Уилям Сароян
Не се бях подстригвал от четиресет дни и четиресет нощи и бях заприличал на няколко безработни цигулари. Сещате се за каква външност говоря: на гения, започнал да пуши трева и готов да влезе в комунистическата партия. Ние, варварите от Мала Азия, сме космати хора: като кажем, че трябва да се подстрижем, значи наистина трябва. Положението беше толкова тежко, че единствената шапка, която имах, вече не ми ставаше. (Пиша много сериозен разказ, вероятно най-сериозния, който ще излезе изпод перото ми някога. Затова се държа толкова лекомислено. Читателите на Шъруд Андерсън скоро ще проумеят какво говоря; ще разберат, че смехът ми е през сълзи.) Бях млад мъж, който имаше нужда да се подстриже, затова вървя по Трета улица (Сан Франсиско) към училището за бръснари, за да се подстрижа срещу петнайсет цента.
Трета улица, под Хауард, е цял квартал; представете си Бауъри в Ню Йорк, Мейн Стрийт в Лос Анджелис: представете си възрастни мъже и момчета, без работа, шляят се навън, пушат цигари „Бул Дърам“, обсъждат правителството, чакат нещо да се появи, просто чакат. Беше понеделник сутринта през август и много скитници бяха дошли в бръснарницата да се поосвежат. За японеца, който работеше на безплатния стол, чакаха единайсет души; всички други столове също бяха заети. Седнах и зачаках. Другаде, както би казал Хемингуей („И изгрява слънце“, „Сбогом на оръжията“, „Победителят нищо не печели“), подстригването струваше двайсет цента. Аз имах точно толкова и пакет „Бул Дърам“. Свих си цигара, подадох пакета на един от своите съвременници, който видимо се нуждаеше от никотин, вдъхнах сухия дим и се отдадох на размисли за Америка: какво се случва в страната от политическа, икономическа и духовна гледна точка. Съвременникът ми беше шестнайсетгодишен младеж. Май беше от Айова; можеше да изглежда чудесно, като стопроцентов американец, но беше закъсал, здравата закъсал. Недоспал, от няколко дни не се беше преобличал, беше малко уплашен и тъй нататък. Много ми се искаше да науча името му. Един писател винаги се стреми да узнае истината за лицата и за имената. Айова каза:
– Тъкмо пристигам от Салинас. На нивите с марули няма работа. Сега заминавам на север, към Портланд; ще опитам да си намеря работа на някой кораб.
Щеше ми се да споделя как стоят нещата при мен: отхвърлен разказ от „Скрибнър“, отхвърлено есе от „Йейл Ривю“, без пари за свестни цигари, протрити обувки, стари ризи, но не исках да досаждам с проблемите си. Трудностите на един писател винаги изглеждат отегчителни, малко преувеличени. Хората обикновено си казват: защо изобщо се захвана да пишеш? Налага се да се преструваш, че не си писател, затова му пожелах:
– Късмет на север.
Айова поклати глава.
– Надали ще стане, но все пак ще опитам. Нямам нищо за губене.
Свястно момче, дано не е умрял, дано не е измръзнал, че напоследък е адски студено (декември 1933 г.), дано не е потънал; той заслужаваше да живее. Айова, дано да си намерил работа в Портланд; дано да припечелваш; дано да си наел чиста стая с легло; дано да спиш нощем, да печелиш редовно, да крачиш щастлив, както се полага на човешко същество. Желая ти всичко най-хубаво, Айова. Няколко пъти съм се молил за теб. (Но въпреки това мисля, че той вече е мъртъв. Прочетох го на лицето му в деня, когато го срещнах, имаше у него нещо низко, звероподобно, а в същото време из цяла Америка постоянно прожектираха анимационен филм с онази песен „Кой се страхува от големия лош вълк?“, та ето докъде се свежда всичко; хората с пари се надсмиваха на смъртта, която се промъкваше коварно у младежи като младия Айова, преструваха се, че нищо такова няма, хилеха се гръмко по кината. Аз се бях молил за младия Айова, а се мисля за страхливец. Той сигурно вече е мъртъв, а аз седя в стаичката си и говоря за него, нищо повече.)
