На 14 април 2025 г. Департамент „Нова българистика“ и Центърът за изследване на европейските ценности на Нов български университет, със съдействието на Съюза на офицерите от запаса „Атлантик“, организираха националната научна конференция „Свободата на Украйна“ в Централния военен клуб в София. Участваха над двадесет изследователи и интелектуалци от водещи университетски и научни общности.
Материалите от конференцията ще бъдат публикувани в специален сборник. Тук представяме откъси от въвеждащия доклад на проф. Георги Фотев и прозвучали на форума други текстове, посветени на литературата – от проф. Михаил Неделчев, доц. Морис Фадел и доц. Мая Ангелова.
Георги Фотев
Генеалогията на украинската национална идентичност не е история, телеология или есхатология на Украйна. Генеалогията е изследване на произхода на съвременната украинска нация. За разлика от другите перспективи на познавателно осветляване, генеалогията има за финална цел разбиране и обясняване на настоящото състояние на една нация чрез миналото, нейния произход и историческо формиране. В настоящето се разкрива смисълът на настоящата действителност на всяка една нация. Настоящето като величие, безпътица, падение, залез и т.н. Нацията залага своя смисъл в своя национален идеал. Тя е колективен проект.
*
Генеалогията на украинската нация и национална идентичност има своите уникални вътрешни и външни, естествено взаимно свързани констелации от условия, обстоятелства и фактори. Има предмодерна история, която стига до пределно далечни времена на човешката история изобщо и следите се свързват единствено с територия. Територията добива исторически определени значения, които отлитат в абсолютната неизвестност или се заличават. От неписаната история се минава в писаната и тази на цивилизациите. В домодерната епоха украинската история и тази на Русия са исторически пространства на конфликти на интерпретации. Продължителното историческо господство на Руската империя е стремеж да изключи и заличи украинската интерпретация на историческите факти и събития. Куриозни са спекулациите с името Русия. Руското съзнание придава на етнонима и хоронима „русь“ (Русь) магическо значение, което се разомагьосва от неговия скандинавски произход. Преди славяните да заселят севера на Източна Европа, тези територии са населявани от западнофински племена, които са контактували със скандинавци. Финската дума ruotsi има добре описана етимология, която не е нужно тук да се проследява (Яновский и др. 2012: 21). Подобни линейни интерпретации в модерната история като руската претенция са абсурдни.
Официалната руска историческа наука разглежда историята на Русия телеологически, което я прави ценностно зависима, идеологизирана и неизбежно фалшифицирана на основата на неоснователна модернизация на домодерната история. В тази тенденциозна квазинаука древноруската държава се определя като раннофеодална монархия, чийто държавен глава е киевски княз. „Братя, синове и дружинници управляват страната, съдят, събират данъците и митата“ (Орлов, А. С. и др. 2006: 31). Същата тази история разказва за „разцвета“ на Киевска Рус от края на Х и през първата половина на XI в., за приемането на християнството като държавна религия и неговото „голямо значение за по-нататъшното развитие на руската държава“ (П. т.: 37). Разказва се за руската култура преди монголското нашествие. „Борбата за освобождение от игото на Златната орда се превръща през XI в. в главна национална (Sic!) задача. Възстановяването на икономиката на страната и нейното по-нататъшно развитие създава предпоставки за обединението на руските земи. Решава се въпросът около кой център ще се обединят руските земи“. А в края на XIII и началото на XIV в. „стремително се издига Московското княжество (П. т.: 79). Национална задача на „руско“ княжество по времето на Европейското средновековие е, меко казано, недоразумение.
Украинската историография определя времето от IX в. до 1349 г. за княжеска епоха и утвърждаване на Киевската държава. През XII в. Киевската държава се разпада на няколко независими княжества (Жуковски, Субтелни 2023: 38). Териториите на Украйна от времето на модерната епоха и населението, живеещо по тях, са били част от Руската и Австро-унгарската империя. В домодерната епоха има етническо самоопределение, но не и национално.
*
Повечето европейски нации са възникнали през XIX в. В средата на този век е началото на мъчителното украинско национално възраждане. Финалната цел е, разбира се, суверенната и независима украинска нация и национална държава. Едва на 5 декември 1991 г. е изпълнен официално за първи път написаният през 1862 г. от етнографа Павло Чубински химн на Украйна. Това е моментът, когато Първият президент на републиката след разпадането на СССР встъпва в длъжност като държавен глава на свободна и суверенна национална държава. Ето текста на химна:
Още не е умряла Украйна, нито славата, нито волята й.
