Геза Чат
Геза Чат (1887–1919) е унгарски писател, лекар, психиатър и психоаналитик, музикален критик и композитор. Един от важните му романи е „Дневникът на един луд“, по който е направен филмът „Опиум“ (2007) на Янош Сас. Творчеството му оказва огромно въздействие върху следващите поколения писатели, сред които има много последователи. Разказите му приживе са публикувани в отделни периодични издания, през 1994 г. са събрани в сборника „Приказки с лош край“, преиздаден през 2023 г.
Петте приказки са преведени от участниците в VII семинар по превод на унгарска литература под ръководството на Светла Кьосева в Къщата на преводачите в Балатонфюред, Унгария, през февруари 2024 г.
Първа приказка
Ученикът учеше усърдно. Записа си неправилните глаголи, преговори спреженията и склоненията. После разлисти учебника по синтаксис. Обърна специално внимание на раздела за словореда, който още не беше научил за „отличен“, само за „много добър“. След това затвори учебника и отвори друг. Тъкмо да се захване наново с ученето, когато чу тихи стъпки зад гърба си. Обърна се. Красиво русокосо момиче вървеше към него, ученикът, който все пак не беше толкова невръстен, че да не може да оцени красотата на едно момиче, го погледна и си каза:
– Красиво момиче!
Трябваше обаче да учи, защото за следващия ден учителят беше замислил сериозно изпитване, така че не обърна повече внимание на момичето.
Приключи с втория учебник и тъкмо да отвори следващия, когато русокосата отново се появи. Бързо се изниза от стаята, а ръцете ѝ бяха пълни с отмъкнати вещи. Беше взела дървената му пушка, часовника, най-голямата му скъпоценност, оловните войничета и други ценни вещи. Той обичаше пушката, часовника и войничетата прекалено много, че да ѝ ги даде просто така. Втурна се след нея надолу по стълбите. Стигна я и изкрещя:
– Крадла, крадла!
Тя го погледна с прекрасни сини очи, но кръвта във вените му застина.
Усмихна му се.
– Аз съм смъртта – каза – да вървим.
И го хвана за ръка.
Превод: Елица Климентиева
Втора приказка
Казваше се Йосиф. Беше възрастен и не попадна на жената на Потифар. Какво му оставаше? Стана женомразец.
Отбелязвам, че Йосиф не живееше в Будапеща. Напълно съм убеден, че Будапеща можеше да избави Йосиф от тази омраза. Но Кьонигсберг не го избави. Понеже той живееше в Кьонигсберг.
Йосифовците – ето ви човешкото несъвършенство! – хем не понасят да бъдат просто близки приятели на Потифар, хем се поболяват, ако нямат тази възможност. И така, Йосиф стана женомразец. Проповядваше ненавистта си към жените и в дебели папки с ръкописи развиваше мрачни теории за естеството на тяхната дребнавост. Същевременно се разтапяше при вида на някое хубаво момиче. Момичетата обаче никак не примираха за него, защото, не по своя вина, Йосиф взе да оплешивява и изобщо не можеше да се каже, че е добра партия. Един Йосиф!!
Един ден обаче хвърли ръкописите в огъня, прати да му изгладят цилиндъра и сюртука, среса се… и тръгна на лов за момичета.
Беше станал на петдесет и две. Светът се беше променил. Вече никой не се обличаше като Клео дьо Мерод, не го правеха и възрастните жени, даже и френският корсет окончателно бе излязъл от мода. (Това го казвам само за да означа епохата.) Едно старо нещо обаче се беше запазило, защото майката на момичето каза:
– Вие сте доста възрастен, господине, дъщеря ми не може да ви стане жена.
Йосиф се прибра, съблече си сюртука, извади от камината черните, опепелени останки от ръкописите си и един писец. Потопи върха му в мастилницата и с големи букви написа на хартия:
„Греховете на женския пол“. Написа и издаде: Йосиф.
После писа до късно през нощта.
Превод: Мария Колева
Трета приказка
След като взе третия си колоквиум с отличие, студентът по медицина се замисли за женитба. Защо се замисли? – Би се запитал всеки разумен човек. Е, да, защото обичаше едно момиче, да, момиче с оформени и обли рамене, мускулест гръб (с малко, но анатомично добре разпределени тлъстинки), черна коса и черни очи. И така нататък.
Най-накрая един ден те се сгодиха.
И тогава момичето си убоде ръката. Студентът попи кръвта, която потече от розовия, красив връх на пръста с носната си кърпа, след това целуна останалото петно. Но това е без значение. Важното е, че на следващия ден бъдещият доктор забеляза кръвта по кърпичката си. Позамисли се. Извади микроскопа. Почисти увеличителните лещи, духна в лъскавия жълт окуляр и затегна винтовете. След това изряза кървавото петно и го постави в стъкленица. Поля го с нещо от тайнствените малки шишенца, на които имаше странни надписи – искам да кажа: от които те побиват тръпки: CHO-NaOH-CHNS. Студентът работеше. Прави-струва, навлажняваше, подсушаваше и току надничаше в окуляра. Повтори всичко още веднъж. Сумтеше, потеше се. Накрая се вторачи пред себе си с изпъкнали очи. Утрото го завари да мисли там, край зловещия микроскоп. Най-накрая взе решение, защото в противен случай цялото му усилие губеше смисъл. Свали годежния пръстен от пръста си и го сложи в плик, повика портиер и го върна по него.
