Вяра Николова
„Историите и нашите преживявания трябва да бъдат разказвани, защото придават колорит на живота. И някак е много тъжно да държим целия този колорит за себе си“, казва пред радио „София“ Емануил А. Видински. По време на пандемията у него заработва силно темата за „паметта, която си отива“. Мисълта, че с нас си отива всичко преживяно, започва да го тормози и провокира написването на „Дом за начинаещи“.
Емануил А. Видински има зад гърба си издадени романа „Места за дишане“ (2008) и два сборника с разкази – „Картографии на бягството“ (2005) и „Егон и тишината“ (2015). „Дом за начинаещи“ е неговият втори роман, излязъл през 2023 г. За своето литературно завръщане Видински казва, че в началото пише без конкретна цел. Всичко започва с дневник, последван от идея за разказ, но някъде около стотната страница осъзнава, че може би пише роман.
Сюжетът обхваща периода между 1991 и 1994 г., когато главният герой живее в католически дом за деца в Германия. Бащата на Емануил заминава, за да работи върху своята дисертация в гр. Хале, а за детето това се превръща във възможност да научи друг език и да се потопи в непозната среда непосредствено след смяната на режима. Романът на Видински е силно автофикционален – писателят разказва за собствените си преживявания в Германия и неговият глас се слива с този на героя.
През трите години наблюдаваме как Емануил развива своя характер и намира личните си истини, но виждаме растежа и на останалите деца в книгата. „Дом за начинаещи“ се вписва в традицията на немския образователен роман, но книгата не е първият български пример, следващ линията на разказа за порастването. Дори да е част от движението, романът на Видински се отличава от останалите примери като „Ане“ на Камелия Панайотова и „Нас, които ни няма“ на Антония Апостолова чрез погледа към миналото. Мястото, което авторът описва, разбива представата за детския дом като изпълнен с мрак, зловещи истории и насилие. Видински се обръща назад не с гняв, а по-скоро с премерена носталгия и благодарност.
Структурно книгата не следва хронологичен ред, а е съставена от отделни части, с които се придвижваме във времето. „Дом за начинаещи“ е споменен роман, който напомня на мозайка, съставена от множество парчета. Веднъж обединени, те водят до цялостно повествование. Изборът на Видински да пресъздаде историята на детството си фрагментарно прави книгата сложна за разбиране, но по този начин пътуването в спомените изглежда автентично. Романът звучи като дневник, в който на места авторът размишлява върху преживяното. Поглежда през очите на 13-годишно дете, но и на възрастен, за когото връщането назад е повод за преосмисляне на миналото.
„Дом за начинаещи“ е своеобразна игра с времето и езика. Ориентираме се чрез споменатите от автора години, но и през събитията в романа, превърнати в подсказки и нов начин да се разгледа повествованието. Малкият Емануил попада в среда, където България е слабо позната. На децата в дома отнема време да се научат дори да произнасят името му, а асоциациите на възрастните започват с твърдите български възглавници и завършват с курортния комплекс „Албена“.
Езикът, чрез който децата в дома намират път един към друг, се оказва не немският, а общочовешкият език на музиката, футбола, любовта. Страниците на романа озвучават групи като „Нирвана“, „Дийп Пърпъл“, „Куин“ и „Ю Ту“. Тази всеобщата страст към музиката предизвиква почуда у преподавателите в книгата „Дом за начинаещи“. „Това нежелание да си част от света наоколо, потъвайки само в собствените си звуци и фантасмагории, не вещае нищо добро за поколението след падането на Стената“, казва учителят им по история. Именно музиката обаче се оказва свързващата нишка, която превръща децата, все още „начинаещи“ в живота, в млади хора, способни да помагат, комуникират и приемат различията у другите
Дори темите, които вълнуват децата най-силно да са музиката, училището и първите трепети, „Дом за начинаещи“ от Видински успява да се превърне в огледало на случващото се навън. Споменават се Стената, войната в Югославия, Прехода, Световното по футбол през 94 г., но отново през очите на подрастващ. Говорейки за миналото, авторът съумява да не преповтори казаното и представя нов поглед към 90-те. Разподобената гледна точка между детство и зрялост е сред силните страни на книгата.
Последните страници на романа съвпадат с края на престоя на малкия Емануил в Германия. На 6 август 1994 г. вратите на дома се затварят зад гърба му, а последното сбогом идва трудно. „Очите на сбогуващия се бяха прекалено привикнали към този живот, за да кажат истински сбогом“, пише авторът. Емануил прекарва в дома три години, но три десетилетия по-късно Видински пише, че „усещането е за цял един живот“.
На тръгване от Калбе героят побира вещите си в два кашона. Единият от тях оцелява и 30 години по-късно отварянето му води до часове, прекарани в ровене из миналото и потъване в спомени. В настоящето всичко, случило се в Германия, за писателя изглежда като „чужда история, която някой някога му е разказал“.
„Дом за начинаещи“ е роман за паметта – на децата в дома, на поколението, растящо през 90-те, на времето на касетите и уокмените, на Световното по футбол през 94 г., на автора на книгата. Три десетилетия по-късно писането на романа помага на Видински да погледне собствения си живот от дистанцията на времето.
Разходката из спомените се оказва нужна за писателя, носи носталгия, води до прозрения. А както пише и Димитър Кенаров в думите си за романа: за Емануил Видински връщането „там, където е бил“, е начинът да преоткрие мястото си днес.
Емануил А. Видински, „Дом за начинаещи“, изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2023
