Мая Ангелова
Понякога едно изречение е достатъчно, за да въведе цяла реалност. Като това на американо-украинския поет Иля Камински, влиятелен антивоенен глас в съвременната англоезична литература и автор на лирическата дистопия „Глухата република“ (2019). Свидетелството е записано при литературно четене в Одеса през ноември 2024 г. и гласи: „Стара дама вади нахапан сандвич с прецизността на сапьор“[1].
Изречението звучи като прецизна стилизация, но в ситуация, в която нормалното се е смесило с екстремното до неразличимост, художественият език по необходимост се превръща в инструмент за внимателно калибриране на реалността. Това е новата рутина – четене на стихове между трусове, литературни вечери, в които дори физическата заплаха е приета с нещо като ритуална апатия. Иля Камински (поет без слух[2], но с изострен усет за етичната честота на езика) наблюдава как бетонът се люлее, а хората остават седнали. Без суматоха, без шум, само стихове и „трептяща плешивина на Евгений, възрастния домакин, която се тресе като медуза, изхвърлена на брега“[3] в резонанс с взрива. Погледнато през очите на свидетеля, четенето на стихове посред бомбардировки не е ексцентрично, а точно обратното – центрично, стабилизиращо, вписано в невидимия гравитационен ред на войната. В подобна атмосфера стиховете на децата не звучат наивно, а аналитично. Тамара, на десет години, описва разпада на авторитета чрез баналното възпалено гърло, което се е „отегчило от заповеди“: „Боли ме гърлото. / Докторът ще дойде / и ще започне да се разпорежда / – пий това, пий онова! // Каквото и да е това, което ми причинява болка, вече му писна от заповеди / и напусна града“[4]. Марина, на четиринадесет, говори на мъртвата си сестра, а майката се опитва да прекрои езика, замествайки „бомба“ с „гръмотевица“: „Ние сме в мазето, говорим за теб. Експлозии отново и отново, а мама шепне: „Гръмотевица“… Мама настоява: „Гръмотевична буря“[5]. Това не е евфемизъм, а стратегия – и според Камински тя не е напразна.
Езикът на тези стихове трепери между истината и прикритието, между признанието и утехата – и в своя тремор поема морален ангажимент. Думите в такава среда не охраняват „велики“ истини, а ги заместват с нещо по-нетрайно, но и по-съществено – с присъствие. Присъствие на глас, на съвест, на резон между „аз“ и „другия“, който древните са наричали concordia. Етично съжителство в свят, който се клати под краката ни.
*
Подобни описания вече не са изключение. Поезията на Украйна се превръща в език, често фрагментиран до срички, които още се тресат от експлозии. Думите не се рецитират. Те се вадят от ранения език като осколки.
Затова, преди да заговорим за прозаизация, документалистика и репортажен стил – онова омачкано трио, което не пристига с тъмносин костюм, – трябва да се спрем на нещо не по-малко задъхано. Емблематичен образ на езика като минно поле е създаден от Любов Якимчук. В стихотворението ѝ „Разлагане“[6] родният град Первомайськ се разбива на „първо“ и „майск“, а името ѝ, Люба, е ампутирано до „ба“ – „Первомайск го разбомбиха на „първо“ и „майск“ […] и вече не съм Люба – само „ба“[7].
Това не е просто графична стратегия. В тези два реда Якимчук деконструира езика със сричкова прецизност, илюстрирайки художествено-миметичната функция на метафората (Пол Рикьор). Реторичен мимезис, в който насилието оформя езика. В случая – разбомбва срички и ампутира смисъл. Потрошените срички отказват да сглобят стария свят. Отказват да сглобят и новия. Защото има „само разлагане / само букви / и всички те – ррр“[8]. „Р“ е и начална буква на „розстріл“ (разстрел), „розруха“ (разруха), „репресії“ (репресии), „ракета“ (ракета). Звукоподобието напомня тракане на автомат, но и хриптене на умиращ, както и катастрофа, сгъната в три букви. Подобна операция по разглобяване на езика не изисква упойка, само поетически стоицизъм. Нещо като отваряне на желязна кутия с метафора вътре, която изскача и те обвинява в плагиатство. А метафората на Любов Якимчук определено знае какво прави.