На нас, младите юнаци, ще ни се усмихне съдбата.
Враговете ни ще загинат, като роса на слънце.
Ще властваме и ние, братя, в своята страна.
Нашата душа и тяло ще положим за нашата свобода,
И ще покажем, че ние, братя, сме от казашкия род.
Химнът и в днешния ден идва от изстрадалата колективна душа на този велик народ.
*
На 24 февруари 2022 г. рано сутринта Русия напада вероломно Украйна с намерение светкавично да заличи украинската нация и суверенна национална държава. Провалилата се в прехода към демокрация Русия е обхваната от имперски неонацизъм. Украйна не е първата от постсъветските републики, станала жертва на руския имперски неонацизъм. Светкавичнана военна операция се превръща във война, краят на която не се вижда. Обявява целта на „военната операция“ да се „демилитаризира и денацифицира“ Украйна. Целта е унищожаване на държавата Украйна. Руската пропаганда и официални лица твърдят, че в Украйна управляват неонацисти, когато нито в парламента, нито на каквато и да е властова позиция да има един привърженик на нацизма, а президентът Володимир Зеленски е етнически евреин и негови близки роднини са загинали в Холокоста. Чудовищни нелепости. Проблемът, който фактически няма решение, е дали Путин и путинистите в Русия и извън Русия гледат по подобен начин на украинската политическа действителност поради изкривен и фалшив светоглед и идеологическа обремененост, или пък всичко това е политическо коварство с оглед на имперски амбиции. Има аргументи и за двете версии, които е възможно да са смесени.
*
Възникването след разпадането на Съветския съюз суверенната национална държава Украйна е непоносим факт за руското имперско съзнание. Превръщането на Украйна отново в част от Руската империя, каквато е била векове наред. Това може да стане с поврат в политиката на Русия, следвана в постсъветския период и след падането на берлинската стена.
На годишната конференция по сигурността на 10 февруари 2007 в Мюнхен Путин с изненадващо остър тон прокламира поврат в отношението на Русия към процесите в Русия и света, към установения след края на тоталитарно-комунистическата система и края на Студената война международен ред. Провалът на Русия да се реформира в демократична и правова държава се трансформира в реваншизъм, който стига до разпалване на война в географския център на Европа, войната срещу Украйна. Мюнхенската реч освен всичко друго е израз на двуличието и политическото лицемерие на Путин, усвоени от съветската комунистическа традиция. „Ние наблюдаваме ситуация – казва Путин, – когато страните, в които смъртното наказание е забранено даже и по отношение на убийци и други престъпници – опасни престъпници (подч. мое – Г.Ф.), въпреки това с лекота участват във военни операции, които е трудно да се назоват легитимни. Защото в тези конфликти загиват хора – стотици, хиляди мирни хора!“. И в същия дух на човеколюбие и миролюбие властелинът на Русия пита риторично: „нима сме длъжни безучастно и безволево да гледаме различни вътрешни конфликти в отделни страни, действия на авторитарни режими, тирани, разпространяване на оръжия за масово унищожение?“. След тази ода на възвишените и фундаментални европейски ценности следва канонадата срещу разширяването на НАТО на Изток с България и Румъния и проектите на САЩ за разполагане на противоракетни отбранителни системи в Полша и Чехия. Следват заканите за ответни действия на Русия. Кулминацията е войната, ликвидиране на Украйна.
