Йоанна Нейкова
Когато встъпите в мюнхенския музей за модерно изкуство Pinakothek der Moderne, ще откриете, наред с мащабните платна на някои от най-важните художници от групата на сюрреалистите, и една от по-неизвестните, но не по-малко енигматични картини на Рене Магрит – „Тълкуване на сънищата“ (La Clef des songes, 1927). Платното става част от постоянната колекция на музея едва през 2013 г. като частно дарение, но бързо се превръща в една от емблемите на сюрреалистичната секция на Пинакотеката.
Магрит рисува „Тълкуване на сънищата“ през 1927 г. Недвусмислено заглавието препраща към Зигмунд Фройд и неговото съчинение „Тълкуване на сънищата“, а с това и към мощното влияние, което психоанализата оказва върху художествените търсения на редица творци от първата половина на века, в това число и Рене Магрит. Дали обаче, отвъд пряката психоаналитична референция, не се крие още нещо, една своеобразна теория, която Магрит разгръща както в поредица от изображения, които рисува в периода 1926-1966 г., така и в няколко кратки текстa и писма от същото време.
В един от тези текстове – „Относно заглавията“ – Магрит споделя принципа, който следва при избора си на заглавия. Там четем следното твърдение: „Връзката между заглавието и картината е поетична, т.е. тя улавя само някои от характеристиките на обекта, които обикновено не знаем, но които понякога усещаме интуитивно“. Картините на Магрит действително работят с онова, което логиката все още не е успяла да изясни и често заглавията се стремят да уловят подобно предчувствие, собствената ни интуиция. Поради това заглавията на платната на Магрит са ключ към картините му само ако позволим да бъдем водени от една друга логика на означаване.
Именно това можем да открием и в „Тълкуване на сънищата“ (1927). Важно е да се отбележи обаче, че това не е единствената творба на белгийския художник, която носи това заглавие. Платното от 1927 г. е включено в поредица от изображения, които разиграват тази различна логика на означаване. През 1930 г. Магрит рисува втората версия на „Тълкуване на сънищата“, като тя, за разлика от първата версия, представя шест предмета в шест рамки на черен фон. Пет години по-късно се появява и трето платно със същото заглавие – разликата в този случай е, че три от думите под предметите са на английски език, а последната – на френски. В тази серия можем да включим също така „Живото огледало“ (Le Miroir vivant, 1928), както и „Измамата на изображенията“ (La Trahison des images, 1928) – представяща лула, под която е изписано Това не е лула – и която се превръща в емблема на концептуалните търсения на Магрит[1].
Какво обаче в намираща се в мюнхенската Пинакотека на модерното изкуство първа версия на „Тълкуване на сънищата“ е интригуващо – това, което непосредствено забелязва онзи, който се е изправил пред изображението, са четири предмета, разпределени в четири самостоятелни рамки на черен фон – чанта, сгъваем нож, листо и гъба – и придружени от текст под всеки от тях. Подобно на илюстрация, извадена сякаш от издание на La Petit Larousse illustré – популярният френски енциклопедичен речник, в който речниковите статии са придружени от схематични изображения с илюстративна функция, картината на Магрит назовава това, което изобразява.
Дали обаче можем да проявим същото доверие към Магрит, каквото бихме имали към La Petit Larousse? Истината е, че Магрит не е толкова услужлив, тъй като в привидната простота на изобразеното той проиграва това, което можем да определим като миметична заблуда. В какво се изразява измамата тук? Думите в картината не корепсондират с изображенията, под които са изписани. Под чантата имаме изписана думата Le ciel (Небето), под ножа – L’oiseau (Птицата), а под листото – La table (Масата). Единствено последната от четирите думи, долу вдясно, назовава правдиво изобразената над нея гъба – L’éponge. Така тези сдвоени образи и думи представят двойната заблуда, в която Магрит ни въвлича – нито думите означават изображенията, нито изображенията илюстрират думите.
Мишел Фуко нарича това несъвпадение между двата елемента в картините на Магрит разплетена калиграма[2]. Ако при калиграмата удвоятането на образ и текст функционира утвърждаващо, при Магрит тази референциална връзка е разкъсана, при което сме умишелно въвлечени в една игра на подобия, която по думите на Фуко „въвежда отношение на отрицание между показаното и назованото“[3]. И докато Фуко изгражда интерпретацията си на основата на тази двойна игра на едновременно отрицание и допълване, която се разкрива между наличието на лулата и изречението Това не е лула, в картината от 1927 г. Магрит предлага друга, макар и сходна заблуда. Затова и няма да е изненадващо, че белгийският художник ще настоява, че „Един обект не е толкова привързан към името си, че да не можем да намерим друго, което да му подхожда повече“.
