(прочит между редовете)
Анжела Тошева
Сред историографските издания за музикалния ни живот, които се появиха през 2024 г., книгата за фестивала „Софийски музикални седмици“ на Диана Данова-Дамянова предизвика у мен незабавна обратна връзка. Може би като негова свидетелка от тийнейджърска възраст, което оживява впечатленията ми от текста с многобройни спомени и останали в паметта ми картини от действителността на фестивала като моменти с формиращо значение. Колкото и да ни телепортира към дълбокия социалистически дух при първо прелистване, книгата проследява фестивалната хронология преди и след 1989 г., като обхваща огромна и сложна амалгама от детайли и контекст. Необятният архивен масив е рамкиран от конкретната тема да се разгледа българската музика в тази 55-годишна история, за което авторката на книгата е посветила повече от седем години: подробни приложения с всички премиерни изпълнения на български творби, имена на изпълнителите, точни дати и конкретна информация за всеки един концерт, пресичащи се от различни гледни точки данни, изведени като статистика и фактология, търсене и възстановяване на липсваща информация от непълния архив на историята на фестивала. Българската линия не е изолирана от многобройните препратки към останалата част от фестивалната история с чуждестранните гости и световния репертоар. Освен това има плътно изведена линия свързана със съвременните творби от чужди композитори, изпълнени за първи път у нас, което продължава по нов начин изследванията от 2009 г., когато излезе първата книга на Диана Данова-Дамянова „Musica Nova в българската музикална култура“. Сложната и динамична история на ръководството и организацията на фестивала е предадена пределно документално и представлява възможно най-точна картина на нашата музикална действителност особено през социалистическата му история. Търсеният неутрален тон на представяне на фактите от авторката отвежда читателя, особено ако е свидетел на по-ранната история на фестивала, към това да направи своя собствена възстановка от прочетеното. Явно обективното око на отговорния историограф е насъщна необходимост, защото след прочитане на която и да е част от книгата, моментално изниква тълкуването на тази документално обоснована фактология от субективната гледна точка на читателя: със сигурност всеки, който чете тази жива история на близкото музикално минало, би построил своето собствено виждане за това кое е важното за него, което се е случило, вероятно съвсем противоположно от нечие друго. Авторката е работила с наличните документи, писмените свидетелства от останалите в архива на фестивала концерти и източници, свързани със сложната му организация от самото начало през 1970 г. Изникват неочаквани или добре забравени факти и моменти. Например за първи път името на създателя на фестивала Богомил Стършенов е споменато точно толкова пъти, колкото е необходимо – едно забавено с поне четири десетилетия признание, което българската музикална общност дължи на този музикант и обществена личност с огромно значение за организирания музикален живот в столицата и страната, пианист и професор по пиано с изискан висок вкус и няколко говорими и писмени езика в елементарната си култура на общуване с най-различните кръгове от нашето и международното общество на музикантите. Музикантските критерии, които Богомил Стършенов постави в основата на фестивала се усещат дори и днес, повече от половин век след това, което е заложил с неговото създаване.
Желанието да споделя това, което прочетеното съживи в мен, е много по-силно от връзката ми като изпълнител в програмите на фестивала през годините. Дълбоката струна, която ме накара да се върна назад пет десетилетия, е формулировката за целта на фестивала за „срещата между Изтока и Запада“ от неговите създатели. Зад тази наглед проста и доста поизтъркана вече фраза се крие толкова ненаписана история от натрупвания и нюанси към същинската история на всеки един концерт, нечие гостуване, в много случаи единствено и възможно единствено в рамките на фестивала. Този вид спомени, далеч от предмета на тази книга, но директно предизвикани от нея, не са достигнали необходимата полемичност сред музикантството ни и всяка подходяща възможност за тяхното разглеждане допринася за по-истинското усещане и нов поглед към миналото, както и по-задълбочен щрих към неговата преоценка. Например такива спомени за програмите на големите изпълнители, свирили на софийската сцена на фестивала като Рихтер, дават обширно поле за връзки, препратки и гледни точки, които биха обогатили един млад днешен изпълнител много по-пълноценно.
