Ирена Назарова
В последния си роман „Годината, която започна в неделя“ Яница Радева предприема деликатно, но решително пътуване назад – към 1967 година – за да зададе въпроси, които отекват напред. Това е роман за времето, което ни е създало, но и за онова, което тепърва предстои. Бъдеще в миналото не е парадокс, а поетична формула, защото в света на Радева именно миналото съдържа потенциала за разбиране, за помирение и за пречистване, дори за надежда.
Романът обхваща една календарна година – от неделя до неделя – и същевременно описва цял един живот в миниатюра: живота на обикновените хора на улица „Мечта“, в един типичен български провинциален град, разпознат от мнозина като Ямбол. Годината 1967-ма не е белязана от катастрофи или бурни исторически събития, а от притихване – тя е затишие пред социалистическата буря на 1968-ма, но и момент на наслоено безпокойство, на повсеместно усилие по „изграждането на бъдещето“, чиито контури са все по-неясни и празни.
Централни фигури в повествованието са малката Йоанна и нейната баба – Госпожата. Връзката между тях структурира романа не само сюжетно, но и морално. Йоанна гледа света с детско въображение, а Госпожата – с опита на оцеляла, сдържана интелектуалка, e принудена да играе роля и в живота, не само на сцената. Техният свят не е нито напълно реален, нито напълно фантастичен – това е действителност, пречупена през езика на поезията, през фрагментите на паметта.
Сюжетът е обогатен и с пъстра галерия от второстепенни герои – строителят с премълчаното минало, доносникът с лице на приятел, работничките със своите рутинни подвизи и крехки надежди – всички те са носители на различни нюанси на страха, компромиса и човешката устойчивост.
Стилът на Яница Радева се откроява като едно от най-съществените достойнства на романа. Използването на преизказно наклонение, свободното преливане между глаголни времена, лекотата на образите и меките лирични щрихи създават усещане за музикалност. Авторката сама определя звученето на книгата като ре минор – тоналност, в която меланхолията не отрича надеждата, а я съдържа в себе си. Четенето се преживява почти като слушане – езикът не само пренася, но и утешава.
Заглавието „Годината, която започна в неделя“ съдържа многопластова идея. Неделята – първият ден от седмицата – е белязана с религиозна и екзистенциална символика: начало, раждане, покой, общност. Но в романа неделята е и ден на личния празник, на тихата човешка споделеност – антипод на колективистките манифестации. Тя събира хората сред уюта на дома, а не на площада. И така в това уж обикновено заглавие се съдържа алтернатива на цялата идеологическа схема – животът започва в неделя, а не в конгресните зали.
Романът не се интересува от големите исторически събития – те са фон, сенки, слухове. На преден план са човешките съдби – болезнено реалистични и тихо универсални. Социализмът е присъстващ, но не като система, която трябва да бъде разобличена, а като атмосфера, в която героите дишат – оскъдно, често мълчаливо. Затова и паметта в романа е тиха, приглушена, но упорита – героите помнят, макар и без да говорят. А читателят усеща болката на онова, което не се казва.
Сред най-запомнящите се визуални елементи в романа е фобиоскопът – предмет, скрит от бащата на Йоанна, за да „прогонва страха“. Той е символ на вътрешната автономия, на способността да запазиш нещо лично дори в среда, която те иска напълно открит и предвидим. Подобен заряд носи и захарното петле – материално въплъщение на детското желание и крехка радост, но и на уязвимата, затворена в клетка свобода, както ни загатва и корицата на книгата. Същото внушава и финалният образ – детето, което се протяга към бъдещето. Това не е призив за действие, а израз на вяра, че все още е възможно човешко бъдеще, ако не забравим човешкото в миналото.
„Годината, която започна в неделя“ е роман на паметта, но и на прошката. Той не съди героите си, нито ги идеализира. В центъра не е голямата история, а малката истина. Това е книга за мълчанията, които трябва да бъдат чути, и за детайлите, които разказват повече от лозунгите. Това е роман, в който езикът е дом, а миналото – възможност, не капан.
И ако вярваме, че литературата трябва да бъде място за преосмисляне, за преодоляване на травми и за съхраняване на състраданието, то „Годината, която започна в неделя“ го прави без лозунги, без призиви, а с дълбоко човешка тишина.
Яница Радева, „Годината, която започна в неделя“, изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2024