Ако приемем, че идентичността е конструкт, изграден от време, памет и социално лепило, в това стихотворение виждаме именно процеса на разлепяне. Името, като основа на Аза, се разпада до звук, до фонема без лична история, до осколка. Поетически еквивалент на правене на разказ, който не може да се разкаже – подобно на Рикьоровата винаги започната, но никога завършена идентичност, в ситуация на травма[9]. Защото тези, които живеят в паметта, изпадат от паметта, а тези, които живеят в стиховете, изпадат от стиховете[10].
А де Бальцево? Де моє Бальцево?, пита малко по-рано стихотворението. Там, казва Якимчук, вече няма да се роди поезия (там більше не родиться Сосюра е точният израз). А щом Сосюр вече няма да се роди, значи и клипсидрите, и календарите на лириката са запечатани. Езикът вече ще регистрира отсъствие. Ще го подчертава, ще го помни, ще го настъпва леко с обувка, за да провери дали няма остатъчен пулс. Това е ранена памет, която отказва да изгражда цялостни лирически образи, защото всичко, което би изградила, ще звучи като извинение.
После идва ред на хоризонта – гледам [или съзерцавам] хоризонта / но той е триъгълен, триъгълен[11]. „Колообрій“ – красива украинска дума, съставена от „коло“ (кръг) и „обрій“ (видима граница). По идея – кръгозор. Но за Якимчук той е ъгловат, триъгълен. Ако приемем, че времето е хоризонт, в който паметта и очакването се срещат, тук те явно са имали среща, но никой не е дошъл. Колообрият е триъгълен – несиметричен, раз-с-троен. Бъдещето е наклонено, миналото – в мазето, настоящето – във взривените думи. Светът се е свлякъл до архив от отломки, в който паметта трупа не истории, а срички. В този език на разпад думите вече не легитимират истини, а изброяват останалото… „Про війну не буває поезії / про війну є лише розкладання“ [За войната няма поезия, само разлагане]… И евентуално архив, ако някой оцелее да го запише.
В архива вероятно живее и онзи, когото Агамбен в концепцията си за „изключения“ език[12] нарича homo sacer – човекът, който не може да свидетелства. Не защото няма език, а защото светът вече не го слуша. И точно тук идеите на Джудит Бътлър (философ, теоретик на пола, субективността и идентичността) задават друга перспектива чрез понятието „оголена реч“[13]. Уязвимостта според нейната концепция за перформатива не е слабост, а форма на действие, в случая на съпротива. А Якимчук владее уязвимия език до съвършенство – отказва завършени образи, отказва сложни композиции, отказва патетика.
И така, когато назовава имена на градовете Луганськ, Бальцево, Первомайськ, тя не пунктира героична или жертвена география на Украйна, а отлепя кожата от имената, за да покаже какво остава под тях. И всичко това, за да предложи нещо чупливо, крехко и дори леко треперещо – етична принадлежност.
Остава само една крачка до неизбежния въпрос: може ли изобщо да се пише поезия след Буча и Мариупол? Както знаем, Адорно вече се е произнесъл, имайки предвид Холокоста. Любов Якимчук само снажда времената на двете исторически трагедии: „а вие пишете стихове, красиви, като бродерия / пишете стихове, идеално гладки / висока поезия, златна / за войната няма поезия“[14].
И ако езикът се разлага, защо да остане цяла и неразрушена историята? Стихотворението на Катерина Калитко „Никога вече няма да бъде тихо и тъмно“[15] сякаш започва там, където Якимчук спира. Калитко продължава разпада, но го прави отвътре, навлизайки в зоната, където дивото зло убива, но и заличава: „имената на хора, заровени в мазета; адреси, които някога са били домове; следи, изтрити от градския фон“[16]. Това зло взема повече, отколкото човек може да се страхува. Повече, отколкото може да се надява. Лирическият глас в това стихотворение не описва катастрофата – той говори от нейно име. Фактите са „сухи като съчки“ [Фактологія виснажена і, ніби хмиз, суха]. Обясненията – „прекалени / излишни и безсмислени“ [Довгі пояснення і надмірні, і марні]. Историята, старата разказвачка на митове, губи богатството на гласа си и става писклива сирена, „сирената на историята“ [Досвітні сирени історії]. Езикът се разпада на фрагменти, които отказват да се съединят в обяснение. Пол Рикьор в „Паметта, историята, забравата“[17] настоява, че историята съществува, за да придаде смисъл чрез разказ. Но когато самият разказ е разкъсан от травма, когато езикът е разпорен като телата, които Катерина Калитко описва [Впихати їм тельбухи у животи розпороті] – кой ще го зашие? И с какво? Това е разказ без шевове.
