Анатомия на тъгата
С поетичния си замах и меланхолична ирония Георги Господинов е един от най-оригиналните гласове в европейската литература. В романа си „Физика на тъгата“, публикуван през 2011 г., той анализира абсурдите на комунистическoто минало в родната си България. „Времеубежище“, отличен с международната награда „Букър“ през 2023 г., се занимава с новата мания на Европа към миналото. Действието се развива в специална клиника за деменция, чиито стаи са обзаведени в стила на различни десетилетия от ХХ век, а романът е буквално залят от спомени.
Склонното към експерименти творчество на Господинов, което включва поезия, романи, театрални пиеси, сценарии и оперни либрета, винаги успява да плени читателя чрез самобитния глас на своя разказвач. В новия си роман роденият през 1968 г. писател задава един съвсем различен, дори неочакван тон. „Градинарят и смъртта“ разказва с голяма нежност и смирение за болестта и смъртта на баща му. Всеки път, когато нещата станат твърде трудни, авторът се спасява със забавните истории на баща си „за всеки случай“. Например, когато разказва за неуспешните му опити като предприемач след падането на Берлинската стена. Хуморът се превръща в лек срещу тъгата. Никога досега обаче Господинов не ни е позволявал да надникнем толкова интимно в неговия живот.
Романът има своята формална структура, но в центъра му е поставена личната болка, покрусата от смъртта на бащата. Синът е до него в последните му седмици, докато слуша историите му и възродяването на общите им спомени. По този начин Господинов вписва индивидуално преживяната смърт в световната митология, като се позовава на Библията, Епикур и Омир. И Одисей наблюдава при завръщането си своя стар баща, който работи в градината. След това Господинов се позовава на Сюзан Зонтаг и Борхес, чийто надгробен надпис в Женева напомня любимата фраза на баща му: „Няма страшно“.
Смъртта говори латински
„Градинарят и смъртта“ е мемоарна книга; едновременно изповед и моментна снимка. В 91 кратки глави романът улавя страданието в края на живота; изпускането в леглото, болката, физическото разпадане. Жестокостта става непоносима, когато Господинов чете и се опитва да разбере терминологията зад медицинските изследвания на баща си, давайки си сметка, че латинският език е не просто мъртъв език, а е езикът на самата смърт: „Смъртта говори латински“.
В книгата става дума за трансценденция, евтаназия и стратегии за оцеляване на опечалените. Градината преминава през целия текст като метафора. Тук, сред кокичетата и розите, за които бащата се е грижил с любов, чудото на живота се случва, когато градинарят се завръща при последното си пътуване, за да се слее с градината.
Емоционално откровение
Завръщането е усвоено още приживе: докато твърде заетият син-писател препуска през света, от четене към четене, от едно награждаване към друго, баща му търпеливо го чака в градината. Там не само часовниците отмерват по друг начин времето, там дори жизненият радиус е стеснен. В действителност краткият роман разказва историята на цяло едно поколение, което, подобно на бащата, е живяло в Източния блок и за разлика от сина, не обикаля света след 1989-а, а напротив, масово си остава у дома.
През социализма бащите основно отсъстват, спомня си Господинов. Те са по фабрики, ТКЗС-та и събрания, много рядко при семействата си у дома. Може би това е насърчило и културата на мълчанието, която Господинов приписва на българската култура и която е в основата на този разказ за баща и син. Неспособността да се изразят силни чувства като „обичам те“ или „съжалявам“ ярко контрастира с емоционалното откровение на Господинов.
Когато светът започва отначало
Много неща подсказват, че в „Градинарят и смъртта“ не става дума за алтер его, а за гласа на самия автор. Във всеки случай, четейки книгата, човек добива доста точна представа за това как мисли и чувства Господинов – като брат, съпруг, баща и син. Цезурата на смъртта е разделила живота му на преди и след, както Мойсей е разделил Червено море. Смъртта обаче е представена не само като страшна, но и като почти помирителна, когато позволява на хората да преодолеят старите вражди.
„Баща ми умря и Баща ми умира“ са две съвсем различни изречения“, се казва в началото на 33-та глава. Първото изречение е факт, а второто е роман, „история със смени на надежда и отчаяние“. Напрежението произтича от разликата между това, което предшества смъртта, и самото умиране. Понякога бащата вече е умрял, а след това отново е жив. Но подобно на Шехерезада авторът отново и отново отлага момента на самата смърт. Той предпочита да прескача напред-назад, не се придържа към никаква хронология и по този начин вписва собствената си покруса в текста.
Изобретяване на самотата
В концентрични кръгове всичко се върти около болестта на бащата, чиито последици метастазират в целия текст. Когато бащата най-накрая моли сина да легне до него и да държи ръката му, а синът го прави и отказва да го остави да умре, това е безкрайно тъжно и нежно едновременно – и опровергава установената преди това теза за егоцентричния траур на опечалените в един изоставен свят.
Много синове на писатели са преработвали чрез писане смъртта на бащите си – Михаел Ленц, Пол Остър или Феридун Заимоглу. Господинов започва да пише книгата на ръка, докато баща му все още е жив. Чрез спомените от детството и семейните истории романът в крайна сметка се превръща повече в книга за живота, отколкото за смъртта. „За какво говорим, когато говорим за смъртта? За живота, разбира се, за цялата му възхитителна нетрайност“ пише опечаленият и сякаш светът ще започне наново след тази смърт. Не само раждането на дъщерята и смъртта на бащата са екзистенциални гранични преживявания, но и самият разказвач се превръща в гранична фигура между миналото и бъдещето.