*
Украйна доказа на Русия пред Европа и света своето легендарно национално достойнство и национална идентичност, които са очевидни и необясними като всяко чудо. Естествено, възникват въпросите за произхода на украинската национална идентичност. Всяка нация има при раждането си своите учители. За Украйна едно от най-светлите имена е Тарас Шевченко. В средата на XIX в. (1847) Шевченко в предговора на подготвяното ново издание на „Кобзар“ прави своята изповед, която е вълнуваща за всяко украинско сърце и за всички честни и човечни хора по света. „В душата ми бе заседнала голяма тъга. Чувам и понякога чета: поляците печатат, чехите, сърбите, българите, черногорците и руснаците – също печатат. А от нас ни звук, ни стон, сякаш всички сме неми. Защо така, братя мои? Не се страхувайте, не им обръщайте внимание на руснаците. Нека пишат както искат. Те са народ с език, ние също. Нека хората отсъдят кое е по-добре“ (Плохий 2022: 217). Нацията се ражда в езика и живее в езика, който тя превръща в свой дом, както Хайдегер казва за битието, което не е и не би могло да е бездомно. Битието на украинската национална идентичност е в границите на украинския език. Този език е гостоприемен за всеки, който принадлежи към различен етнос, но хората от различните етноси имат за своя родина Украйна. Нацията се простира на определена територия и се утвърждава на нея исторически, като се приписва общностен смисъл на природата. Шевченко се обръща към съзнанието на всички украинци, за да пробужда и формира в тях националното съзнание. Той, заедно с други съмишленици като Иван Котляровски и Микола Костомаров, е участник в Кирило-Методиево братство, което е разтурено от император Николай I и неговите членове получават тежки и безмилостни наказания. Костомаров написва програмния документ на братството „Битието на украинския народ“. Базови предпоставки за възникване на нацията е освобождаване от природните зависимости на хората и преодоляване на сляпото, суеверно по същината си подчинение на традицията, разширяване на жизнения хоризонт, политическо и социално осъзнаване, поврат от механическата солидарност, основа на предмодерното общество, към органическата солидарност като основа на зараждащото се модерно общество. Тези и други предпоставки са констелацията от условия за възникването през XIX в. в редица европейски страни на нации, които развиват своето национално съзнание и формират националния си идеал. Нацията е немислима без национален идеал, тъй като тя е обърната към бъдещето. Когато Шевченко, Котляровски, Костомаров и други техни съмишленици организират Кирило-Методиевото братство с писана програма „Битието на украинския народ“, те зоват своя народ да последва примера на други народи, Шевченко сочи примерите. Те се разграничават и от руснаците, а императорът на Руската империя никак не подценява неголямото по численост братство, което смазва. Националното съзнание и самосъзнание осветлява и насочва политическите и социалните връзки, в които хората влизат и които са тъканта на нацията.
Началото на национално самосъзнание и национален идеал, иначе казано, национален проект, не е въпрос на подражание, както погрешно може да се интерпретират думите на Шевченко в цитирания предговор на неговата знаменита поетическа книга и това, което се намира в документите на Кирило-Методиевото братство, макар че сравненията и съпоставките, примерите са естествено подбуждащи и мотивиращи факти.
*
Украинското национално възраждане през дългия период в условията на империите и най-вече на Руската империя постига финалната си цел, но за кратко време с краха на руския царизъм през март 1917 г. Възникват два, един от друг независими центъра на държавна власт: Временното правителство се превръща във Временен комитет на държавната дума от представители на обединени в блок буржоазни партии и Петроградски съвет на работническите и войнишките депутати, в който влизат умерени социалисти с лидерството на меншевиките. В такива условия през март в Киев се създава Украинска централна рада (Лосев 2008: 248). В Радата влизат украински национални партии и местни партии на меншевики, есери и бундовмци. Ситуацията в Украйна е по-сложна в сравнение с тази в Русия. В Украйна има „класи и социални групи на страната на монархизма, анархизма и просто аполитични, изплашени от ставащото, очакващи как всичко ще свърши, или лутащи се от една на друга страна“ (Лосев 2008: 250). През декември 1918 г. е съставено украинско правителство. Новата власт забранява употребата на руски език, сменят се табелите на магазини и държавни учреждения. Уволняват се служители, които не знаят украински език и т.н. (Лосев 2008: 267). Възникват трудни за решаване проблеми и тежки противоречия в упражняването на властта.
Украинската национална държава отговаря на осъзната необходимост още през средата на XIX в. от национална (колективна) идентичност на свободни човешки индивиди и както всяко внушително колективно постижение, тази идентичност е въпрос и на вълнуващ щастлив шанс. Много скоро обаче националното общество се натъква на тежки социални, класови, политически и ред други проблеми. Така е при всички възникнали и преди Украйна по различно време европейски национални държави. Първата украинска национална държава е раздирана от неизчерпателно маркираните вътрешни противоречия, но в същото време тегнат и външните заплахи. През ноември 1918 г. страни от Антантата правят засади в Одеса и други черноморски пристанища за възпиране разпространението на болшевизма и в помощ на белогвардейците в бушуващата след Октомврийската революция гражданска война (Лосев 2008: 267). С влизането в състава на Съюза на съветските социалистически републики настъпва нова епоха на украинската национална идентичност, която влиза в руслото на реализацията на комунистическия проект. Перспективата е заличаване на националната идентичност изобщо. Такава е перспективата и на другите съветски републики – Белорусия, Азербайджан, Армения, Грузия, Латвия, Литва, Естония и др. Украйна е вкарана в Съветската империя и от вътрешни политически и социални сили.
