Антония Апостолова
„Рожденият ден“ на Ваня Кралева (Жанет 45, 2025) е класическа популярна проза, която прави опит за осмисляне и на по-редки за литературата ни теми: отношенията във и със професията; дълбоко скритите детски травми; психичното здраве и кризата на средната възраст при мъжа (ако има мъжки вариант на чиклита – пичлит, то в първата си част този роман, макар и далеч по-сериозен като литература, може да се чете и така).
Да, иронията е умишлена и добронамерена, понеже – преди да поеме към истински драматичното и имагинерно-сюрреалистичното, за да психологизира случващото се с протагониста Алекс, авторката разчита на една умна, здравословна, симпатична ирония, с която „обработва“ или дори подиграва иначе конвенционални състояния и сюжети. Без да е хумористичен, този първоначален подход повдига стойността на текста; и чрез леко ироничното изтъкване на несъвършенствата му прави героя още по-близък и симпатичен.
Иронично звучи и анотацията – че става дума за мъж, чийто живот е успешен, уреден и безупречен. В рекламните анонси следващата логична стъпка е постепенното опровержение или резкият обрат. Хитрото обаче е, че от самото начало виждаме ясно как нищо от разказваното за живота на героя не е дори повърхностно съвършено (колкото и да става въпрос за white people’s problems). В разказа от трето лице през гледната точка на Алекс – щастливо женен мъж с близнаци, мениджър в консултантска компания – се наслагва усещането за неудовлетвореност, недостатъчност, неадекватност, изгубеност. Героят, страдащ от тежка хипохондрия, от страхове за децата си и непрестанни мисли за смъртта, не е просто във временна дупка, откъдето не може да оцени живота си. Той винаги е осъзнавал своята „второстепенност“ – и като дете, и като възрастен, но най-вече – винаги е страдал от неизменно чувство за вина априори, дори да не е отговорен; винаги е живял с усещането, че го чака възмездие или отмъщение. В продължение на романа Алекс ще се движи все повече към изравянето на пластовете на вината, оказала се в центъра на този роман. Ще е спойлър да разкрием каква е нейната ядка, но метастазите й проникват в социалните, работните и семейните му отношения, та дори в съня му (или по-скоро безсънието, с което се бори).
Алекс се очертава пред нас в своята крехкост. Привидно дребните, преувеличени оплаквания и притеснения се придвижват към все по-сериозни състояния, свързани с травматично минало. Неговата уязвимост и нестабилност изпъкват още повече на фона на съпругата му. По-стереотипно мъжкият образ тук е именно жената – винаги в кондиция и в контрол над всекидневието, децата, работата, задълженията, дома. Алекс е почти феминизиран, чувствителен, ирационален, пишещ тайно поезията, която се надява да остави след себе си – едновременно територия на чувствителна уязвимост, но и на малкото отстоявано от него „свое“. Хубавото е, че не ни се предлага герой, който е страхотен, но уж недооценен – Алекс е още по-симпатичен в своята недостатъчност, погрешимост, понякога дори нелепост. (Макар да чете много и някога, уверен в интелекта си, да е кандидатствал философия, резултатът му на изпита е бил повече от посредствен, а поетичните му опити са съмнителни.) И „специалността“, и „посредствеността“ му са под въпрос, но това не отнема от драмата, а я прави дори по-реална.
Умишлено или не, има намигване и към „Вълшебната планина“ на Томас Ман, тъй като тъкмо в едно селце в Алпите, в условията на току-що обявената пандемия, Алекс ще се натъкне на хора и ситуации, които да му позволят да достигне несъзнаваното си, да се изправи срещу чудовищата от миналото, да разрови пластовете на лепкавата, необяснима вина. Той ще достъпи дълбинно спомените си, провокиран от важна среща там. Това ще е опосредствано от малко нагласените събития, леко филмовите поведения и твърде напластената със случайности и съвпадения (мело)драматичната развръзка, водеща до хепиенд.
Да, в книгата има някои неща, които могат да бъдат адресирани, за да стане още по-добра: неестествени като езиков регистър диалози; логически, хронологически и психологически проблеми и недостоверност (само един малък пример – героят лекар е явно лекар по абсолютно всичко, вкл. изписващ психиатрични хапчета и правещ хирургически намеси, и години след отказа си от професията си има в планината „лекарска чанта“, заредена с каквото потрябва за сюжета, в срок на годност); неволно изпускане на гледната точка към други герои; странни реалии от социалистическото миналото на България (Коледа, госпожа?); както и може би най-важното – някак нелогичното спихване след кулминационния момент, в който Алекс открива най-важната истина за миналото си. Липсва достатъчен разказ и описание на очакваната веднага от читателя силна, продължителна, драматична реакция. Моментът някак потъва, банализиран – Алекс просто си прави кафе, потънал в мисли, и…
И все пак това не отнема от успешността на прозата като цяло, от умението да се поддържа съспенс, да се градят сцени – въпреки преразказването и многото подробности на места (последното всъщност ми допада). Ваня Кралева реди търпеливо наратива. И макар да използва и щампи, в текста има доста умни наблюдения, чувствителни психологически описания, интересни бележки. Засягат се теми като родителството, семейните роли и динамика; психичното здраве; усещането за сигурност; себеоценката; човешкия дълг и жертвоготовност; самотата; дихотомиите цивилизация – природа, социум – изолация, рутина и повторимост – свобода и непредвидимост, Ерос и Танатос. Ако трябва да откроим базови въпроси, които бележат книгата, то ето три: 1) Реално ли е всичко, което се случва около и с нас, или е конструкт на мозъка ни?, 2) Справедлива ли е съдбата – ако изобщо я има?, 3) Защо един грешен ход може да преобърне целия живот на едни, а други да остават дълго незасегнати и ненаказани?
Със сигурност тази книга ще предизвика достатъчно интерес у читателите и към следващата, която Ваня Кралева може би скоро ще напише.
Ваня Кралева, „Рожденият ден“, изд. „Жанет 45“, 2025
