Христо Трендафилов
В сравнение с Толстой описанията на Стивън Крейн на Гражданската война в Америка изглеждаха като измислица на малчуган с болна фантазия, който никога не е виждал война…
Хемингуей, Безкраен празник, A Moveable Feast, 1964,
Цитатът няма за цел да дискредитира американските автори, които ще споменем, всички те са участници в описваните бойни действия, а ще дирим само абсурдите в човешкото поведение. Абсурдите стават по-нагледни и натуралистични, но продължават да си бъдат абсурди. Военната тема през последните векове почва и от романа на Лев Толстой Война и мир (1863–1869). Баталии има и в Пармският манастир на Стендал, но там описанието на битката (при Ватерло) заема епизодично място. В основата на подемите и падовете на подсъзнанието лежи неразбирането, а до него и нежеланието, невъзможността на войника да напусне света на мирния живот и да се пресели в света на боевете и пътя към смъртта. Всяка възможна минута войникът се завръща в мирния живот, с подсъзнанието, че това връщане може да е последно. Но да отпочнем с Война и мир, като се съсредоточим върху паранормалното излъчване, напрежението, веселието и смеха преди битката – при Аустерлиц през 1805. В нея руско-австрийската коалиция търпи поражение (болд и курсив наши): „Войниците дигаха манерките до устата си с набожен израз на лицата, гаврътваха водката… с развеселени лица. Всички лица бяха тъй спокойни, сякаш всичко това ставаше не пред неприятеля, преди сражение, в което най-малко половината от отряда щеше да остане на място, а сякаш бяха някъде в родината си в очакване на спокойна почивка“. Или да се обърнем към пленения млад френски драгун. Неопитността го заставя да се държи така, сякаш е в мирно време, оттук и объркването в поведението му: „Френският драгун… не разбира напълно де се намира. Той ту се извиняваше, че са го пленили, ту, смятайки, че се намира пред свои началници, доказваше, че е изпълнителен войник и старателен в службата си“. Но битката предлага и невесели, зрелищни абсурди, в чийто изход дебне неумолимо смъртта. Пред погледа на Андрей Болконски „Руски и френски артилерист се вкопчват в схватка за… лафета на оръдието: (Андрей) виждаше ясно фигурата на един червенокос артилерист…, който дърпаше за единия край банника (лафета), а един френски войник го дърпаше за другия край към себе си. Княз Андрей вече ясно виждаше обърканото и в същото време озлобено изражение по лицата на тия двама души, които явно не разбираха какво вършат“. Княз Андрей е ранен тежко, пада със знамето в ръка и се пренася от абсурдния свят на боя в преддверието на смъртта, в спокойния и умиротворен свят на Природата, на величавото Небе: „Над него нямаше вече нищо освен небе – високо небе, не ясно, но все пак неизмеримо високо, със сиви облаци, които тихо пълзяха по него. „Колко тихо, спокойно и тържествено, съвсем не тъй, както тичах аз – помисли княз Андрей, – не тъй, както ние тичахме, викахме и се биехме; съвсем не е тъй, както с озлобени и изплашени лица дърпаха един от друг банника французинът и артилеристът – съвсем не тъй пълзят облаците по това високо, безкрайно небе! Но как не съм видял досега това високо небе! И колко съм щастлив, че най-после го опознах. Да! Всичко е без смисъл, всичко е измама освен това безкрайно небе. Няма нищо, нищо освен него. Но дори и него няма, нищо няма освен тишина и успокоение. И слава Богу!…“
Наполеон обаче се възхищава от красивата смърт на Андрей и след като разбира, че е още жив, нарежда да бъде превързан. Но Андрей… „виждаше тих живот и спокойно семейно щастие… Вече се наслаждаваше на това щастие, когато изведнъж се появяваше дребничкият Наполеон със своя безучастен, ограничен и щастлив от чуждите нещастия поглед, и започваха съмнения и мъки и само небето му обещаваше успокоение“.