*
Когато пиша тези редове, президентът на Русия отново се заканва, както съобщават руските и световните медии, да ликвидира Украйна. Като част от Съветския съюз през свирепите времена на сталинизма заличаването на украинската национална идентичност, както и тези на другите съюзни републики, са систематичен процес на тоталитарната система, но Гладоморът през 1932-1933 г. е умопомрачителен феномен. Организиран от съветската власт начело със Сталин масов глад, който обрича на гладна смърт милиони (от 2-3 млн. до 10 млн.) хора. Има много свидетелства за жесток терор върху съвършено невинни хора в райони, населени най-вече с етнически украинци. Над 80 на сто обречените на гладна смърт са украинци. Стига се до канибализъм. Има целенасочено унищожаване на украинската нация. Гладоморът (на украински) се квалифицира като Украински геноцид или украински Холокост. Във всеки случай организаторите на чудовищната разправа с украинците със сигурност са изпитвали това, което е ръководело извършителите на геноцид и на Холокоста. Преживяването на национална травма като Гладомора има незаличимо значение в генеалогията на украинската идентичност. Следите са видими и невидими. Историческата отговорност се свързва със злодея Сталин, както при нацизма с Хитлер и други подобни злосторници на народите. Те са възможни в общества и зад тях стоят народи. Лошо е, когато историческата вина се приписва на народите и нациите. Националната идентичност печели, когато се предпазва или пък се освобождава от омразата към другите. Големите поуки и уроци от историята са в бдителността срещу разрушителните сили в историческия живот на хората и народите. Но бдителността не е всичко. Историческите бедствия връхлитат върху невинните и в това е тяхната ирационалност (лишеност от разум и смисъл).
Украйна след Гладомора е една от жертвите на въоръжените до зъби мощни многочислени нацистки орди, водени от нацистката идеология, подобна на комунистическата, да направят човечеството щастливо, като унищожат една част от него (комунизмът – екплоататорските класи, нацизмът – расово прочистване на целия свят). За да реализира проекта си за щастието на човечеството, като унищожи една част от него, нацизмът подпалва Втората световна война. Като част от Съветския съюз, който реализира комунистическото ощастливяване на човечеството, Украйна преживява отново ужасна трагедия с 10 милиона жертви, което е 40% от всички жертви, дадени от Съветския съюз. Хитлер си е поставял за задача да унищожи Съветския съюз, в т.ч. и Украйна. Към престъпленията на нацистите се добавят и тези на комунистическия сатрап Сталин.
Украинското национално достойнство се потиска и задушава с форми на физическо насилие и масови изтребления. Но съветският тоталитарно-комунистически режим разчита на промиване на мозъците на цели народи, които са впрегнати в изграждане на един свят на „реалната свобода“, „реалната демокрация“, „реалната справедливост“, които са полярна противоположност на свободата, демокрацията, справедливостта и т.н.
*
С разпадането на Съветския съюз Украйна, подобно на другите съветски републики, става независима суверенна национална държава. През август 1991 г. Украйна обявява независимостта си, а на 1 декември същата година референдум с голямо мнозинство утвърждава независимостта на страната. През декември се прекратява официално съществуването на Съветския съюз и суверенитетът на Украйна получава международно признаване. Леонид Кравчук, бивш висш комунистически функционер, печели с голямо мнозинство изборите и става първият президент на суверенна Украйна. „Абсолютно всички президенти, избрани след разпадането на СССР чрез всенародно гласуване, са бивши партийни дейци, най-често първи секретари на съветските републики, понякога членове (както в случая на Украйна) или кандидат-членове (както в случая на Русия) на Политбюро на ЦК на КПСС“ (Станчев, Фелщински 2023: 55). Украйна се отказва през 1994 г. от ядреното си оръжие, наследено от Съветския съюз, като Великобритания, САЩ и Русия стават гаранти за спазване завинаги на свод от клаузи за сигурността, в т.ч. за териториалната цялост на украинската държава. Това става във време на надежди, че е настъпила нова ера на демократично развитие и без конфронтации, сякаш ходът на световната история си е взел поуки от миналото и ще се управлява от разума.
Това е време за ловки демагози, какъвто е Леонид Кравчук и други като него в общества без развита демократична и политическа култура изобщо. Вълната на независимост е вдъхновяваща, но тя не дава решения на неотложните и действителни проблеми на обществото. На тази вълна се носи Кравчук, но не може или не смее „да формулира своето политическо кредо. Той ту се обявява за сътрудничество с европейските структури, ту с евразийските“. „На изборите от 1994 г. Кравчук, въпреки близките си връзки с Русия, се представя за „национален“ политик, има широка подкрепа в западните райони на Украйна и се противопоставя на бившия министър-председател Леонид Кучма, който призовава за по-тесни връзки с Русия“ (Станчев, Фелщински 2023: 59). Люшканията, независимо от мотивите, носят успех на Кравчук, защото кореспондират на люшканията на обществото, което тепърва усвоява политическа и демократична култура.
