начин“.
„Откакто загубих родителите си, мисля повече за собствения си характер, за поведението си, връщам се към постъпки, за които съжалявам, и позиции, които съм защитавала“. „С майка ми бяхме много близки. Но имаше моменти, в които бях нетърпелива и груба с нея, а това не е било нужно. Момичетата са склонни да се държат така с майките си. Бих искала да не правим това. Не казвам, че не трябва да изразяваме недоволството си. Просто е редно да направим крачка назад и да помислим: „Дали спазвам благоприличие, изразявайки чувствата си“. Това се е случвало в тийнейджърските ѝ години? „Не, по-късно. Като тийнейджър нещата не стояха по-добре: мислех, че зная всичко, а родителите ми – нищо. Бях по-търпелива към баща си, но майка ми виждаше света по-ясно, както често се случва“.
Изненадала се от физическите усещания, свързани със скръбта. „Не спирам да мисля за това колко малко познавам себе си. Този въпрос е важна тема в романа. Познаваме ли себе си? А другите? Можем ли да ги опознаем? За мен отговорът е „не“.
Адичи споделя, че в утопичния свят, за който мечтае, социалните медии и кенсъл културата няма да съществуват. Всяка жена ще се чувства реализирана и щастлива, а между афро-американците и африканците ще съществуват по-близки отношения. „Интересува ме диалогът в рамките на чернокожата общност, както и разликите между различните групи, които тя обхваща. В момента съществува голямо напрежение – то се дължи главно на факта, че не се познаваме добре едни други“.
Частта от книгата, която писателката определя като „твърде важна“ е фикционализация на историята на Нафисато Диало, камериерка от Гвинея, която отправя обвинение за опит за изнасилване към бившия директор на Международния валутен фонд Доминик Строс-Кан. В крайна сметка делото е прекратено, след като се оказва, че Диало е лъгала властите за моменти от миналото си. По онова време Адичи пише: „Познавам жени като Нафисато Диало. Жени, които като мен произхождат от Западна Африка, но за разлика от мен, не са имали привилегията да получат добро образование и да израснат в семейство от средната класа“. Този случай, казва тя, не излиза от главата ми. „Бях толкова разстроена. Чувствах, че това развитие на нещата не е редно, не само от морална гледка точка, но и заради посланието, което отправя. Ето какво казва този процес на жените, осмелили се да заявят, че са жертва на сексуално посегателство: трябва да сте съвършени, изцяло безгрешни. Трябва да сте ангели, ако искате да получите правосъдие“.
Питам я как се чувства след публикуването на новата си книга. Адичи споделя, че е получила топло писмо по имейл от Зейди Смит, след като писателката прочела книгата. Толкова се радвам, че се върнах към това, което обичам най-много – писането на проза. Същевременно съм изпълнена с тревога. Романът е моя рожба и тръгва по своя път в света. Вече не спя добре. Това безпокойство е част от творческия процес и винаги съм го изпитвала.
Превод от английски: РУЖА МУСКУРОВА
Източник: „Гардиън“, 15 февруари 2025