Започнах да наблюдавам японеца, който се учеше да стане бръснар. В момента бръснеше стар скитник със страховито лице – такова става лицето след дълги години избягване на живота, години на несигурност, на непринадлежност, на абсолютно лишение; забелязах как японецът се отдръпва (как отдалечава носа си), за да не усеща мириса на възрастния скитник. Тривиален момент от една история, който няма място в произведение на изкуството, но въпреки това го включвам. Младият автор неизменно се опасява да не пропусне някой съществен факт. Исках да науча името на японския младеж. Имената ме интересуват много. Установил съм, че имената на неизвестните хора са най-истински. Вземете например гръмко име като Андрю Мелън. Внимателно наблюдавах японеца. Опитвах се да отгатна мислите и чувствата му от начина, по който той не допускаше обонянието си до устата и ноздрите на стареца. Преди години, когато бях на седемнайсет, подрязвах лозите в лозето на чичо си, северно от Сангер, в долината Сан Хоакин, работех с няколко японци: Йошио Еномото, Хидео Судзуки, Кацуми Суджимото и още двама. Тези японци ме научиха на няколко прости израза: „здравей“, „как си“, „хубав ден, нали“, „довиждане“ и други подобни. Подметнах на японски към чирака в бръснарницата:
– Как си?
Той отговори на японски:
– Много добре, благодаря. – После додаде на безупречен английски: – Говорите японски, така ли? Да не сте живели в Япония?
– Не, за жалост – отвърнах. – Знам само няколко думи. Навремето работех с Йошио Еномото, Хидео Судзуки, Кацуми Суджимото, чували ли сте за тях?
Той продължи да работи, замислен за имената. Като че ли си повтаряше едва чуто: „Еномото, Судзуки, Суджимото“. После каза:
– Суздуки. Дребен мъж?
Потвърдих.
– Познавам го. Вече живее в Сан Хосе. И е женен.
Държа да разберете, че проявявам огромен интерес към спомените на хората. Младият писател ходи на различни места и разпитва хората. Опитва се да узнае какво си спомнят. В разказите си не използвам някакъв невероятен материал. В това повествование нищо няма да се случи. Не си съчинявам фантасмагоричен сюжет. Не създавам паметни герои. Не използвам изкусен стил. Не изграждам изискана атмосфера. Нямам никакво желание да продам този разказ или който и да е друг на „Сатърди Ивнинг Поуст“, на „Космополитън“ или на „Харпърс“. Не се опитвам да се съревновавам с великите майстори на разказа като Синклер Луис, Джоузеф Хъргесхаймър и Зейн Грей, хора, които наистина умеят да пишат, да си измислят истории, които се продават добре. Богати хора, познавачи на всички правила за сюжета, образите, стила, атмосферата и тъй нататък. Не копнея за слава. Не се стремя да спечеля „Пулицър“, „Нобел“, нито която и да е друга награда. Живея тук, далеч на запад, в Сан Франсиско, в тясна стаичка на Карл Стрийт, пиша за обикновените хора, разказвам им на простичък език неща, които те вече знаят. Аз само записвам, така че ако се отклонявам леко, то е, защото не бързам и защото не познавам правилата. Ако изобщо целя нещо, то е да покажа братството между хората. Това е амбициозно твърдение и звучи малко превзето. Човек обикновено би се срамувал да го направи. Би се притеснявал, че изтънчените читатели ще му се присмеят. На мен обаче ми е все тая. Дори приканвам изтънчените читатели да се присмиват. Нали това ѝ е предназначението на изтънчеността. Аз не вярвам в расите. Не вярвам в правителствата. Възприемам живота като единствен в конкретен момент, милиони животи едновременно по цялата земя. Бебетата, които още не са се научили да говорят на никакъв език, са единствената раса на тази земя, човешката раса, всички друго е притворство: така наречената от нас цивилизация, омраза, страх, желание за сила… А бебето си е бебе. Братството на хората е в бебешкия плач. Ние растем, усвояваме думите на някой език и възприемаме света през призмата на езика, който владеем, не през призмата на всички езици или през отсъствието на език, през безмълвието; ние се изолираме в езика, който владеем. Ние тук се изолираме в английския или американския, както го нарича Менкен. Всичко вечно – с наши думи. Ако ми се иска нещо, то е да говоря на по-универсален език. Човешкото сърце, неподатливото на думи, онова, което е вечно и общо за всички раси.
Започвам да се чувствам виновен и некомпетентен. Наговорих толкова много, а сякаш не съм казал нищо. Тъкмо това влудява младия писател – усещането, че нищо не е казано. Всеки журналист би съумял да побере всичко в заглавие от три думи. Човекът е човек, би написал журналистът. Нещо разумно с доста подтекст. Аз обаче искам да използвам език, който внушава само един извод. Искам смисълът да бъде внятен и може би затова езикът е толкова невнятен. Кръжа около темата си, около впечатлението, което искам да създам, и се старая да огледам нещата от всички страни, за да имам цялата картина, картина на целостта. Старая се внушението на тази моя творба да бъде човешката душа.