И все пак – точно в този крах на историческото време, в уязвимостта на гласа, който все пак говори, се ражда нова форма на истина, не тази на завършените сюжети. Калитко отказва да замени травмата с епос, защото дългите обяснения са пресилени, суетни и безсмислени, докато Марик кашля адски съсиреци. И все пак именно в уязвимостта на свидетелското слово възниква нова форма на истина. Звуковите паралелизми и алитерацията в „надмірні“ (излишни/пресилени), „марні“ (напразни/безсмислено), умалителното име Марик създават собствена фонетична хирургична нишка. И онемелият език изведнъж решава да говори: на глас, открито, сред човешка тълпа.
Ето как звучи финалът: „Досвітні сирени історії./Але між нами значно / більше. Я хочу встигнути, і промовляю/ вголос, оголено, серед людської зграї./ Визнаючи любов. Визнаючи призначеність“ [Предутринни сирени на историята. Но между нас има много повече (или нещо по-значително). Искам да успея навреме, затова изговарям думите – на глас, оголено (или открито), сред човешката тълпа. Признавам любовта. Признавам предопределеността]. Украинската дума „призначеність“ идва от „призначення“, което означава: предназначение, мисия, съдба в смисъл на цел или даденост, понякога дори смисъл, вътрешна насоченост. „Призначеність“ не носи строго фаталисткия смисъл на „предопределеност“, а по-скоро екзистенциално чувство за „мисия“ или вътрешна необходимост. Но струва ми се най-трудно преводима е играта в думите вголос, оголено. Въпреки че звучат като сродни, думите не се родеят. Но въпреки че са с различен произход, те изграждат фонетичен паралел като звукова основа, моделирайки вътрешна рима, почти анаграма, усилвайки усещането за гласност и оголеност като свързани състояния. Фонетичното повторение в двете думи създава акустична спойка между гласа и уязвимостта и изгражда емоционален и смислов мост със силна лирическа логика – да говориш (вголос) означава да се разголиш (оголено). Тази звукова фигура има и сетивен ефект – слепва език и тяло (тактилен троп на постмодерното отелесено слово). Думите се свързват звуково, за да подчертаят емоционално-сетивната логика на изказването, преобразувайки дори граматиката в етика. Тук можем да разпознаем и етически жест – да говориш, въпреки безсмислието наоколо; и поетически жест – да направиш езика телообразен, и затова уязвим; и психологически жест – да изречеш нещо, което те прави беззащитен и уязвим.
Подобно на стихотворението „Розкладання“ на Любов Якимчук, Калитко изгражда поетическа логика чрез звук и емоция. Но ако при Якимчук доминира езиковата амнезия (сричкова редукция, която маркира заличена идентичност), то при Калитко виждаме обратното движение: колаж и слепване. Тя не разрушава, а се опитва да възстанови контурите на имената на любовта.
Ако при Любов Якимчук поетическата стратегия се определя от деконструктивистка поетика, а при Катерина Калитко наблюдаваме стратегия на поетическа реконструкция, то в наскоро преведеното на английски от Иля Камински стихотворение на Лесик Панасюк „В болничните стаи на страната ми“[18] се очертава трета посока – поезията тук зазвучава като езикова травматограма. Излагайки на показ дупките в самия език, поетът, който живее в Буча, свидетелства чрез празнотата: „Езикът по време на война / не може да бъде разбран. Вътре в това изречение / има дупка – никой не иска да умре – никой / не говори. До болничното легло на буквата й / лежи протеза, твърде свита [или срамежлива/скромна], за да бъде от полза“[19].
Поетът не руши и не съшива, а излага на показ перфорациите на речта. Защото, когато вътре в изречението има дупка, езикът става регистратор на травмата, която не може да се изговори – трябва да се покаже или изиграе. И още: „Една украинска дума / е [попаднала] в засада: През счупения прозорец / на буквата n други държави [или страни] гледат как буквата i / губи главата си, как покривът на буквата M / пропада“[20]. Фигуративността тук е продуктивна миметична операция от втори ред (Рикьор), която драматизира границата между думата и раната, между буквата и живота. Така насилието преминава през телесността на писмеността и езикът започва буквално (буква по буква!) да страда. А на публиката е вменена смущаващо пасивна, почти воайорска роля. Другите държави (страни/езици) гледат, надзъртат, надничат или наблюдават отвън, през рамката на чуждия език, как се разпада украинската писменост. Сякаш буквата i, докато губи главата си, разгръща още един пласт на миметичното: етичното разпознаване на мълчаливото безучастие на света.
