Илия Деведжиев е роден в Тополовград. Живее в Русе. Представя себе си в телеграфен стил така: „Заблудената камила“ е подходящ слоган за моите 65 години. Типичен пример за свободен провинциален артист без устойчиви интереси. Инженерно и театрално образование. Куклен и драматичен театър. Оперета и мюзикъл. Пантомима и радио. Исторически възстановки и туристически филми. И за капак – детски книги и пиеси. Учих за инженер, станах актьор, но най-обичам да подреждам думи. Резултатът – двадесетина детски книжки и още толкова пиеси – авторски и драматизации. И една стихосбирка пред издаване.“
Разговаряме с него на 10 май 2025 г.
Скоро бяха преиздадени Вашите детски книжки „Сребърната риба. 8 приказки без камила“ и „Караконджул в костюм“. В Столичен куклен театър се играе кукленият мюзикъл „Пепеляшка“, а на сцената на Русенския куклен театър „Момче и вятър“, като либретото и на двете е написано от Вас. Отблагодарява ли Ви се тази творческа продуктивност при всекидневните Ви контакти с децата?
Очевидно отговорът е „да“. Но причината този отговор да е верен е, че той е двупосочен – имам добра творческа продуктивност в произведенията за деца, защото имам добри всекидневни контакти с деца. И обратното. Те са на 10 например, аз съм на 65, но усещат, че аз не съм забравил през всичките тези 55 години какво е да си на 10.
Две думи за книгите. „Сребърната риба. 8 приказки без камила“ е първата ми изцяло самостоятелно издадена книга – написах си я, продуцирах си я и си я издадох. През 2021 тя беше номинирана за Националната награда „Христо Г. Данов“ в категория „Автор на издание за деца“ и остана втора в късия списък. „Караконджул в костюм“ пък има вече трето издание, при това без да присъства в книжарската мрежа.
Заниманията Ви са многостранни и многопосочни. Как се справяте с тях и не ощетявате всички с това, че не сте им напълно отдаден?
Дядо ми Илия, каруцарят, казваше: „За да отсечеш едно дърво, трябва да удряш на едно и също място“. Но аз нямам неговото търпение. Аз имам огромно любопитство и пълни джобове с „Ами ако?“. И щом получа отговор, тръгвам към следващото дърво, без да съм видял дали пада предното. Бързо осъзнах, че процесът ми е по-интересен от резултата. Но това в никакъв случай не означава, че докато върша нещо, не съм отдаден изцяло.
А как намирате сюжетите си?
Обикновено те ме намират – надничат през очите на животинче, залепват се за някой предмет, капят с капчука, сияят с Луната, дърпат мислите ми за носа, гъделичкат сънищата ми, въобще тормозят ме, докато не седна да ги напиша. Но си има и начини да ги поканя – Джани Родари ги е описал в „Граматика на фантазията“. Предизвикателство е и да се сблъскам с поръчков сюжет. Драматизациите на класически произведения пък дават повод за непрекъснати сюжетни импровизации.
Има ли определена детска публика, с която се съобразявате?
От двадесетина години насам с колегите ми в Група за театър „Камила“ работя по проекти, насочени към деца, наричани как ли не – деца в риск, деца в неравностойно положение, в защитен режим… Не съм сигурен дали определенията са коректни. Но в един момент осъзнаваш – децата са си деца. Нито имам право, нито имам желание да отделям едни деца от други.
А има ли поколенчески особености при децата и как се адаптирате към тях?
Възрастовият диапазон, в който работя с деца, е тесен, за да мога да сепарирам поколенчески особености. И въпреки това, влизайки в класните стаи, няма как да не отделиш втори от четвърти клас например. Случвало ми се е да вляза и в шести клас с моята книга „Караконджул в костюм“, адресирана към деца до четвърти клас. Тогава, ако на малките разказвам историята за написването на книгата, с големите обсъждам как и къде във виртуалното пространство да бъде представяна, рекламирана и предлагана тази книга. Обсъждаме евентуално продължение, в което героите са вече на тяхната възраст, поставени са в друга локация и други обстоятелства.
