Катерина Йегорушкина
Катерина Йегорушкина е украинска писателка, член на ПЕН клуба на Украйна и Украинската национална асоциация за арт терапия. Лектор в TED. Автор е на над двадесет книги, чиито права са продадени в десет държави (САЩ, Великобритания, Швеция, Дания, България, Полша, Литва и др.). Тя има магистърска степен по история, теория на литературата и компаративистика, а също така е защитила докторантура в катедрата по психология и конфликтология на Националния университет „Киевско-Могилянска академия“. Книгите на Катерина Йегорушкина са отличени два пъти в класацията „Книга на годината“ на BBC (2022, 2023), а шведското издание на книгата „Моята принудителна ваканция“ печели наградата „Питър Пан“ (2024). Стипендиант е на програмата „Documenting Ukraine“ (Institute for Human Sciences, Vienna). След началото на пълномащабната инвазия Катерина събира свидетелства в деокупираните територии в близост до фронтовата линия, провежда доброволчески срещи с деца бежанци и работи върху книга с есета и литературни репортажи за войната. На български език са преведени книгите ѝ „Приказки за смелчаците от Орехова гора“ (изд. „Сиела“, 2022) и „Моята принудителна ваканция“ (изд. „Лисиче“, 2024). Йегорушкина е една от съавторките на „Речник на войната“(изд. „Жанет 45“, 2024).
Откъсът е от новата нехудожествена книга на писателката „И тогава къщата ни се превърна в кораб. Гласовете на свидетелите“ – посветена на темите за дома, детството, родителството и културния живот по време на война. В продължение на две години К. Йегорушкина интервюира стотици свидетели на руската агресия срещу Украйна: възрастни и деца; цивилни, военни, доброволци; на фронтовата линия, в деокупирани територии и в центрове за украински бежанци в чужбина. „Всеки разказ е пътешествие не само сред факти, които биха могли да бъдат доказателство в съда срещу агресора, но и пътешествие през вътрешни светове: чувства, ценности, лични значения, благодарение на които моите свидетели са успели да оцелеят и да се съхранят. Тези истории са едновременно болезнени и лечебни. Те очертават емоционалното наследство на войната – нещо, с което бъдещите поколения ще трябва да се справят, така че е важно да започнем пътя на осъзнаването сега” (К. Егорушкина, от предговора). Книгата съдържа литературни репортажи, есета и бележки в дневник. Предвижда се книгата да бъде публикувана в Украйна през септември 2025 г. от издателство „Лаборатория“.
Срещнахме се с Дмитро и Марина в замък, заобиколен от вода, разположен в полското село Войновице. Стените на тази рицарска резиденция са преживели много войни и сега ще чуят за друга, която бушува в центъра на Европа в този момент, по време на нашия разговор и продължава да отнема човешки животи. Дмитро Сергеев е украинец, роден в Норилск и затова има руски паспорт. По време на окупацията на Нова Каховка той организира подслон за жителите на града в нощния си клуб и помага на украинските активисти и доброволци. За това окупаторите го отвеждат на разпит, а по-късно започват да го убеждават да им сътрудничи. Марина Сергеева по образование е учителка по география. Второто им дете се ражда по време на окупацията под звуците на експлозии. Накрая те решават да се евакуират. Говорим за дългото пътуване през окупираните територии, принудителния живот в Крим и избора да бъдеш украинец.
Норилск
Там е моята родина. Не съм я избирал. Просто там съм се появил на бял свят, защото родителите ми са работели в Норилск. Вече в съзнателна възраст разбрах: „Добре, момчета. Стига ми толкова от Русия. Отивам да живея в Нова Каховка – в родината на баща ми и майка ми. Защото там ми харесва. Защото ние, украинците, имаме много различен манталитет“. Дали съм имал илюзии по отношение на руснаците? Не, никога не съм имал. Родил съм се там и помня всичко доста добре отвътре, от кухнята. До 2005 г. въпросът за националността не беше повдиган кой знае колко. След това руската страна започна рязко да определя всички по националност. Нарекоха ме „хохол“. Като тичаш във ваканцията с момчетата в Каховка, после занасяш със себе си украински думи на север. Но не се обиждах, приемах го като комплимент. После започнаха някак много злонамерено да го правят. Настройваха обществото. Норилск е индустриален град. Изглежда така сякаш ядрената война вече е минала оттам. Лоша екология ли? Там няма никаква екология. В радиус от 5 км тундрата е изгоряла. Всичко е сиво и мрачно. Някога обичах този град заради детството си, младостта си… Но сега нямам никакви сантименти. Всичко изгориха на 24 февруари.