Подобна фигуративна рафинираност контрастира рязко със стилистичната аскеза, предложена от друга емблематична украинска поетеса, Галина Крук, чиято поезия почти напълно изоставя метафората в полза на оголения репортажен изказ. И все пак отвъд формалните различия и двете поетики споделят обща морална чувствителност, превръщайки се в жест на свидетелстване. В лириката на Крук поетическите стратегии стават почти спартански – репортажна поетика, изградена върху оголен, нефигуративен лирически жест, който артикулира травмата с етично настояване и естетическа сдържаност. В стихотворението „Наша стрічка новин – галерея утрат“ [„Нашата емисия новини – галерия от загуби“][21], Крук прилага минималистична поетика за да създаде лирически регистър, в който се сливат посттравматичен говор, медийна дехуманизация и ритуализирано отричане на необратимото. Новинарският поток е представен като галерия на травмата, в която лицата на загиналите са фиксирани във фотографски образи с баналното щастие на предвоенния живот. Върху тези изображения се наслагва усещане за медийна симулация – ефимерна илюзия, че мъртвите все още са част от социалния и емоционалния пейзаж. Образите на убити бащи, майки, сестри и братя са извадени от домашния албум и монтирани върху екрана на общото оплакване.
*
Както отбелязва и украинският поет и литературовед Остап Сливински, войната променя (не само) езика[22]. Малко след инвазията през 2022 г. той започва да записва разкази на бежанци, пристигащи в Лвив от разрушените украински градове. Това му дава възможност да наблюдава как думите придобиват нови значения и как се създава нов речник на войната. Неговият Стас от Киев, в синхрон с украинските поети, ще отбележи – всичко е нарязано на отрязъци…, отхвърлям въображението в полза на реалността[23]. Историите, които Сливински записва, са представени като части от колективен архив на преживяното.[24] Не е изненадващо, че военният лексикон на Сливински отразява много от процесите, които намираме и в поезията. А самата украинска поезия от последните десет години вече не е само дело на избрани – тя се е трансформирала в средство за преживяване, комуникация и съпротива срещу агресора, както и в инструмент за културна дипломация.
Затова когато Остап Сливински напуска поетическата сцена, за да събира живи разкази на бежанци, той не изоставя поезията, а разширява нейната форма до етически жест. Това, което нарича речник на войната, е не просто промяна на думите, а преоформяне на самата им смислова природа. „Фактите са изтощени“, пише Катерина Калитко, а речникът на Сливински допълва усещането, че всекидневните думи са натежали от преживяното. В интервюта и текстове Сливински описва как обикновена дума като „коридор“ вече означава хуманитарен коридор; „чаша“ – последен акт на нормалност в бомбардиран апартамент и т.н. И в тази нова конфигурация на смисъл думите стават местоимения на събития, а не многозначните ни понятия. Те помнят, страдат, свидетелстват. Когато бежанец казва: „оставих си котката в мазето“– това не е метафора за изгубеното детство. Това е изгубеното детство. И именно такива изречения носят най-голяма тежест, защото не искат да впечатлят, а да удържат смисъла от разпад. От своя страна, поетът вече не е създател, а пазител на колективна истина, която се изгражда в хор, в споделен, неелитен, „демократизиран“ език. И в тази грижа, както показва Сливински, поезията не се пише, тя се чува в гласа на другия.
В днешната украинска поезия солидарността не е просто акт на съчувствие, а форма на участие, както би казал и Куаме Антъни Апия – ганайско-американски философ, известен с работата си в областта на етническата идентичност, глобализацията и културната теория[25]. Грижа, която превръща чуждото страдание в морален дълг. Езикът на поезията създава общност не по кръв и произход, а по съпричастие. Защото истинската солидарност не е само да съчувстваш отдалеко на болката на другия, а да я направиш своя грижа. А украинските поети създават пространство, в което дори мъртвите могат да бъдат чути, отказвайки образите им да бъдат частно украински, само мъртви, просто жертви.
