Калина Николова
Лятното безвремие се настанява съвсем естествено в този нов филмов прочит на „Добър ден, тъга“ от канадката Дърга Чу-Боуз. За режисьорския си дебют тя избира Лили Макинърни в ролята на непокорната Сесил, Клое Севини е загадъчната Ан, Клаес Бенг, познат от „Квадратът“, е бащата бохем Реймон, а неговата нова приятелка, фриволната Елза, е Наиля Арзун. За визията на филма тя се доверява на талантливия немски оператор Максимилиян Питнър, благодарение на когото природата на френския Лазурен бряг се превръща в един от главните герои. Заснет така, че всичко да изглежда възможно най-естествено, филмът потапя зрителя в едно лятно измерение, където жегата не тежи, а мързелът се превръща в поетично ennui. Под „мързел“ тук трябва да разбираме съзнателно безделие – осмислено губене на време, близко до латинското otium. Лятото е благоприятно време за героизма на безделниците, стремящи се към абсолютното нищо. Сетивността на това нищоправене не би била пълна без кадри като разлистването на вестник от вятъра, топящия се ягодов сладолед на масата, плътния звук от отхапване на ябълка, кожата, загаряща под слънцето. Темпото е бавно. Телата на героите, разположени в пространството, майсторски изпълват кадрите и добиват форма на картини. Това визуално съзерцание, което филмът предполага, идеално съвпада с духа на романа на Франсоаз Саган, по който е адаптиран. И ако той безспорно постига успех в изграждането на потапяща визуална атмосфера, слабите драматургични звена го отдалечават от определението „смел и революционен за времето си“ – нещо, което романът на Саган постига още с появата си през 1954 г., превръщайки се във вечна творба.
Сесил е на 18 години и прекарва лятото със своя баща Реймон и неговата нова любов Елза в отдалечена вила на Френската ривиера. Внезапната поява на Ан, стара семейна приятелка и близка на починалата ѝ майка, променя динамиката и хармонията между тримата. Лятната идилия се нарушава от ревност и новопоявили се чувства. Междувременно наблюдаваме Сесил, която се отдава на връзката си със Сирил, който подобно на нея прекарва лятото на Лазурния бряг с майка си. Ставаме свидетели на порастването на Сесил, което преминава и през това да наблюдава и изследва, без да осъжда, любовните авантюри на баща си. Тя дори посмява да се намеси в тях, създавайки сложен любовен триъгълник, за да го накара да бъде с жената, на която тя самата симпатизира повече.
Привидно простият сюжет на Саган скандализира френската общественост навремето – не само заради възрастта на своята авторка (Франсоаз е едва на 18 тогава), но и заради „неморалността“ на историята. Един от членовете на журито на литературната награда „Prix des Critiques“ (Награда на критиката) заявява, че романът „може да нанесе фатален удар върху образа на младите французойки в очите на чужденците“. Според Саган, която години по-късно коментира негативните реакции след появата на романа, неодобрението можело да се обясни с конфликта с нормите на една все още „предимно католическа страна“. „Беше немислимо едно момиче на 17 или 18 години да прави любов, без да е влюбено, с момче на своята възраст – и да не бъде наказано за това“, пише тя 30 години по-късно. „Хората не можеха да понесат мисълта, че момичето може да не се влюби безумно в момчето и да не забременее до края на лятото. Недопустимо беше също така младо момиче да има правото да използва тялото си както пожелае и да изпитва удоволствие от това – без да бъде наказано.“ Факт е обаче, че въпреки – а донякъде и заради скандала, който романът предизвиква, следва огромен успех за Саган. Само във Франция през първите две години са продадени над 350 000 екземпляра.