Ще се върнем назад в романа, за да опишем още един абсурден случай, в биографията на Пиер Безухов. Това е дуелът с любовника на жена му Долохов. Резултатът изглежда предизвестен, Долохов е опитен дуелист и скандалджия, а Пиер никога не е държал пистолет в ръцете си. Ала следва нов абсурд, Пиер ранява Долохов и завършекът на дуела е съзвучен с абсурдите на войните. Абсурдите във Война и мир са автентични, плод на реален психологически шок от военните действия. Американците воюват на десетки хиляди километри от своята земя, в чужди и непознати страни, любовта към Родината при тях не е така подчертана, а понякога е обект на насмешки. Бизнесът, служебното израстване за военните, особено за офицерите е главното и през войната, под също така утилитарния взор на бюрократичната машина, нейно изпитано оръдие е вездесъщият Параграф 22. Американците в някои от най-известните военни романи воюват на измислена островна територия, но със съвсем реална и опасна джунгла. В Голите и мъртвите на Норман Мейлър (1948) това е островчето Анопопей, в Параграф 22 на Джоузеф Хелър (1961) – островчето Пианоза в Средиземно море, в Кланица 5 на Вонегът (1969) е Дрезден, видян като погреб, и планетата Тралфамадор. Размисли, които напомнят философските отклонения във Война и мир има във всички американски военни романи, но особено в Голите и мъртвите на Мейлър. Те са силно критични и обвиняват държавната машина и бездарното местно командване за смъртта на много люде. Ще упоменем Севастополски разкази (1856) на Лев Толстой, увод към Война и мир. Тук, наред с боевете се откроява ужасът в лазарети, стенанията на ранени и умиращи. Картината е дантевска, както дантевско е описанието на банята в Записки от мъртвия дом на Достоевски. Болниците не играят такава роля в американските военни романи и филми. Раненият лейтенант Хенри в Сбогом на оръжията на Хемингуей има трагична любов с медицинска сестра. Героят в Параграф 22 на Хелър се преструва на болен, за да избегне сраженията. Картина на ранени има, но тя се отнася до полевите японски болници. Ето как според Голите и мъртвите американците прочистват джунглата от ранени японски войници: „…прочистването бе приятно, почти вълнуващо. Масовото избиване на хора вече не правеше впечатление на войниците, разбутването на някой мравуняк би ги смутило повече… японците при отстъплението бяха убили много от своите ранени. Настъпващите американци избиваха останалите, като или им пръсваха главите с прикладите на пушките, или ги застрелваха от упор“.
Характерно е, че и трите споменати военни романа са дело на американски евреи, участващи във войната като доброволци. Хелър привежда дефиниция на понятието Параграф 22, дало названието на книгата: „Ако летеше, щеше да бъде луд и нямаше да трябва да лети, но ако не искаше да лети, значи беше здрав и трябваше да лети… Йосарян виждаше ясно абсолютната логика на параграфа… изтънчена и възмутителна като в добро произведение на модерното изкуство…“. В полетите на Хелър няма нищо, което да напомня Екзюпери или Мересев, те са оприличени на веселба: „О, нямам нищо против бойните полети. Според мен това е весела работа. Трябва да летиш няколко пъти с мен… заради веселбата. Хи-хи!“. Полковник Каткарт започва инструктажа си с безстрастна грубост, но го завършва с прослава на военните заслуги на генерал Пекъм като… доставчик на бухалки, комикси и спектакли за войската: „А сега, момчета – днес имаме тук виден гост, генерал Пекъм от Отдела за специални операции, човека, който ни осигурява бухалки за бейзбол, комикси и спектакли… Излетете и бомбардирайте – за мен, за родината, за Бога и за великия американец, генерал И. И. Пекъм“. Сержант Крафт дава на пленения японец да пие вода, да изяде един шоколад и да пуши цигара, след което хладнокръвно го застрелва, всичко това прилича на екзекуция с последно желание: „Пленникът всмукна силно от цигарата и пак се облегна на дървото. Затвори очи и на лицето му за първи път се появи блажено, замечтано изражение. Крафт… грабна пушката си и я насочи към главата на пленника… бързо куршумът пръсна черепа му. Усмивката на убития му се стори забавна и от устата му се отрони смях: По дяволите!… този японец поне умря щастлив“. Крафт символизира безчовечието на войната. Той изпитва весела наслада от смъртта не само на враговете, но и на своите – подло допринася за убиването на лейтенант Хирн. Страстта му да убива е такава, че той прекъсва ядно войниците, които чертаят планове за мирен живот: „Войната още не е свършила и надали ще свърши скоро“. Относно постигането на всемогъществото на Бога генерал Къмингс споделя: „С годините тази мечта се сблъсква с действителността и това води до големи травми, непомерни и налудничави амбиции. Така се ражда фашизмът, диктаторите“. Генералът е въплъщение на стремежа към власт, стигащ до патология и диктаторски амбиции. Няма деца, проявява и хомосексуално влечение към образования и либерален лейтенант Хирн. Съгласно друг от героите, Ред, американските войници умират напразно: „За онези, които воюват, войната е пълна дивотия… С война нищо не се решава, то е все едно да отидеш в публичен дом, за да се отървеш от венерическа болест“.
А Курт Вонегът в Кланица 5 повествува в полуфантастична форма за бомбардировката над Дрезден от англо-американската авиация. Ала в безучастна Америка никой не e знаел, нито се е интересувал от варварството. Появяват се планетата Тралфамадор и писателят фантаст Килгор Траут, играещи роля и в други книги на Вонегът. Долавя се явно ехо от Гъливер на Суифт, но Вонегът е определян и по други начини: Балзак, предрешен като Марк Твен, Маршал Маклуън в белетристиката, Клоунът на Армагедон; а прозата му е Риболов в Рубикон или Приказки от атомния век.
Американската антивоенна литература сякаш отшумя, но на нейно място дойде вездесъщото американско кино. В паметта е врязан танцът на валкириите от Вагнеровите Нибелунги, съпровождащ вертолетната атака в Апокалипсис сега на Форд Копола, а пронизващият вой на майки и съпруги на убити войници се слива с воплите на Дженис Джоплин. На този мрачен и натуралистичен фон т.нар. военни разкази на Йовков приличат на фин гоблен, извезан с тихо благородство, доброта и деликатно вникване в човешката участ, макар смъртта неминуемо да присъства и в тях.