Следите ли пътя на всички деца и млади хора, които сте запалили за музиката и изкуството?
Не винаги успявам. Срещам се с деца и тийнейджъри в най-различни формати – арт студии и творчески ателиета, театрални състави, представяне на книги, представления. Разбира се, че следя тези, с които сме работили с години, някои от тях сме подготвяли за следващия обучителен етап. Но никога не знаеш у кого какъв бутон натискаш. Независимо чрез продължителен процес или само с една среща, с една реплика понякога. Веднъж реших да проверя какво вижда някой, който е написал в Google „Илия Деведжиев“. Показаха се мои книги, събития и т.н. и изведнъж – блог на млад актьор, който беше написал: „Бях в шести клас. Имах влечение към театъра и се записах в училищна сценична форма. И тогава в стаята влязоха Роси и Илия Деведжиеви. Половин час по-късно вече знаех – искам да съм актьор!“.
Ако не си готов някой след време да те срещне и да ти каже – Заради тебе съм актьор (писател, мим, режисьор, певец…) – тогава по-добре не води децата на сцена.
Какъв е първият Ви детски спомен и каква е ролята на детството според Вас в творчеството на един писател?
Първите ми детски спомени, свързани с изкуство, са от киносалона в странджанското село Воден и сцената на читалището в родния ми Тополовград. Много време след това ме преследваше чуденката какво се случва с всичките тези герои, след като екранът изгасне, завесата падне, след като затворя книгата. Вероятно това ме е накарало да търся продължения в създаването на собствени истории. Може би психолозите са прави да прокарват пунктири между първите срещи с фикцията, създадена от други и желанието да я продължиш, да създаваш собствен фантазен свят. Или да провиждат проекция на детството върху по-нататъшното себеизразяване и себепозициониране на всеки творец, а и на всеки човек.
А променя ли се разбирането Ви за детството в различните етапи от живота?
Стига да не застинеш в ролята на „всезнаещ“ ментор, работата с деца по един лежерен начин държи детето в теб живо –
щом без причина ти се пее, джудже във скрина щом живее,
щом имаш сто и три ваканции и губиш сметки и квитанции,
щом лек за всичко е играта – извикай три пъти ура –
участваш в сладкото вълшебство, наричано от всички детство.
Фамилията Ви в превод всъщност е Камиларов, името на фирмата Ви и на групата Ви за детски театър също е „Камила“. Къде е началото на тази камилска линия?
Емо Янев, водещият на „Трамвай по желание“ на БНР, нарече интервюто с мен „Заблудената камила“. Но камила е и символът на Международния театрален фестивал в родния ми Тополовград. В началото на ХХ век Тополовград приютява бежанци от селата край Кавала. Много от тях идват с камилите си и продължават да ги отглеждат до 70-те години на миналия век. Имам детски спомен как товарят една камила с плоски тухли от разрушената турска баня. Градският мит гласи, че последните камили, с които са се снимали омотани в чаршафи летовници на плажа в Слънчев бряг, са били тополовградски… И сега за фамилията ми – семейна легенда е, че прапрадядо ми е бил камилар, дори керванджия. „Деве“ на турски е камила, „деведжия“ – камилар. И така – Деведжиев. А когато създадохме частната ни, почти семейна, театрална група, някак естествено фамилният тотем даде името ѝ – Група за детски театър „Камила“.
Вярвате ли в съдбата? Смятате ли, че дори отклонили се от предопределения си път в крайна сметка го намираме? Вие как намерихте вашия?
Има една притча, която много обичам. При халифа на Басра се втурнал пребледнял военачалникът му – неустрашим боец:
– Господарю, на пазара срещнах смъртта – с качулката, с косата… само аз я виждах… и тя се обърна към мен и поклати заканително глава! Падишах, ти знаеш, аз нямам страх от нищо, но сега се изплаших. Моля те, нека замина за Багдад, там има много хора, ще се смеся с тях и тя не ще ме намери.