Малко след това, през 1958 г., идва и първата филмова адаптация от емигриралия в САЩ австрийски режисьор Ото Преминджър. Режисурата му оставя усещане за привидна свобода, но плавните движения на камерата, фокусиращи се върху лицата на актрисите, издават онези скрити желания, които вълнуват вътрешния свят на съвсем младите жени – в ролите: Жан Симънс, Линда Дарнел, Джийн Тиърни и Джийн Сибърг. Но ако във филма на Ото Преминджър Сагановата лаконичност на сюжета – че ревността на Сесил към Ан води до трагични последствия – е разгърната с дълбочина и вътрешна логика на персонажите, допълнително подсилена от блясъка на цветовете на Синемаскопа и движенията на камерата, то във версията на Чу-Боуз липсва именно тази драматургична обоснованост. Героите сякаш се плъзгат по повърхността на събитията, без да носят видим емоционален или морален заряд зад действията си. От втората половина на филма, когато започва да претендира, че няма да остане само красиво съзерцание, поведението им започва да изглежда механично, продиктувано не толкова от вътрешната логика на персонажите, колкото от нуждата да се следва литературният първоизточник. С подобно усещане, струва ми се, би останал дори и зрителят, който предварително познава както сюжета, така и стила на романа.
Режисьорката Чу-Боуз прави смел избор, като поверява ролята на зрялата, прагматична и хладна Ан на Клое Севини. Избор, който, умишлено или не, поставя актрисата в странно несъответствие спрямо останалия актьорски състав, с което режисьорката може би цели да засили усещането за дисхармония и обреченост. Същите наблюдения прави Питър Дебрюж в своята статия във Variety: „Защо избираш икона на контракултурата като Клое Севини за роля на строга, прогресивна моралистка? Очаровани от талантливи, смели актьори, режисьорите сякаш не осъзнават колко неуместно стоят понякога те в подобен контекст и как тяхното присъствие разсейва от трагичната развръзка, която би трябвало да бъде в центъра на филма. Подобно на хода на Лука Гуаданино да избере Тилда Суинтън в римейка на „Басейнът“ на Жак Дере, Севини като че ли не принадлежи изцяло на света на филма и именно това несъответствие отнема от емоционалната тежест на трагедията, която следва на финала“. Същото не може да се каже за 26-годишната Лили Макинърни, която придава на своята Сесил нужната доза нежност и егоистично блаженство.
Но ако разглеждаме филма не толкова през призмата на фабулата, а повече като визуална кинотворба, въздействаща със способността си да ни отведе на Френската ривиера и да ни накара да не искаме да си тръгваме, то той се доближава (поне визуално) до естетиката на френската Нова вълна и най-вече до поетиката на кадрите в „Колекционерката“ на Ерик Ромер. Героите се припичат на слънце на терасата или лежат върху горещия пясък на своите ленени кърпи, потънали в мисли – сами със себе си и със своите желания, които невинаги и самите те разбират, но усещат дълбоко, лично и тревожно. Камерата ги наблюдава от дистанция и изгражда разказа от поредица статични, съзерцателни кадри. Всичко от екрана се усеща натурално и истинско, като спомен за едно лято, което се надяваш да задържиш още малко. И все пак – това небе, изпълнено с топлина, това безкрайно море, този изгарящ пясък – ще трябва да бъдат напуснати, а заедно с тях и онази безгрижна лекота, която предшества съзряването, през което освен Сесил трябва да премине и баща ѝ – Реймон. Есента в Париж е дългоочаквана и романтизирана в представите на приятелите им, с които Реймон и Ан споделят една от последните си летни вечери. И тя наистина настъпва – необратимо и тихо, но със себе си носи празнота, болка и вина.
Финалът е сдържан. В апартамента си в Париж, останали сами, Реймон и Сесил са принудени да живеят с последиците от своята небрежност и емоционално лекомислие. Сред разпилените книги и списания, в отсъствието на Ан и Елза, те трябва да се научат да градят живота си наново – без онази измамна лекота, която ги спасяваше от отговорност и с която успяваха да разтеглят хедонистичната идилия до точка на пълно безвремие. Порастването настъпва неочаквано и болезнено, като есен, за която не си бил готов. В този смисъл някоя от авторските песни на младата австралийка Джулия Джаклин би прилягала много повече на меланхолията, към която се стреми филмът, отколкото гръмката Felicità, която звучи в една от сцените. Защото Саган не празнува щастието шумно и буквално, а романтизира само няколко мимолетни мига от него – разтеглени до безкрайност, докато неизбежното порастване не настъпи, а с него и осъзнаването, че не можеш да избягаш от последствията на собствените си желания. Особено след толкова дълго и безметежно лято.