Нека опитам отново: отдавна не съм се подстригвал и започвам да изглеждам мърляво, затова отидох в училището за бръснари на Трета улица и седнах на един стол.
– Оставете я по-дълга на тила – помолих. – Имам тясна глава и ако не ми оставите повече коса на тила, ще приличам на кон. Отгоре отрежете колкото искатe. Без лосион, без вода, срешете косата ми суха.
Както виждате, четенето прави човека самодостатъчен, а писането го прави внятен. Ето какво се случи. Не е бог знае каква история и причината е, че пропуснах от разказа бръснаря, младия мъж, който ме подстрига.
Той беше висок, имаше тъмно и сериозно лице, плътни устни, които аха да се усмихнат, макар и меланхолично, гъсти мигли, тъжни очи и голям нос. Видях името му на картичката, залепена за огледалото: Тиодор Бадал. Хубаво име, истинско, хубав младеж, истински. Тиодор Бадал се зае с главата ми. Добрият бръснар не говори, ако не го заговориш, колкото и пълно да е сърцето му.
– Това име, Бадал – подех, – американско ли е?
Аз съм арменец. Вече съм го споменавал. Щом ме зърнат, хората започват да се чудят, затова аз веднага съобщавам: „Аз съм арменец“. Или пък прочитат нещо, написано от мен, и пак започват да се чудят, затова ги осведомявам: „Аз съм арменец“. Безсмислена забележка, но те я очакват от мен, затова я правя. Нямам представа какво е да си арменец, нито какво е да си англичанин, японец или какъвто и да е друг. Имам смътна представа какво е да си жив. Това е единственото нещо, което силно ме интересува. Това и тенисът. Надявам се един ден да напиша важно философско съчинение за тениса, нещо от порядъка на „Смърт след пладне“, но съм наясно, че още не съм готов за такава творба. Имам усещането, че популяризирането на тениса сред хората по земята ще има огромен принос за премахването на расовите различия, предразсъдъците, омразата и тъй нататък. Надявам се, веднага щом усъвършенствам плоските удари и високите бавни топки, да се заема с това велико произведение. (Някои изтънчени хора може да останат с впечатлението, че опитвам да се подигравам на Хемингуей. Нищо подобно. „Смърт след пладне“ е красиво прозаично произведение. Като проза нямам възражения срещу него. Дори като философия нямам възражения. Намирам философските му идеи за по-добри от тези на Уил Дюрант или на Уолтър Питкин. Дори когато се прави на глупак, Хемингуей е прецизен. Той разказва точно какво се е случило и не допуска бързината на събитията да го тласне към прибързан разказ за тях. А това е много. Това е постижение в литературата. Да разкажеш спокойно същността и смисъла на нещо, което има съвсем кратка продължителност.)
– Арменец ли сте? – попитах.
Ние сме малък народ и когато арменец срещне друг арменец, това си е събитие. Винаги търсим човек, с когото да разговаряме на родния си език. Според преценката на най-амбициозната ни политическа партия на земята живеят почти два милиона арменци, обаче повечето от нас не споделят това мнение. Повечето от нас сядат с молив и лист хартия, разглеждат света част по част и предполагат колко е максималният брой арменци там, записват го на листа и после преминават към друго място: Индия, Русия, Съветска Армения, Египет, Италия, Германия, Франция, Америка, Южна Америка, Австралия и тъй нататък, и когато сумираме най-обнадеждаващите цифри, броят възлиза на по-малко от един милион. След това се замисляме колко големи са семействата ни, колко висока е раждаемостта и каква е смъртността (освен по време на война, когато кланетата увеличават смъртността), започваме да си представяме колко бързо ще нараснем, ако ни оставят на мира поне четвърт век, и оставаме много доволни. Винаги пропускаме земетресенията, войните, кланетата, глада и други подобни, но това е грешка. Помня благотворителните кампании за Близкия изток в родния си град. Чичо ми беше нашият оратор и успяваше да разплаче цяла зала арменци. Той беше адвокат и имаше страхотно дар слово. Първата катастрофа беше войната. Врагът унищожаваше нашия народ. Онези, които не бяха убити, оставаха бездомни и гладни, „собствената ни кръв и плът“, казваше чичо ми, а ние всички плачехме. Събирахме пари и ги изпращахме на своите сънародници в старата си родина. А след войната, когато бях вече по-голям, организирахме още една благотворителна кампания за Близкия изток, чичо ми застана на сцената в ритуалната зала на родния ми град и каза:
– Слава богу този път не е война, а земетресение. Бог ни накара да страдаме. Ние го почитаме чрез своите изпитания и премеждия, чрез страдания и болести, мъчения и ужасии (чичо ми също се разрида, разплака се), чрез лудостта на отчаянието, обаче сега той ни причини това, а ние продължаваме да го прославяме, продължаваме да го почитаме. Неведоми са пътищата Божии.