Халифът се смаял, но обичал много генерала си, никога не го бил виждал разтреперан, затова му разрешил да замине. Обаче тази странна история не му давала мира, той облякъл прост халат, сложил раздърпана чалма, изтрити чехли и отишъл на пазара. И не щеш ли – наистина видял смъртта! Изпъчил се пред нея и извикал:
– Защо си стреснала моя генерал? Не знаеш ли, че той удуши тигър с голи ръце, победи само с ятаган осем конника… А ти си го накарала да трепери като момиченце, само като си поклатила заканително глава!
– Не съм го плашила, не съм се заканвала, падишах! Просто много се зачудих – аз утре имам среща с него в Багдад, а той още е в Басра.
И още един цитат – реплика на Феята Здрасти в пиесата на съпругата ми Роси „Зли вълшебства, добри вълшебства“: – Не се плашете! И да се плашите, и да не се плашите – каквото има да става, то просто ще си стане.
Разбира се, много по-интересно е да помагаш или да пречиш на това, което има да става, а не да го чакаш със скръстени ръце.
Знаете ли, след този въпрос и поглеждайки егенето си, за първи път осъзнавам, че май това е пътят ми. Да, май съм си го намерил! След всички криволичения – от инженерната специалност „Селскостопанска техника“, която ме отведе в Русе при „Студио Пантомима“, през уж временното появяване в Кукления театър, през последния задочен клас драма в НАТФИЗ, през няколко оперети и мюзикъли в Държавна опера Русе, та до 19 приказки, написани с деца в „Облачето и дъгата“, 13 книжки за най-малките в проекта „Маргаритка“ (последната „Мими и Биби на разходка“ излезе на 7 май) и в крайна сметка – „Караконджул в костюм“, с когото шетаме из България в последните години. Да, пътят ми ще да е приказен всъщност.
Ако разгледаме с Ваша помощ книжните Ви рафтове, приказките ли са Вашето призвание?
Речникът твърди, че призванието е качество и способност за осъществяване на някаква дейност, дарба, професия, поприще. В този аспект може да се каже, че приказките са голяма част от комплексното призвание, което усещам като сценичен човек. Разбирам призванието в малко по-патетична светлина. Да си призван, за мен означава да си избран, да ти е дадена дарба, за да можеш да извършиш по най-добрия начин това, за което си призван. Призванието за мен е много повече от професия, поприще. То е настоятелно повикване, за което не можеш да останеш глух. Не откликнеш ли, няма да достигнеш до удовлетворение и ще страдаш.
Остана ли нещо нереализирано от проектите Ви?
Нереализиран в пълнота за момента си остава проектът „Приказките на господин Приказка“, в който искам да срещна повече деца с изкуството на живия разказвач по подобие на аедите, минезингерите и гусларите – в камерна обстановка, в непосредствен контакт, с потапяща в сказанието звукова картина.
А преди време за конкурс на библиотеката в Панагюрище написах една приказчица в рими – „Внучето на баба Яга“. Тя взе само поощрителна награда, но за сметка на това се превърна в истинска вайръл „напаст“, когато я публикувах в мрежата!
Това ми припомни, че римуваните приказки винаги са въздействащи и привлекателни за малките. И че проектът, който няколко пъти е заставал на бюрото ми и после се е връщал в чекмеджето – книжка с римувани приказки, – може да се брои за нереализиран. Но само засега.
Убеден съм вече, че нещата стават когато трябва да станат. Караконджулът например почака 30 години, за да се превърне в обичана от децата книга.
Нещото, което май до края ще си остане нереализирано, е моноспектакъл, който витае из главата ми откакто съм на сцена. Все не му идва времето. Но не е болка за умирачка. В живота няма задължителни неща.
Разговора води ЛИДИЯ ВЛАСОВА