Имплозията е подводно течение, макар че на повърхността на обществените процеси има шифри, които в значителна степен са неразбираеми. Колапсът обаче е видим. Не само по върховете на комунистическата номенклатура дейци като Кравчук и много други или се обръщат в нови роли, или гледат на трансформацията като бедствие, на което по някакви начини трябва да се противостои. От една страна е стремежът към политическата власт, от друга страна са въпросите и възможностите на радикалните икономически реформи, които са наложителни с оглед задълбочаващата се икономическа криза, която, естествено, се преживява болезнено от обществото. „Инфлацията от 1992 до 1994 г. достига хиляди проценти. Приватизацията на съветската държавна икономика и преди всичко на промишлеността е съпроводена със значителна корупция. Икономическото състояние на страната като цяло е катастрофално“ (Станчев, Фелщински 2023: 59). Икономическата криза изостря дилемата във вече очерталата се още в началото на големия поврат външнополитическа криза от дилемата към Европа или към Русия, т.е Евразия. Корупцията е бич за компрометиране на демокрацията и с течение на времето подхранва носталгия към миналото. „По време на предизборната кампания през 1994 г. лозунгът на Кучма „За съюз с Русия“ изиграва своята важна роля. Славянската душа, изпитваща носталгия по стария живот, когато всички бяха бедни, но щастливи, възприема Кучма като по-добрия кандидат, който сочи вярно избрания път – „Напред към миналото!“ (Станчев, Фелщински 2023: 62). Кучма демонстрира реформаторски размах, но резултатите са опорочаване на политическата власт, която произвежда вместо повече демокрация, по-мощна олигархия, която представлява срастване на бизнес и политическа власт. „Поляризацията на обществото се засилва. Богатите стават още по-богати, а бедните още по-бедни. Олигархията завзема всички нива на властта и парламента. Те забравят за Европа, още повече – за европейския избор на Украйна. За сметка на това за Украйна се сеща Русия“ (Станчев, Фелщински 2023: 67). Постсъветска Русия все повече се ангажира със ставащото в Украйна като свой жизненоважен проблем. От времената на Руската империя Русия гледа на Украйна като свое географско наименование, каквото е буквалното значение. Украинският език се смята за диалект на руския език. В някои източни области на Украйна има значителен брой от населението, което се самоопределя като етнически руснаци, чийто майчин език е руски. В света няма етнически чиста, образувана от един-единствен етнос национална държава. Свирепи етнически прочиствания и систематични асимилации от най-многочисления и държавотворен етнос не решават докрай и завинаги подобна скверна финална задача.
Украйна, както разбира се и Русия, никога не са имали демократични режими и тези два народа само са чували за европейските демократични общества и държави. В Русия от XX в., като се постави в скоби Съветският съюз, когато работата е от друг порядък, има идеологически тежнения и обществена поддръжка на Европа, в т.ч. на европейската демокрация. Демократичното развитие на постсъветска Русия обаче се проваля и се превръща в декорация, което става видимо в епохата на Путин. Нещата не стоят по такъв начин в постсъветска Украйна. Опитите да се поквари прохождащата демокрация получават сериозен отпор, което по много причини не се случва в Руската федерация. Тук не е възможно да се правят сравнения и съпоставки с други бивши съветски републики като Грузия или Беларус например.
*
Оранжевата революция в Украйна от края на ноември 2004 до януари 2005 г. е решителното, героично и историческо противопоставяне на младата украинска демократична общност срещу корупцията, похищенията на демокрацията и на цивилизационната европейска ориентация на украинската нация и отстояване на украинската национална идентичност. Искрата за избухване на пожара са резултатите на балотажа от 21 ноември 2004 г. между кандидатите за президент – проевропейски ориентарания Виктор Юшченко и Виктор Янукович, подкрепен от Леонид Кучма. Юшченко е министър-председател (1999–2001) при президента Кучма. На президентските избори през 2004 г. Юшченко се кандидатира с прозападна платформа и обещава на украинците интеграция в Европейския съюз и НАТО. Янукович е открито проруски ориентиран, бил е два пъти министър-председател и през февруари става злополучен президент на Украйна. На въпросния балотаж са установени фалшификации в полза на Янукович. Това предизвиква Оранжевата революция. Има протести, гражданско неподчинение, стачки, демонстрации, бдения в Киев, в други големи градове, в цялата страна. В Киев през студените зимни дни протестират стотици хиляди и над милион души в подкрепа на Юшченко и на първо място – на каузата, на която става символ. Поддръжниците на Янукович в Луганска и Донецка област заплашват с отцепването от Украйна, в случай че победи Юшченко. За президент е избран Виктор Юшченко, който тържествено встъпва в длъжност на 23 януари 2005 г. Оранжевата революция побеждава.