Образцов пример в това отношение е стихосбирката на Сергий Жадан „Животът на Мария“ (2015), в която поетът сякаш говори от името на убитите. Особено ярко е изобразеното в стихотворението „Войнишки обувки“[26], в което Бог не е спасител. Той само съблича мъртвия войник и внимателно заделя обувките, защото обувките са за живите – ще ги запазим[27]. Така живите поемат заедно с останалото и грижата за паметта, и това ги прави етически ангажирани, не само оцелели. Джудит Бътлър[28] вероятно би открила тук глас на траур, който не търси възмездие, а разширява границите на общността чрез грижа за мъртвите, а ако следваме Агамбен[29], ще видим как се поема отговорност към свидетеля, който не може да свидетелства, бидейки фигура на безгласието. А в стихотворението на Жадан се появява и тромпетът, като че в знак на задължението да говориш от името на онези, които вече не могат. Ясно е, че Жадан не митологизира, нито героизира смъртта – той ни предлага модел на субективност, в която можем да разпознаем уязвима, но несломима общност (по Бътлър); фигури на свидетелстване след немотата (Агамбен); емоционална памет, която се стреми да остане вярна (Рикьор).
Ако понятието за въобразена общност (Бенедикт Андерсън[30]) се свърже с идеите на Куаме Апия за идентичността като морална отговорност, то можем да кажем, че съвременната украинска поезия (особено след 2014 г. и най-вече след 2022 г.) успешно формира украинското не чрез национални митове, а чрез разширяващи се мрежи на съучастие и умножени позиции, които предполагат морален избор. Това е общност на хора, които треперят, говорят или мълчат заедно, общност от гласове, които могат и да не се познават, но пишат за същата взривена сграда, същия дрон, същата нощ в подземието. Това не е толкова вертикална и митологична Украйна, разпростряна през векове и легенди, колкото поетична, хоризонтална, страдаща и мислеща заедно. Така Украйна се субективира не около героичен пропаганден разказ, а около травма, която точно защото не е декларативна, става част от общо усилие да се говори в името на човечността. Поетите оформят етическия обем на една нация, която не се измерва в територия, а в изречена отговорност.
Ето защо украинската идентичност, както я формулира съвременната поезия, не търси хомогенност. Тя допуска различие, вътрешна критика, ирония, уличен език и настоява на близостта. Поети като Любов Якимчук, Ия Кива, Сергий Жадан, Анастасия Афанасиева и мн. др. не казват „аз съм украинец“, а показват това чрез хроники на усетите, чрез живи архиви и такива на загубите и травмите, чрез лексикони на войната, чрез албуми и видеа.[31] Много от поетите са и фронтмени на групи, с които обикалят воюващите части.
Голямата мека сила на съвременната украинска поезия обаче крие и една потенциална опасност – тя да бъде трайно „свита“ до военна лирика и да бъде приета в световния литературен канон чрез познатия ни от времето на Студената война „квотен принцип“, предназначен за дисиденти от Източния блок. С думите на Апия – да се превърне в машина за производство на другост.
В призмата на подобно предупреждение можем да четем и стихотворението от 1 април 2022 г. на Ия Кива[32]: „има ли в нашата чешма гореща война / има ли в нашата чешма студена война / как така въобще няма война / нали обещаха, че ще има следобед […] не можеш нито да изпереш без война нито да сготвиш/ дори чай не можеш да си налееш без война / и вече осем дни без война / смърдим неприятно […] може би ще започнем да ходим за война у съседите / от другата страна на нашия зелен парк / страхувайки се да не разплискаме войната по пътя / приемайки живота без война като временна трудност / тук по тези места се смята за ненормално / ако войната не тече по тръбите / до всяка къща/до всяко гърло“.
Стихотворението на Ия Кива е давано като пример за сатира, в която лирическото говорене напомня оплакване на домакиня, останала без основна услуга – като вода, газ или ток. Само че в този случай това, което „не тече по тръбите“, е войната. Парадоксът е брутален – войната е станала част от всекидневието до такава степен, че отсъствието ѝ се възприема като дефицит – „дори чай не можеш да си налееш без война“. Претворено чрез езика на кварталните разговори, когато хората започнат да усещат липсата на война като дискомфорт, насилието изглежда успешно нормализирано. Подобна ирония, разбира се, е трагическа. Войната, представена като „доставка“, като очаквана услуга създава абсурдна ситуация. Така Кива пародира и езика на мирния свят, който медийно интегрира войната в режима на комфорта. Тази хипербола изобличава не хората, а условията. Последните редове са най-остри: „ако войната не тече по тръбите / до всяка къща / до всяко гърло“. Тук иронията е зловеща: войната е „естествено“ инсталирана във всекидневието, занитена в тялото.
