Магическото поле на образа, или любов не от пръв поглед
Франческа Земярска
На 9 май 1954 г. Маргьорит Юрсенар напуска Париж с „Ориент Експрес”, който пътува за Щутгарт. Писателката е в компанията на своята любима и преводачка Грейс Фрик. В Германия двете прекарват няколко месеца – и не, Германия първоначално не буди у Юрсенар възхитата, която тя изпитва към Средиземноморския свят. По спомените на Грейс знаем, че писателката непрестанно се оплаква от умората, която я застига вследствие на тежката храна. С лекота можем да извикаме на помощ размислите на император Адриан по отношение на простотата храна: „Гърците ни превъзхождаха в това отношение: тяхното вино с вкус на смола, хлябът, поръсен със сусам, рибите, печени на скара на самия морски бряг, неравномерно почернели от огъня, с полепнали като подправки пясъчни зрънца, задоволяваха глада направо, без да усложняват излишно тази най-проста човешка радост (…) храната беше толкова прясна, (…) скромна, но достатъчна, тя като че ли съдържаше във възможно най-сбита форма частица безсмъртие“[1]. На първо време за Юрсенар в Германия все нещо не е като другаде, тя не успява да се потопи в немския делник. В едно от писмата ѝ до нейния скъп приятел Константин Димарас, който по това време е в Гърция, тя пише, че му завижда за Олимп и че с удоволствие би заменила целия Рейн само за една капка вода от Алфей.
Юрсенар вече е била във Франкфурт, Кьолн, Щутгарт, Хайделберг, Тюбинген, но повратната точка на това нестихващо желание да бъде другаде идва с придвижването от провинция Баден-Вюртемберг към Бавария. Там първа спирка на Юрсенар и Фрик е Вюрцбург, който ги привлича с най-стария фестивал за класическа музика, посветен на Моцарт. Крачката от отегчение към вживяване, от умора към възхита, от бездействие към писане е влизането в Мюнхен и околностите му на 6 юли 1954. Години по-късно Юрсенар ще каже, че в този град „[н]ачинаещите писатели, вечните студенти, чужденците, дирещи културата, там са на всяка крачка. Хеда Габлер хвърля поглед на шедьоврите в Пинакотеката и тръгва да обикаля бутиците, докато добросъвестният Юрген Тесман си води бележки върху домашния поминък през Средновековието; Тонио Крьогер и Густав фон Ашенбах спират за няколко дни на път за Италия или, обратно, на връщане, и в унес говорят за нощите на Неапол и залезите на Венеция; Освалд Алвинг, поел назад към Норвегия, обезпокоен от световъртежите си, се задържа във Франкфурт или в Мюнхен, за да се консултира с добър лекар. За едно младо сърце пътешественическата обсесия е почти винаги следствие от любовната“[2].
На 5 септември 1954 г., почти два месеца след пристигането си в Мюнхен, Юрсенар попада под омаята на езерото Щарнберг. Двете с Грейс решават да отидат до градчето за една късна закуска, но това място, което преди тях е привличало Томас Ман, Т. С. Елиът, Бертолт Брехт, Райнер Мария Рилке, Лу Андреас-Саломе и още много, не оставя безразлични френската писателка и Грейс Фрик. С цялата любов, която двете споделят към природата, те се завръщат неколкократно към Щарнберг до края на своя престой в Мюнхен, а също така предприемат походи покрай езерата високо над Митенвалд.
Отвъд природата около Мюнхен, човек би могъл да си въобрази кои са онези места в града, които най-силно биха приковали погледа на Юрсенар. Бихме могли да допуснем, че дълго е гледала статуята на Антиной като Озирис, част от колекцията на император Адриан от неговата вила в Тиволи, макар да не се намират сведения за подобна „среща“. През 80-те години на XX в., в края на своя живот, Юрсенар дава серия от интервюта, в които пряко разкрива някои свои неосъществени истории, похвати и възгледи. В един такъв разговор тя заявява, че най-ценно оръжие и най-мощното сетиво за нея е зрението. Зрението, което с повече усилие и упражнения може да сглоби един образ, съставен от хиляди други.