През 70-те години на ХХ в. разведряването на отношенията със западната култура е особено осезаемо в музиката като най-универсалното изкуство, чрез което най-пряко се прокарва линията на конвергенция между двете култури – на Изтока и на Запада, без видими несъответствия между двата начина на мислене, организация и подходи. Един по-критичен прочит обаче, особено от дистанцията на изминалото време, може да долови нишката на проследяване в книгата на хипокризията в третирането на понятието култура по време на развитото социалистическо общество, в чиято рамка добре съжителстват противоположни, дори взаимоизключващи се принципи на действие. Колкото и пъти да биват разказвани, никога не е в повече да се преразказват наново – с натрупването на нови гледни точки и вървенето напред, фактите придобиват още по-нюансирано значение и така има шанс да бъдат разбрани от тези, които не са ги изживели. Например първото издание на фестивала през 1970 г., което съвпада със 100-годишнината на Ленин и в духа на времето е естествено да бъде посветено на тази годишнина, моментално ни приземява в сянката на плакатните кухи фрази на нашата младост. Този вид посвещения, задължителни за форумите в сферата на културата по това време обаче, бяха обвивката, зад която на този фестивал биваха осъществени гостувания на изключителни изпълнители и автори, премиери на творби, които иначе не са достъпни на изолираната ни от голямата култура на света събития.
За мен същественият принос на книгата е разказът за драматичните промени, през които преминава фестивалът и неговият екип след 1989 г. За една така дълго работила социално-обществена и културно-организационна музикална структура с държавна бюджетна подкрепа и тотална организация промените към преминаване на самостоятелна издръжка и проектен принцип наравно с всички други демократизиращи методи на културен мениджмънт са шок, чието управление и овладяване е бавен и драматичен процес. Темата е много обширна и трудна, недостатъчно изследвана, в случая стъпваща върху непоказвани към момента запазени документи, позволяващи днешна гледна точка към събития с близка историческа дистанция. Именно в това отношение книгата на Диана Данова-Дамянова дава сериозен фактологичен и документален материал и много въпроси намират своите отговори, резултат на дълго търсени следи и свидетелства. За първи път четем подробности по въпроса за дълго подготвяната, но несъстояла се в София Генерална асамблея на Европейската асоциация на музикалните фестивали през лятото на 1989 г., която в последния момент се мести в Истанбул, а на директора на фестивала Петър Ступел, с големи усилия и дипломация, бива разрешено да пътува до там като обикновен делегат. И това е заради „голямата екскурзия“ и изселването на българските турци. Много истини, останали встрани от общия поток, могат да се открият при внимателно четене и въпреки тях общото впечатление от текста съвсем не е пряката обвързаност на фестивала със социалистическата култура или пък трудностите, които той преживява от постепенното му освобождаване от държавна подкрепа, а една отдадена на истинските европейски музикални ценности посока, която винаги се е стремяла да не е политически обагрена и преди, и след 1989 г.
Линията на българските творби на фестивала и разглеждането на някои от тях като важни негови акценти за модерната история на българската музика говори сама по себе си за позицията на авторката и отново напомня предишната й книга за Мusica Nova.
Оказва се, че и за историка, стремящ се към пределна обективност, не е възможно да се отдели от своите ценности, следвана линия и усет към истина и честност, достойно открояващи високото ниво на „Софийски музикални седмици“ – най-дълголетния столичен международен музикален фестивал. Мисля, че следващата стъпка, за да може тази книга да бъде четена като един от основните източници за концертната ни практика през изминалия половин век, е да се изтълкува през погледа на субективния музикант, който чрез личните си свидетелства и споделените си мнения да насочи незрелия и неопитен млад изпълнител в посоката, която е движила фестивала досега и ще го движи занапред.
Диана Данова-Дамянова, „Софийски музикални седмици“. Студии върху историята и настоящето на фестивала, Институт за изследване на изкуствата, С., 2024