Превод: Радост Иванова
Четвърта приказка
Там, където на морския бряг беше паднала синя мъгла – синя, защото сухоземният прах не я замърсява, тъй като целият бряг е осеян със скали – стоеше красиво русо момче. Едри рамене, нежно млечнобяло лице и златисторуси коси. Само очите му бяха пламенно черни. А това беше доста необичайно за брега на синята мъгла. Всъщност навсякъде би било доста необичайно.
Красивото момче, което седеше на брега и гледаше безкрайното море, докато слънцето, чиито алени лъчи превръщаха синята мъгла в лилава, залязваше – изведнъж забеляза нещо интересно. Далече навътре в морето видя глава на момиче. С привлекателно, изкусително лице. Плуваше и сияеше, люлеейки се ту насам, ту натам по опаловите вълни. Усмихваше се, а мълнията на очите ѝ прониза сърцето на момчето. Русото момче се разсъблече без да се замисля. Хвърли дрехите си. Протегна се леко, прокара ръка по обтегнатите мускули на раменете и бедрата си и с изящен скок се хвърли във водата.
– За пет минути ще я настигна – каза си то, когато се показа от студената вода и заплува с разтуптяно сърце и със стоманени мускули. С огромен замах прекосяваше вълните, които блестяха на пурпурната светлина. И през цялото време не отделяше поглед от главата.
Не след дълго му се наложи да смени ръцете, което малко го подразни.
– Какво става – каза си – цял час издържам на една страна.
Наистина плуваше вече час, но главата на момичето си оставаше далече като преди – омайваше го с усмивка, люлееше се и плуваше все така далече, все по-навътре. Момчето не я изпускаше от поглед и продължи да плува с напрегнати жили. Вечерта настъпи и непрогледен мрак погълна морето. Въпреки това още му се струваше, че вижда момичето и с отчаян опит да възвърне силите си продължи стремглаво напред.
Цяла вечер плува уморително, неуморно.
– Трябва да я настигна дори с цената на живота си – повтаряше си момчето, опитвайки се да си вдъхне кураж.
Чакаше зората заради сигурната посока, която светлината щеше да му покаже. Вече влизаше в смъртоносна битка с вълните, когато зората изгря. С плъзването на първия лъч по морското огледало, момчето нетърпеливо потърси с поглед главата на момичето, но нея я нямаше.
Огледа се за брега, но и него не видя, наоколо имаше само вода – отровнозелена вода.
Момчето си каза цинично:
– Сбърках. Не настигнах момичето, а сега и с живота ми е свършено!
И се отпусна по гръб.
Превод: Преслава Каменова и Вяра Митковска
Пета приказка
Дядо вече беше стар, но при все това много се радваше, когато дойдеше пролет. По няколко пъти на ден се разхождаше из градината с детинска радост, куцукайки с тоягата си. Погалваше напъпилите храсти и гледаше замислено старите дървета, в чиито петнисти стволове силите на живота изсмукваха към клоните изобилната, свежа влага на земята. Усмихваше се изпод сивата си широкопола шапка, сякаш казваше:
– Ех, живот, живот, всичко е толкова хубаво, когато човек спи добре и има много внуци.
Дядо си прекарваше времето добре и не мислеше за смъртта. Толкова се въодушевяваше от съживяващата се природа, че дори не можеше да мисли за смъртта.
Една сутрин, след като си допил кафето и прочел селския вестник, бавно извадил градинската си шапка и отишъл да се порадва на пролетта. Било първи май; кървавочервеният божур – любимото цвете на дядо – тъкмо бил разцъфнал за първи път. На същия ден на дядо му се родил правнук. Дядо дълго се възхищавал на цветето.
– Ще го откъсна – промълвил, – ще го занеса на Маргитка, тъкмо ще я видя, ще видя и правнука.
Дядо извадил ножчето си и внимателно се опитал да отреже стъблото на розата. Вече го срязал наполовина, когато усетил, че върши нещо ужасно. Целунал цветето, намазал стъблото с восък и го превързал с чисто парцалче. През целия ден го гризяла съвестта заради стореното. И преди бил откъсвал цвете, но сега постъпката му се струвала невъзможна и злостна. На следващата сутрин, с разтревожено сърце, побързал да види бедното цвете. На няколко пъти едва не се примолил на глас:
– Не ми се сърди, случайно стана: как може един треперещ старец да си помисли да убие някого.
Розата обаче не се излекувала. Всичките усилия и грижи на дядо били напразни.
Една сутрин венчелистчетата окапали от пожълтялото, болно стъбло. Паднали и листата.
Нищо чудно нямало. Нищо чудно нямаше и в това, че на следващата пролет дядо вече почиваше под земята.
Превод: Виктория Андонова