Смисълът на „цветната революция“ не се свежда до избора на Юшченко. През мандата си той осъществява важни дела за нова Украйна, но в страната се случват и нелицеприятни събития, раздори между политически фигури, които би трябвало да са свързани от националната кауза за демократична, споделяща европейските ценности суверенна държава. Вътрешните напрежения и конфликти намаляват доверието и отслабват надеждите, укрепнали по време на Оранжевата революция. Украинската национална идентичност се самоутвърждава, което е единстевената възможност за обогатяване. Националното, както и личното достойнство се признават или потъпкват и не може по никакъв начин да се отнемат от никого, но не се подаряват отвън.
През януари 2010 г. Виктор Янукович като кандидат за президент отива на втори тур срещу амбициозната Юлия Тимошенко и печели с 48,95% от гласовете. Той е първият пряко избран президент на Украйна, спечелил с по-малко от 50% от гласовете. Янукович е позната политическа фигура, известна за една част от украинците като негативна персона, а за друга част – като предпочитана още от Оранжевата революция. С твърдата си проруска ориентация Янукович разделя непримиримо страната. Когато той заявява, че ще отложи плановете за асоцииране с Европейския съюз и ще търси по-тесни икономически връзки с Русия, това взривява разделеното украинско общество и спонтанно огромни маси протестиращи се стичат на централния площад на украинската столица. Протестите, възпламенени през ноември 2013 г., продължават до февруари 2014 г., когато Янукович бяга в Русия. Тези протести в името на европейската ориентация на Украйна остават с многозначителното и станало популярно в Украйна и Европа име Евромайдан, което в Русия и за всички проруски сили е с негативна конотация. Украинската дума майдан означава площад и в началото се има предвид централният в Киев Площад на независимостта, но когато протестите се разпростират в цялата страна, неологизмът евромайдан символизира ориентираната към Европа национална самоидентификация. „Паралелно с митингите за защита на евроинтеграцията в много градове на югоизточна Украйна се провеждат т.нар. антимайдани, често организирани от местните власти, подкрепящи президента Янукович и настроени против европейския курс на страната“ (Станчев, Фелщински 2023: 207).
Властта употребява всички средства срещу неуморно протестиращите, в т.ч. се стреля срещу тях и биват убити над сто души и 2500 са ранени, което не спира масовите протести на Евромайдана в течение на три зимни месеца. Евромайданът се прекратява при вестта, че Янукович е избягал скришом в Русия, на която е служил вярно и докрай. Светът гледа на евромайдана с възхищение като израз на национално достойнство и доблест. Кремъл и всички, които се нареждат под руското имперско знаме, смятат стотиците хиляди протестиращи за „фашистка измет“ и сипят други от черни по-черни заклеймявания.
Грандиозните и необозрими с поглед спонтанни социални събития не се състоят от ангели и макар хората да са свързани с един порив, една идея и надежда, няма как всички да знаят безупречно какво правят. Евромайданът е украинска общност, която е на свободни граждани и затова – плуралистична. Хората отиват там не за малко, за час, а за дълги часове, за дни, седмици, месеци. Там са етнически украинци, етнически руснаци, беларуси, кримски татари, грузинци, евреи, афганистанци и др. Всички те са украинци като един. Това враговете на Евромайдана, поради слепотата си от омраза, не могат да видят. Има свидетелства как автомонтьор от Житомир прави барикади с програмисти от Киев, как студенти и ученици лагеруват в палатки с пенсионери, леви и десни са рамо до рамо и т.н. На Евромайдана няма делене на Западна и Източна Украйна, което за кремълския поглед е лъжа. В Донецк и Луганск, в градове като Одеса, Харков, Севастопол, Симферопол и др. има майдани. Един бележит американец описва по следния начин феноменалната украинска национална идентичност: „Киев е двуезична столица, нещо необичайно в Европа и немислимо в Русия и САЩ. Европейците, руснаците и американците рядко си дават сметка, че всекидневното двуезичие може да означава политическа зрялост, а вместо това си въобразяват, че една Украйна, в която говорят на два езика, трябва да бъде разделена на две групи и на две половини. „Етническите украинци“ трябва да бъдат група, която действа по един начин, а „етническите руснаци“ – по друг начин. Това е точно толкова вярно, колкото да се каже, че „етническите американци“ гласуват за републиканците“. „В Украйна езикът е спектър, а не линия. Или пък, ако е линия, то това е линия, която преминава през хората, а не между тях“ (Снайдър 2018: 156). За да се разберат тези необичайни факти, е необходима способност за разбиране, която се изгражда и е свободна от предразсъдъци. Унифицираният руски и имперски светоглед гледа на Украйна като своя част, като своя покрайнина и на украинския език – като на диалект на руския език. Това е трагично обстоятелство за двете страни в различен смисъл.