В стихотворението не става дума за конкретна война, нито за конкретна държава. Кива ни изправя пред обща човешка дилема – как се живее с банализирана трагедия. В този смисъл поезията провокира читателя към морално усилие. Ясно е, че национална идентичност, изградена върху война, е слаба, защото тя разчита на външен враг. Това, което стихотворението подкопава, е идеята, че войната може да бъде надежден източник на единство. Напротив – когато насилието се вкорени в езика, във водопровода, в рутината – всички губим нещо по-дълбоко от мира. Губим човечността. Ето защо поетесата описва абсурдна ситуация, в която само моралната рефлексия на читателя (световния читател!) може да върне смисъла.
*
Съществуват исторически периоди, в които литературата напуска удобните кресла, кафенета и подиуми, слага каска на главата и гази в калта под грохота на бомби. И ако поезията все още притежава някаква валидност, тя се изразява в усилието да говориш, когато всичко те принуждава да мълчиш.
В това прозира и друга, повтаряща се във времето трагическа история на Украйна, написана от поети, които вече ги няма. От последните години това са Максим Кривцов[33], загинал в окопите; Олексий Безпалцев[34] – поет, убит в Харковска област; Володимир Вакуленко[35] – отвлечен и екзекутиран, чиито думи оцеляха чрез скрития му дневник, проговорил, когато поетът вече не може. Виктория Амелина[36] – поет, разследващ глас, спасила дневника на Вакуленко, но скоро след това убита в Краматорск; Тетяна Кулик[37] – убита при удар с дрон… Преди тях Глиб Бабич[38], Артем Довгополий [39]. Сигурно има и други. Все хора на словото, които отказват да напуснат думите си дори когато смъртта хлопа на вратата.
Всички те, заедно с живите поети на Украйна, пред очите ни се превръщат в архитекти на идентичност, която не се гради върху героични пропагандни митове, а върху висока степен на морално въображение. Това въображение не създава гръмки образи на единството в стил „Победа будет за нами“[40], а пространства на съпричастие, в които човешкото оцелява. Думите им не целят да вдъхновяват с лозунги, а да свидетелстват – сурово и с устойчивост в етичните си жестове. А Катерина Калитко с онзи ужасяващо прост ред „фактите са изтощени“, който може да бъде изписан над входа на всяко архивохранилище след катастрофа, казва много. Историята не може да издържи на собствената си тежест. Но остава езикът.
Украинската поезия не е салон за сантиментални жестове. Тя е естетическа съвест и анатомия на морала след срутването на света. И в тази съвест, каквато и да е нейната форма (сричка, дупка, глас, тръба, сирена), продължава да трепти нещо удивително достойно – отказът на човешкия дух да мълчи пред ужаса.
[1] Kaminsky, Ilya. Odesa Poets Portfolio introduced by Ilya Kaminsky. – Plume: Plume Issue #159 November 2024. Онлайн: https://plumepoetry.com/odesa-poets-portfolio/
[2] Загубил слуха си в детска възраст, Камински често използва мотива за глухотата в творчеството си.
[3] Kaminsky, Ilya. Цит. съч.
[4] I have a sore throat,/ The doctor will come/ And start bossing everyone around – /Drink this and drink that!/ Whatever is sore / In my throat is fed up with all these / Commands/ And leaves town. Цит. по: Kaminsky, Ilya. Цит. съч.
[5] Good afternoon, sister, how is it / In heaven? Quiet, yes?/ Without fear and night. We’re/ In the basement, /talking/ Of you, sister. Explosions/ Again, and again, mother whispers:/“Thunder…”/Mom insists: / Thunderstorm.” Вж.: Kaminsky, Ilya. Цит. съч.