24 февруари
Първият удар през нощта на 24-ти беше по близкото военно поделение. Прозорците ни се изпочупиха. Бременната ми съпруга грабна малката ни дъщеричка от креватчето и я занесе в тоалетната – нашето единствено укритие. Едва там видяла, че носи дъщеря ни с главата надолу. Започна да ми се гади от паника. Трябваше да спася дъщеря си и бременната си жена. Първоначално исках да мина през ВЕЦ-а. Добре че не тръгнах. Първите смъртни случаи в града ни бяха точно там. Окупаторите разстреляха кола с едно семейство. Очевидци разказваха, че децата били още живи, кървящи, но руснаците не пуснали лекарите при тях. Най-малкото било на месец и половина…
Нощен клуб
Решихме да се скрием в мазето. Имах голям нощен клуб в центъра на града – дискотека, билярд. Отворихме вратите за жителите на града и след два часа мазето беше пълно. По това време вражеската авиация действаше активно над града – виждахме как над нас летят ракети. Страхувах се, че жена ми ще направи спонтанен аборт… Възрастните изпадаха в паника. За да разсеем по някакъв начин децата, им пуснахме анимационни филми от проектора, направихме дискотека. Мазето ни е добро, експлозиите почти не се чуваха. Единственото, което беше трудно да се обясни на децата, беше защо не могат да излязат навън да се разходят. Когато хората преодоляха първоначалния шок, започнаха масово да се включват като доброволци и да си помагат. Фермерите започнаха да идват и да раздават продукти: зеленчуци, яйца, месо. Спомням си ясно как още кънтят изстрели, всичко се тресе, а един фермер стои в центъра на града насред площада и раздава зеле на хората. Безплатно.
Разпит
Веднъж руски войници ме спряха за проверка и ме заведоха в един сутерен. Не харесаха нещо в телефона ми. Докато ме проверяваха, накараха ме да седна с лице към стената и започнаха да прещракват с автоматите. Когато разбраха откъде съм, попитаха ме дали някой не ме е обиждал заради езика ми. Мълчах. Тогава дойде главният и ме попита същото.
– Ако ти отговоря честно, сигурно ще ми фраснеш един.
– Не, не, кажи ми, интересува ме.
– Преди да дойдете, всичко ми беше наред. Канеха ме да водя официални събития – Деня на младежта, Деня на града. Говорех на руски и нямаше проблеми. Кого дойдохте да защитавате тук?
Той постоя, помълча и след един час ме пусна. След това идваха още няколко пъти у нас на проверка.
Митинг
Когато дойдоха малко на себе си, хората организираха митинг срещу окупацията[1]. Имах оборудване, монтирах професионални високоговорители на площада, пуснах химна на Украйна и помогнах на момчета, които познавах. След митинга при тях дойдоха военни и момчетата изчезнаха. Все още не знам къде са двама от служителите ми. Дойдоха при мен три-четири пъти, но аз откровено излъгах. Предстоеше жена ми да ражда, детето ни е малко… Така че героизмът беше излишен.
Кръстче
Родих по време на окупацията под звуците на експлозии. В десет без пет. Лекарят се пошегува, че съм успяла преди вечерния час. Бях единствената родилка в отделението.
Около полунощ окупаторите започнаха да изстрелват ракети точно до нас. Те често се разполагат в близост до детски градини, училища и болници, за да не им отговарят подобаващо. Притисках бебето към себе си, трябваше да подпиша документите, а ръцете ми трепереха. Лекарят каза: „Поне сложете кръстче“. Това и направих.
Доброволци
Доброволчеството стана изключително опасно. Един го откараха в мазе, друг го разстреляха в колата. Олена беше едно съвсем младо момиче, собственичка на салон за красота, която първо направи укритие за себе си, а след това го превърна в база за лекарства. Предложих ѝ да премести лекарствата в моя нощен клуб, но си имах проблеми заради това. Няколко пъти идваха на проверки:
– Какво е това?
– Лекарства.
– Откъде са?
– От Украйна.
– Как така, бе, мамка му, са от Украйна?
Последният път Олена карала лекарствата под „градове“. Често се случва да спират колите, да изхвърлят лекарствата направо на пътя, да ги унищожават, да стрелят по гумите и да казват „Карай!“. А там да има инсулин и всичко, което може да спаси човешки живот. Ей така, на асфалта.