*
Руската власт в лицето на Владимир Путин смята присъединяването на Кримския полуостров към Руската федерация като неотложна задача на фона на събитията около украинския президент Виктор Янукович. През февруари 2014 г. се провеждат проруски демонстрации, чиято спонтанност е съмнителна. След тях се появяват изневиделица маскирани руски войски без отличителни знаци, които превземат Върховния съвет на Крим. Завладени са стратегически обекти и е назначено проруско правителство, което провъзгласява независимостта на полуострова от Украйна. Появата на „малки зелени човечета“ галванизира инсценирания референдум в Крим на 16 март 2014 г. Анексията на автономната република става факт. Анексирането на Крим е в грубо нарушение на международни договори, подписани от Русия. Украйна не може да отговори със съответни действия за защита на териториалната си цялост срещу агресора. Декларациите на страните срещу безпардонните агресивни действия на Русия, осъдени от много страни, в т.ч. от ООН, са глас в пустиня. Връщането на Крим е вдъхновяващ за Путин успех.
*
След неуспешните опити на Русия да спре и задуши процесите на национално самоопределение на постсъветска Украйна като независима и суверенна национална държава и като се окуражава от фактически безпроблемното във военен смисъл присъединяване на Крим, рано сутринта на 24 февруари Владимир Путин обявява началото на войната срещу Украйна, която нарича специална военна операция. Путинизмът е в катастрофална самозаблуда. Украйна вече не е това, което си представя руският имперски неонацизъм, сляп за украинската национална идентичност. Специалната военна операция е война в Европа, срещу Украйна и срещу Европа. Тази война е безпрецедентна в историята на човечеството, защото е съвършено неоправдаема. Това твърдение се нуждае от специална аргументация.
Фундаментална и върховна в йерархията на европейските ценности е човекът от плът и кръв като самоценност. Кант пояснява смисъла на тази ценност, като изтъква, че човекът не може да е средство. В течение на модерната епоха в правните системи на европейските национални държави се въвежда забраната на смъртното наказание. Каквото и да е престъплението, не може да се прилага смъртно наказание. След Втората световна война няма европейска страна, в т.ч. Русия, която да не е въвела забраната на смъртното наказание. В прословутата си повратна реч в Мюнхен и Путин се позовава на забраната на смъртното наказание. Този принцип сам по себе си прави войната в Европа абсолютно недопустима. Освен това войната на Русия срещу Украйна е война на ядрена държава, участничка в договора с постсъветска Украйна да предаде ядреното си оръжие на Русия срещу гаранции за ненакърнимост на нейните държавни граници. Като ядрена държава Русия води война срещу Украйна, възраждайки Студената война със заплахи срещу Запада, че може да употреби ядреното си оръжие. Горещата, Студената и принципно новата хибридна война правят настоящата война на Русия срещу Украйна наистина безпрецедентна в историята на човечеството.
Целта на мащабната агресия срещу Украйна е „да защити хората, които са били подложени осем години на унижение и геноцид от страна на киевския режим“. Русия се смята за призвана и длъжна да „демилитаризира и денацифицира“ Украйна и „да изправим пред правосъдието онези, които са извършили множество кървави престъпления срещу цивилното население, включително срещу граждани на Руската федерация“. Украйна трябва да бъде прочистена от „неонацисти, русофоби и антисемити“. Призовават украинските войници да се предадат. Руските въоръжени сили нахлуват в Украйна на широк фронт, изстрелват крилати балистични ракети, атакуват с авиация и т.н. Убиват невинни хора, рушат домове, цели градове и са чудовищно безогледни – не за часове и дни, както са си фантазирали, а за месеци и вече години. „Мир ще има, когато Русия постигне целите си… – денацификация и демилитаризация на Украйна, както и нейният неутрален статут“, заявява президентът Путин.