[6]„Розкладання“ („Разлагане“) на украинската поетеса Любов Якимчук е част от поетичен цикъл със същото заглавие, включен в сборника ѝ „Абрикоси Донбасу“ (2015). Стихотворението става емблематично за поетиката на Якимчук и представително за украинската лирика с военна тематика. Критиката отличава документалния характер на поезията и начина, по който в стихосбирката от 2015 г. са съчетани лични и колективни преживявания – „структурирана в свободен стих и фрагменти, поезията в „Абрикоси Донбасу“ има ясен документален нерв, свидетелството и естетиката не се изключват, а темата за войната е нервната система на сборника.“ Цит. по: Сафроньєва, Галина. Донбас як абрикосова кісточка – Збруч, 14.07.2015. Онлайн: https://zbruc.eu/node/38961?utm_source=chatgpt.com.
[7] В оригинал: „Первомайськ розбомбили на перво і майськ […] і я більше не Люба / лише ба“. Цит. по: Якимчук, Любов. Розкладання. – Абрикоси Донбасу Quotes.
Онлайн: https://www.goodreads.com/work/quotes/45644803.
[8] В оригинал: „про війну не буває поезії / про війну є лише розкладання/ лише літери/ і вони – ррр“. Цит. по: Якимчук, Любов. Цит. съч.
[9] Вж.: Ricoeur, Paul. Time and Narrative. Trans. Kathleen McLaughlin and David Pellauer (vols. 1 and 2); Kathleen Blamey and David Pellauer (vol. 3). 3 vols. Chicago: University of Chicago Press, 1984–1988.
[10] Това е сентенциалният смисъл на втората строфа: „не кажіть мені про якийсь там Луганськ/ він давно лише ганськ /лу зрівняли з асфальтом червоним /мої друзі в заручниках – /і до нецька мені не дістатися / щоби витягти із підвалів, завалів та з-під валів“. Вж. Якимчук, Любов. Цит. съч.
[11] В оригинал: „я дивлюсь на колообрій / він трикутний, трикутний“. Пак там.
[12] Вж.: Агамбен, Джорджо. Homo sacer: Суверенната власт и оголеният живот. Критика и хуманизъм, С., 2004.
[13] Вж.: Butler, Judith. Excitable speech: a politics of the performative. New York : Routledge, 1997. Онлайн: https://archive.org/details/excitablespeechp0000butl; Вж. също: Бътлър, Джудит. Силата на ненасилието. Критика и хуманизъм, С., 2024.
[14] В оригинал: „а ви пишете вірші, красиві, як вишиванка / ви пишете вірші ідеально гладенькі / високу поезію золоту / про війну не буває поезії /про війну є лише розкладання“.
[15] Калитко, Катерина. Ніколи уже не буде тихо і темно… – Посестри, Часопис № 24, дата на публикуване: 08.09.2022. Онлайн: https://posestry.eu/zhurnal/no-24/statya/nikoli-uzhe-ne-bude-tikho-i-temno.
[16] В оригинал: „Ніби з фанерним щитом проти дикого зла – / стояла посеред вулиці й називала / імена людей, засипаних у підвалах, /коштовні адреси, стерті з міського тла“.
[17] Вж.: Рикьор, Пол. Паметта, историята, забравата. Сонм, С., 2006.
[18] Английският превод на стихотворението е публикуван на 27 февр. 2025 г. на фейсбук страницата на Иля Камински. Анонсирано е като част от предстояща книга с поезия на Лесик Панасюк. Онлайн: https://www.facebook.com/photo?fbid=1695040161435478&set=a.108811976724979.
[19] The language in a time of war/ can’t be understood. Inside this sentence/ is a hole – no one wants to die – no one/ speaks. By the hospital bed of the letter й / lies a prosthesis it’s too shy to use.
[20] A Ukrainian word / is ambushed: Through the broken window of / the letter n other countries watch how the letter i/ loses its head, how the roof of the letter M/ falls through.
[21] Стихотворението е публикувано на фейсбук страницата на авторката на 24 окт. 2022 г. Онлайн: https://www.facebook.com/halyna.kruk/posts.
[22] Сливински, Остап. Речник на войната. – Литературен вестник, бр. 13, 6 – 12.04. 2022.
[23] Пак там, с. 16.
[24] Наскоро книгата излезе на български в превод на Райна Камберова със заглавие „Речник на войната“ (2024) в „Жанет 45“.
[25] Вж.: Appiah, Anthony. The ethics of identity. Princeton, N.J.: Princeton University Press, 2005. Онлайн: https://archive.org/details/ethicsofidentity0000appi.
[26] Онлайн публикация на стихосбирката: https://coollib.cc/b/368768/read#t9.