Предложение
Предложиха ми да стана колаборант. Беше много опасно да откажа, но слава Богу успях някак си да се откача. Приятелите ми, които сега воюват, просто не биха ме разбрали. Аз сам не бих се разбрал. Отворих бара – трябваше да заработвам за семейството си. Понякога там идваха и окупатори. Един път нашите набиха руснаците. За тази работа ги вкараха в мазето за месец и ги измъчваха. Някои не излязоха оттам. По-точно излязоха, но с краката напред. Един се върна жив и каза, че не съжалява за нищо.
Веднъж разговарях с окупатор, който се е бил край Мариупол. Той каза:
– Отидох заради истината.
– И какво стана? – попитах.
– От триста се завърнаха само тридесет.
– Защо така?
– Виж, знам какво става. Но имах заповед…
– Нали имаш и картечница!
– Искаш ли да ти я дам?
Син
Синът ми от първия брак живее в Норилск. Две години преди войната той учеше в украинското училище при нас, а преди това прекарваше всичките си летни ваканции в Украйна. Планираше да се премести в Нова Каховка след като завърши училище. Сега в училището им цари пълен идиотизъм: карат ги всяка сутрин да пеят руския химн, а три-четири урока седмично са посветени на „Разговори за важните неща“. По това време учителите им обясняват защо деца като тях трябва да умират в Украйна. Идват и окупатори и се опитват да се оправдаят защо убиват украинци. Казват „изчистихме“, вместо да кажат „убихме“ нечий баща, майка или дете. Първоначално синът ми отказвал да посещава тези уроци, но когато го принудили, той и приятелят му започнали да пеят украинския национален химн по време на урока. Отначало тихо, а след това по-силно… И какво стана? Обадиха се на майка ми, опитаха се да се свържат с мен в Нова Каховка и заплашваха, че ще го отведат в център за задържане на непълнолетни. Опитаха да водят разговори по методически инструкции със сина ми, като му казваха, че рускоезичните в Украйна ги потискат. „Живял съм там – казал им синът ми. – И никога не са ме притеснявали“. Казали му, че са отишли да защитават хората. „Като защитавате баща ми с бомби в Нова Каховка ли?“ Не знаели как да отговорят на това. Когато имаш личен опит, пропагандата не работи. Накрая казали, че да се пее на украински е престъпление и синът ми престана. Но запази мнението си. Много се гордея с него!
„Селитра“
Събитието, което накара голяма част от жителите на града да напуснат, беше „селитрата“. Уцелиха склада с боеприпаси. В радиус от 3-5 км изчезна всичко – чисто поле. Окупаторите казаха, че там е имало селитра, но всички го знаеха. След това отново започнахме да слизаме в мазето. Беше страшно, но се опитвахме да се шегуваме с децата, казвахме им, че „бам! бам!“ идва от фойерверки. Но те усещат всичко… По-голямата Василина беше на 1 година и 10 месеца и вече имаше нервни кризи. Един път тя си седеше на дивана и правеше сапунени балончета. Чу се силен трясък. От страх дъщеря ми разля сапунената вода по дивана и изтича да се крие разплакана в тоалетната. Тогава решихме да си тръгнем. Не можехме да заминем за Украйна, защото руснаците биха ни разстреляли в колата. Затова решихме да минем през Крим.
Крим
След като напуснахме Нова Каховка, чакахме почти година да ми направят задграничен паспорт. Наехме апартамент в Ялта и си намерих работа като електротехник. Веднъж, докато правехме ремонт в едно училище, намерих материали от предизборния щаб на Янукович. С методически инструкции, в които се говореше за „един народ“, че „Русия е наш приятел“… Намерих цяла купчина попълнени бюлетини, с които хората бяха гласували срещу референдума. Непреброени. В Крим и в Русия има много военни играчки. Сякаш са обсебени от това. Шият униформи за деца, правят детски каски, автомати. В Ялта момченца с такива униформи и балаклави си играят по детските площадки. С ума си разбираш, че това са просто деца с промити мозъци, но ги възприемаш вече като окупатори. Защото хора със същата тази униформа са насочвали автомат към теб, унищожили са това, което обичаш, дошли са да отведат приятелите ти, отвели са ги в мазето и те повече не са се върнали.
Превод от украински: РАЙНА КАМБЕРОВА
[1] На 6 март се провежда многохиляден митинг. – Б.а.