Жестокостта на Путин е безмерна. Той е подкрепян от милиони руснаци, много от тях го подкрепят фанатично, огромното мнозинство от населението на тази необятна страна. Бездънна руска трагедия.
*
Войната на Русия срещу Украйна е неизличима рана на украинското национално общество. Тази безумна война извиси украинската национална идентичност в пълна противоположност на целта на Русия да я заличи под маската на денацификация, мрачно руско бълнуване, идващо от дълбините на неразбираемата руска колективна душа. Украинската национална идентичност доказва, че Украйна не може да бъде победена от Русия. Войната е разрушителна за Русия и няма отговор на въпроса как тя ще спаси себе си.
Откъси от по-голям текст
Литература
Барабанов, В. В., Николаев, И. М., Рожков, Б. Г. 2003. История России с древнейших времен до конца ХХ века. Астрель. Москва.
Грицай, Е., Николко, М. 2009. Украина: национальная идентичность в зеркале Другого. Европейский гуманитарный университет. Вильнюс.
Дугин, Алексансър. 2021. Четвъртият път. Въведение в четвъртата политическа теория. Изток-Запад. София.
Ефименко, А. Я. 1990. История украинского народа. Лыбидь. Киев.
Ефименко, А. Я. 1907. История Украйны. „Общественая Польза“. С.-Петербург.
Жуковски, Аркадий, Субтелни, Орест. 2023. Очерк по история на Украйна. Изд. „Книжен тигър“. София.
Казьмирчука, Г. Д. (ред.). 2010. История Украины : учеб. для иностр. студ. высш. учеб. заведений: Издательско-полиграфический центр “Киевский университет”.
Колингууд, Р. Дж. 1995. Идеята за историята. Евразия.
Лосев, О.А. 2008. История Украины (древнейшее время – начало XX века). Атлас-компакт. Симферополь.
Млечин, Леонид. 2019. Путин и Тръмп. Врагове, съперници или конкуренти. Изд. Паритет. София.
Ницше, Фридрих. 2000. Към генеалогията на морала. Изд. „Захарий Стоянов“, София.
Орлов, А. С. , Георгиев, В. А, Георгиева, Н. Г., Сивохина, Т. А. 2006. История на Русия. ИК „Труд“. София.
Плохий, Серхий. 2022. Портите на Европа. История на Украйна. Изд. „Прозорец“. София.
Снайдър, Тимъти. 2015. Кървави поля. Изд. „Рива“. София.
Снайдър, Тимъти. 2018. Пътят към несвободата. Русия, Европа, Америка. Изд. Обсидиан. София.
Станчев, Михаил, Фелщински, Юрий. 2023. Третата световна. Битката за Украйна. НБУ. София.
Тойнби, Арнълд. 2001. Изследване на историята, т. 1. Изд. „Захарий Стоянов“, София.
Тойнби, Арнълд. 1995. Изследване на историята, т. 2. ИК „Христо Ботев“, София.
Тойнби, Арнълд. 2001. Изследване на историята, т. 3. Изд. „Захарий Стоянов“, София
Тойнби, Арнълд. 1992. Подбрано. СУ „Св. Климент Охридски“. София.
Фелщински, Юрий, Попов, Владимир. 2024.От червен терор до терористична държава. Руските спецслужби в борбата за световно господство (1917-2036). НБУ. София.
Фуко, Мишел. 2016. Генеалогия на модерността. Изток-Запад. София.
Шмурло, Е. Ф. 2008. История на Русия. IX – XX. Рива, София.
Яновский, О. А., Бригадина, О. В., Кохнович, В. А., Луговцова, С. Л., Темушев, С. Н. 2012. История России и Украины (с древнейших времен до конца XVIII в.). БГУ, Минск.
Isajiw, Wsevolod W ( Edited by). 2003. Society in Transition: Social Change in Ukraine in Western Perspectives. Canadian Scholars’ Press Inc. Toronto, Ontario.
Kuzio, Taras. 1998. Ukraine State and nation building. Routledge, London and New York
Snyder, Timoty. 1999. The Reconstruction of nations: Poland, Ukraine, Lithuania, Belarus. 1569-1999. Yale University.
Zaleska Onyshkevych, Larissa M.L. and Maria G. Rewakowicz, editors. 2009. Contemporary Ukraine on the cultural map of Europe. Shevchenko Scientific Society. 80 Business Park Drive, Armonk, New York.