Цитираното тук твърдение е част от експерименталното му есе под формата на серия илюстрации, носещо заглавието „Думите и образите“ (Les mots et les images). Публикацията е включена в брой на списание La Révolution Surréaliste от 1929 г. В същия брой се появява и „Втори манифест на сюрреализма“ на Андре Бретон. По това време Магрит вече се е установил в Париж, като още с преместването си от Брюксел към френската столица той се превръща в незаменима част от сюрреалистичните среди и една от ключовите фигури на групата около Бретон. Така в „Думите и образите“ под формата на 18 двойки текст/образ Магрит проиграва въможностите, по които могат да се отнасят език – обект – образ и различните модуси на означаване, с които си служат езикът и визуалният образ, мислени в съпоставка.
Така например Магрит отбелязва, че „Понякога една дума не служи за нищо друго, освен да означи себе си“, при което придружава твърдението с рисунката на очертано празно поле, в чиято вътрешност е изписана думата ciel (трета рисунка, първа колона). На друго място четем „Понякога името на предмета, замества образа“ (пета рисунка, първа колона); или пък „Понякога имената, изписани на платното, обозначават конкретни неща, а изображенията – неясни неща“ (пета рисунка, трета колона), както и „Всичко ни кара да си мислим, че между обекта и това, което го представя, няма голяма връзка“ (трета рисунка, втора колона).
Изглежда, че този ескперимент на Магрит, поместен в списанието на сюрреалистите, представлява синтез на изобразителните търсения на белгийския художник от този период. Той ще продлжава да се вълнува от темата за отношението между думи и образи още дълго време и затова не е изненадващо да открием, че през 60-те години, в кратка кореспонденция с Мишел Фуко, е разисквал тези свои идеи. В архива на Фуко се откриват две писма[4], които Магрит е адресирал до френския теоретик. Те са с близки дати, като първото е от 23 май 1966 г., а второто от 4 юни същата година.
В първото от двете писма Магрит споделя бележките си към наскоро публикуваната книга на Фуко „Думите и нещата“. Художникът коментира двете понятия подобие (resemblance) и сходство (similitude), като отбелязва, че рядко биват ясно разграничени. За Магрит нещата не се отнасят едно към друго на принципа на подобието, а на принципа на наличното или отсъстващо сходство – така, както се отнасят граховите зърна, които са сходни както видимо (по цвят, форма и размер), така и невидимо (по природа, вкус и тегло), без да се наподобяват едно друго. За Магрит единствено мисълта може да изразява подобие, тъй като тя наподобява това, което светът й предлага. Същевременно нарисуваният образ, твърди Магрит, е видимият образ на невидимата мисъл. Така за него нарисуваният образ е нематериален по своята същност и не прикрива нищо, докато материалният, видим обект крие друго видимо нещо. И макар да изглежда, че невидимото винаги е изкушавало повече интерес и е било привилегировано пред видимото, няма съществена причина да се придава повече важност на едното или на другото. Онова, което е важно според художника, е „мистерията, предизвикана от видимото и невидимото, която може да бъде провокирана по принцип от мисълта, обединяваща „нещата“ в мистериозен порядък“[5]. Можем само да предполагаме какъв отговор от страна на Фуко са получили разсъжденията на Магрит.
Така при друг случай Магрит ще сподели следното за собственото си творчество: „Моите картини са видими образи, които нищо не прикриват; те пробуждат усещане за мистерия и действително, когато човек види някоя от тях, си задава простия въпрос: „Какво означава това?“. Ала то не означава нищо – защото мистерията също не означава нищо – тя е непознаваема“. Магрит е определян за най-реалистичния сюрреалист – и действително, сравнен с деформираните, почти разпадащи се образи на Салвадор Дали или органичните, уловени сякаш в процес на метаморфоза форми при Макс Ернст, картините на Магрит „нищо не прикриват“. И именно в тази своя неприкритост те удържат мистерията си, провокират желанието да разберем онова, което те така открито излагат. Няма да е преувеличено да кажем, че най-изкусният трик на Магрит е тази обезпокоителна откритост, която неговите платна показват, всекидневното, баналното е безпардонно изложено пред погледа ни и едновременно с това напълно изместено и отдалечено от всеки наличен опит, от всяка позната референция. „Какво означава това?“ обаче е не просто наивният въпрос, който всеки в даден момент си задава, изправен пред картина на Магрит. В действителност „Какво“ означава „това“? е въпросът, който истински интересува Магрит през цялото му творчеството.
[1] Безспорно за това допринася и прочутият анализ, който Мишел Фуко предлага в есето си от 1968 г., „Това не е лула“. Вж. Мишел Фуко, „Това не е лула“, В: Генеалогия на модерността, прев. Владимир Градев, София: Изток-Запад, 2016, с. 105-124.
[2] Мишел Фуко, „Това не е лула“, с. 109.
[3] Пак там, с. 111.
[4] Писмата на Магрит до Фуко са публикувани и в превод на английски език, вж. Michel Foucault, This is Not a Pipe, Trans. James Harkness, Berkley, Los Angeles, London: University of California Press, 1983.
[5] Цитат по изданието Michel Foucault, This is Not a Pipe, Trans. James Harkness, Berkley, Los Angeles, London: University of California Press, 1983, p. 57.