Какво остава? Не повече от един малък черен бележник. Бележките могат да се възприемат като своеобразно завещание, тъй като дневникът на бащата е изпълнен с инструкции как да се грижим за градината. Преди това синът е отчаян, защото никой не го е научил как се умира. Сега изоставеният знае какво да прави. В крайна сметка в този чуден роман градината се превръща в негово убежище.
САНДРА КЕГЕЛ
„Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“, 19.05.2025
Когато цветята разказват
Вероятно ще се учудят розите, когато цъфнат тази година. Къде е мъжът, който ни засаждаше, подрязваше, поливаше и обичаше, къде е отишъл това лято? Той няма да се върне повече, поне не в образа, в който те са свикнали да го виждат през целия им досегашен живот. Починал е малко след цъфтежа на кокичетата и синът му би трябвало да им съобщи новината. Но в това отношение усеща известна неловкост. Той не е градинар като баща си. Не с цветя и зеленчуци ще остане в паметта на земята, а с истории. Въпреки че те не цъфтят.
Георги Господинов, великолепният български писател, който бе удостоен с Международната награда „Букър“ за своя роман „Времеубежище“, от край време успява да пише големи истории, съзерцавайки света от микроперспектива. Първият му роман „Естествен роман“ – през погледа на една муха, „Физика на тъгата“ – от перспективата на гол охлюв. Сега Господинов е написал книга за починалия си баща. И за неговата градина. Книга на преображението: „Баща ми беше градинар. Сега е градина“. Писателят чете цветята, дърветата, зеленчуците, всичко, което е засадил баща му, като своеобразна биография на бащата. Книгата е изпълнена с нежност и пъстрота, с обич и красота.
Откакто може да мисли, бащата на Господинов е градинар. В началото на живота си поради нужда. Започнал е със засаждането на лук – било малко след края на Втората световна война, царял е недоимък на стоки и недостиг на добри търговски идеи. Едно лято в района, в който е отраснал, се усетила остра липса на лук. Така че за следващата година той замислил засаждането на много лук. Надявал се всички да си купят от неговата продукция и да го направят богат. За жалост, доста хора наоколо имали същата идея и в крайна сметка никой не изкупува лука му. „Баща ми все повече заприличваше на един Дон Кихот на селскостопанското предприемачество… Уж вършеше всичко, както трябва, но нищо не се получаваше накрая“.
Е, „нищо“ не е съвсем правилно. Лукът е бил произведен, само дето е бил безполезен и бащата не е знаел как да се отърве от него. Но е могъл да разказва за него и за онова лято с огромния излишък на лук. „От малките си провали баща ми правеше хубави истории. А той умееше да се проваля.“
Така тази книга се превръща не само в сърдечна биография на бащата чрез описание на цветята, но и в своего рода история на възникването на творчество на сина. Защото бащата на автора, макар и никога да не е записвал нищо, като изключим един малък тефтер, изпълнен с всекидневни записки покрай градинарството му, е бил неуморен разказвач. Към края на живота си той градинарства и разказва, отдалечавайки от себе си смъртта. „Тази Шехерезада – баща ми! Не спираше, печелейки ден след ден с всяка история, сякаш знаеше, че спре ли за малко, зимата ще се върне и той няма да доживее ни кокичета, ни кукувица, ни Гергьовден…“
Господинов си спомня различни думи, подарени му от бащата; думи, които той е поел и съхранил в себе си. Например „тихналък“. Когато и да дойде моментът за „седене на тихналък“, „Обикновено се усеща по залез слънце, на свечеряване, когато и тишината е прозирна, а птиците спират да пеят за малко“ – тогава баща му е изцяло при него. Но най-вече в цветята, когато цъфтят. „Баща ми ни е оставил все пак последни думи, казах си, напролет ще ги прочетем.“
Представя си колко шумно и изпълнено с истории ще бъде там, където сега лежи баща му. През времето, изминало от погребението му, са изникнали многобройни нови гробове. Господинов е сигурен, че баща му отдавна е започнал да говори с всички. Може би дори лази по нервите на някои от тях. В края на краищата те не могат да избягат. А Шехерезада сякаш винаги е дежурна. Дори ако същинската цел на нейното разказване – да победи смъртта – някак си е станала излишна там долу.
Книгата на Господинов е колкото за бащата, толкова и за началата на собственото му писане. За наследството на градинаря, продължило да живее в него. Като един вид зелен алхимик. Бащините цветя е превърнал в романи, които се четат по цял свят. И както го утешава негова приятелка, виждайки го унил заради осъзнаването, че споменът за баща му си отива безвъзвратно: „Той е навсякъде в книгите ти“.
И така, изреченията, които е поставил в самото начало на тази градинарска книга, се отнасят не само за нея, но и за всички произведения на Георги Господинов, сина на градинаря: „Бих искал да има светлина, следобедна и мека светлина в тези страници. Това не е книга за смъртта, а за тъгата по живота, който си отива“.
ФОЛКЕР ВАЙДЕРМАН
Die Zeit, 17.05.2025
Превод от немски: ЕМАНУИЛ А. ВИДИНСКИ