[27] В оригинал: „Взуття повинні носити живі, ми його збережем“.
[28] Вж.: Butler, Judith. Frames of War: When Is Life Grievable? London ; New York : Verso, 2010. Онлайн: https://archive.org/details/framesofwarwheni0000butl.
[29] Agamben, Giorgio. Remnants of Auschwitz : the witness and the archive. New York : Zone Books, 1999. Онлайн: https://archive.org/details/remnantsofauschw0000agam.
[30] Вж.: Anderson, Benedict. Communities Reflections on the Origin and Spread of Nationalism Imagined. Communities Reflections on the Origin and Spread of Nationalism. New York, London: VERSO, 2006. Онлайн: https://archive.org/details/4xb3v51sheqmewvpiuhfv7rs8cw03am93cjyupc4.
[31] За новите жанрове и тенденции в съвременната украинска поезия добър ориентир е обзорно-аналитичната статия „Наратив на солидарността: меката сила на украинската военновременна поезия“ на Юлия Казанова. Изследователката регистрира учестена употреба на жанрови образувания като поезия-дневник, поезия-свидетелство, поезия-репортаж, поезия-архив, поезия-молитва (или псалм), поезия-диагноза и т.н. Казанова пунктира и метажанрови форми, като поезия на командата, интерпретираща официалния бюрократичен език, съставена от заповеди и инструкции; миметична поезия, съчетаваща ирония и културни референции с кратки поетични форми, споделяни онлайн и др. Обособява и поезия на диаспората. Основната й теза е, че днес поезията на Украйна става архив на емоциите (архив на гнева, архив на страха и др.), но и духовен щит и мост между Украйна и света, културен инструмент за международна солидарност, ангажирайки емоционално чуждестранната публика чрез множество добре координирани преводи, рецитали, фестивали. Казанова подчертава доминиращата роля на женския глас в новия поетически канон и проследява как най-влиятелните гласове на жени поетеси превръщат личното в политическо чрез опита на изгнаничеството, грижата, тялото и загубата. Изводът е, че украинската поезия днес е мощен генератор на „solidarity narrative“ – споделен разказ за съпротива, хуманност и надежда. Вж.: Kazanova, Y. (2024). A Solidarity Narrative: The Soft Power of Ukrainian Wartime Poetry. Czech Journal of International Relations, 59(1), 127–152. https://doi.org/10.32422/cjir.778
[32] Текстът е наличен в сайта „Contemporary Ukrainian Poetry Archive“: https://ukrpoetry.org/. В превод на английски стихотворението е достъпно на адрес: https://www.asymptotejournal.com/poetry/iya-kiva-a-little-further-from-heaven/.
[33] Макси́м Кривцо́в (1990–2024) е поет, активист от Евромайдана и доброволец в украинската армия. Участва в боевете в Донбас и по-късно се завръща на фронта след пълномащабната инвазия през 2022 г. Загива на фронтовата линия през януари 2024 г.
[34] Олексій Безпальцев (1990–2024) е поет и писател от Харков, автор на два сборника с кратки разкази. Служи в украинската армия и загива по време на бойна мисия в Харковска област през декември 2024 г.
[35] Володимир Вакуленко (1972 –2022) – поет и детски писател. По време на руската окупация на Изюм е арестуван и убит. Дневникът му, скрит от него в двора му, е открит и публикуван от писателката Виктория Амелина.
[36] Вікторія Амеліна (1986–2023) е писателка и активистка, известна с усилията си за документиране на военни престъпления. Загива на 1 юли 2023 г. след ракетен удар по Краматорск.
[37] Тетяна Кулик (1982–2025) е журналистка и авторка на проекта „Нация на непобедимите“. Загива заедно със съпруга си при руски дронов удар по дома им в района на Буча през февруари 2025 г.
[38] Глі́б Ба́біч (1970–2022) е украински поет, журналист и ветеран от войната в Донбас. Участва активно в бойните действия от 2014 г. насетне и съчетава военната си служба с литературна и гражданска активност. Загива на фронта през юли 2022 г. в Николаевска област.
[39] Арте́м Довгопо́лий (1994–2022) е украински поет и военнослужещ, родом от Конотоп. Загива край Бахмут като доброволец в украинската армия.
[40] Поанта от историческото обръщение на Сталин към съветския народ от 3 юли 1941 г., за което пропагандата твърди, че обръща хода на Втората световна война.