Тази игра на въображението Юрсенар започва да практикува още преди да достигне 10-годишна възраст, в залите на Лувъра, които посещава почти всеки ден, за да съзерцава скулптури и картини. Вече 51-годишна Юрсенар продължава да упражнява съставянето на един образ, а в Мюнхен тя намира толкова много подходящи места, като любимото ѝ е Старата пинакотека. Юрсенар изобретява техника, която нарича упражняване на образа. Това е страстна обсебеност от образа, която се състои в усилието по събиране на възможно най-много вариации на изображения, скулптури и обекти, свързани с лицето, което авторката се опитва да проумее. За да види какво е онова, което стои зад хората и нещата от този свят, то трябва най-напред да изгради образа, който ги скрива. Това тя нарича магическо поле на образа. Само дългото и упорито съзерцаване на образа позволява той да засмуче наблюдателя, а през подобно засмукване образът се разпуква и разрушава – така може да се проникне отвъд него. И тук не става дума за един конкретен образ, а дори за въобразяването, измислянето, сътворяването на такъв – еднакво е усилието на Юрсенар да състави образа на император Адриан и да измисли учения Зенон. По повод избора на актьор за филма по „Творение в черно“ Юрсенар пише на режисьора Андре Делво, че и най-реалистичното изображение не е отражение на действителността, а винаги уникалното същество е прекомпозирано, сглобено от въображение и сетивен допир. Посочва му, че Зенон е и Еразъм на Холбайн, и алхимикът писател Парацелз на Рубенс, и предполагаемият лекар на естонския художник Михаил Зитов, и бюстът на Джон Фишър, епископ на Рочестър [виж четирите изображения]. Що се отнася до музеите, в които с най-голям успех тя пресътворява това магическо поле, това са Маурицхаус в Хага, Националната галерия в Лондон, Кралският музей на изящните изкуства в Брюксел, Лувърът в Париж и Старата пинакотека в Мюнхен. Винаги след тези посещения обаче Юрсенар си купува репродукции на онези образи, които иска да продължи да съзерцава и да води с тях въображаеми диалози.
Тези 136 дни, или малко повече от четири месеца, прекарани в Германия са оставили в творчеството на Юрсенар ярък отпечатък в едно от най-емблематичните ѝ есета – „Времето, този велик ваятел“. Книгата с есета, носеща същото заглавие, излиза през 1983, но голяма част от размислите в него са породени от редицата посещения на Глиптотеката в Мюнхен.
Отвъд упражняването на образа, Юрсенар преживява в Мюнхен и една разтърсваща история, в която двете с Грейс се оказват, излизайки от хотела си на път за изпращане на коректури за Ню Йорк, до колата на немския актьор Райнхолд Шюнцел, запомнен като зловещия учен във филма на Алфред Хичкок „Небезизвестните“ (Notorious, 1946). Актьорът току-що е получил инфаркт – Грейс и Маргьорит се притичват на помощ на него и съпругата му, но Шюнцел умира малко по-късно в болницата. Години след това Юрсенар си спомня тази история във връзка със смъртта на нейното любимо куче, което издъхва в ръцете на Грейс след сблъсък с кола. Тази сцена от октомври 1971 повтаря за Юрсенар далечния ѝ вече спомен от септември 1954, но това е друга история, тъй като кучетата на Юрсенар и пресътворяването им в текстове са самостоятелна глава в нейното творчество, което заслужава отделен разказ.
С нощния влак за Париж на 22 септември 1954 Маргьорит Юрсенар и Грейс Фрик напускат Германия, за да отидат да гледат поставянето на Юрсенаровата пиеса „Електра или свалянето на маските“. Със завръщането си във Франция Юрсенар започва да работи върху текст за творчеството на Томас Ман по повод сборник за неговата 80-годишнина. Така цялата следваща година Юрсенар мисли върху Ман, немския дух и вероятно се връща към своите лични спомени от езерото Щарнберг – можем да си позволим да кажем, че от момента на пристигането си в Германия до завършването на есето върху Ман се простира немският епизод в живота на писателката.
[1] Юрсенар, Маргьорит. Мемоарите на Адриан. Прев. Нели Захариева. София: Народна култура, 1983, 20-21.
[2] Юрсенар, Маргьорит. Благочестиви спомени. Прев. Юлиан Жилиев. Том I. Лабиринтът на света. Мемоари. София: Стигмати, 2006, 134.