След въпросната кампания отидох при чичо си и попитах:
– Сериозно ли мислиш онези неща за Бог?
А той отговори:
– Това беше само риторика. Трябва да съберем пари. Какъв ти Бог? Пълни глупости.
– Но ти се разплака – настоях, а чичо ми отговори:
– Плачът беше истински. Просто не успях да се овладея. Сълзите бликнаха. Защо, за бога, трябва да бъдем подлагани на тези мъчения? Човеците не ни оставят на мира. Бог не ни оставя на мира. В какво сме се провинили? Нали уж сме набожни хора? Какъв грях сторихме? Отвратен съм от Бога. Отвратен съм от хората. Единствената причина да се изправям да говоря е, че не се осмелявам да си държа устата затворена. Не мога да понеса мисълта да умират още от нашите хора. Господи Боже, с какво съгрешихме?
Попитах Тиодор Бадал дали е арменец.
– Аз съм асириец – отвърна той.
Е, това вече беше нещо. Асирийците идват от нашата част на света, носовете им са като нашите, очите им са като нашите, сърцата им са като нашите. Езикът им е различен. Когато говорят, ние не ги разбираме, но много приличат на нас. Не ми стана толкова приятно, колкото ако Бадал беше американец, но все пак беше нещо.
– Аз съм арменец – казах. – Познавах няколко асирийски момчета в родния си град: Джоузеф Саргис, Нито Елия, Тони Салех. Ти познаваш ли ги?
– Джоузеф Саргис го познавам – отговори Бадал. – Другите не. Допреди пет години живеехме в Ню Йорк, после се преместихме на запад, в Търлок. Сега сме в Сан Франсиско.
– Нито Елия е капитан в Армията на спасението. (Не бих искал никой да заподозре, че си измислям нещо или че се опитвам да ви развеселя.) Тони Салех загина преди осем години. Яздел кон, който го хвърлил и после препуснал. Тони не могъл да се освободи, не можел да издърпа крака си от стремето и конят го влачил половин час, преди да спре. Намерили Тони, вече бил мъртъв. Бил на четиринайсет. Ходехме в едно и също училище. Тони беше способно момче. Много го биваше по алгебра.
Заговорихме се за асирийския и за арменския език, за стария свят, за условията там и други подобни. Подстригвах се за петнайсет цента и правех всичко по силите си едновременно с това да науча нещичко, да опозная нова истина, да оценя по нов начин чудото на живота, човешкото достойнство. (Човекът има огромно достойнство, не мислете, че няма.)
– Не мога да чета асирийски – каза Бадал. – Роден съм в старата си родина, но искам да се откъсна от нея.
Звучеше изморен – не физически, а духовно.
– Защо? – попитах. – Защо искаш да се откъснеш?
– Ами просто защото там всичко загина – отговори той през смях.
Повтарям думите му дословно, не добавям нищо от себе си.
– Някога сме били велик народ – продължи той, – но това е било вчера, завчера. Сега сме само глава от древната история. Имали сме велика цивилизация. Хората все още ѝ се възхищават. Но аз вече съм в Америка и се уча да подстригвам коси. Ние сме погубени като нация, свършено е с нас, край, така че защо ми е да знам езика? Нямаме писатели, нямаме новини… е, има някакви новини: от време на време англичаните насъскват срещу нас арабите, това е. Стара история, до болка позната. Новините и бездруго стигат до нас чрез „Асошиейтед Прес“.
Думите му бяха болезнени за мен като арменец. Открай време страдам заради изтреблението на своя народ. Но за пръв път чувах асириец да говори на английски за тези неща. Изпитах огромна обич към този млад мъж. Не ме разбирайте погрешно. В днешно време, ако някой мъж спомене, че обича друг мъж, веднага го обявяват за обратен. Аз вече обичам всички хора, дори враговете на Армения, които тактично не назовавам. Всеки знае кои са те. Нямам им зъб, защото си ги представям като отделни хора, които живеят само по един живот, и знам, сигурен съм, че сам човекът не е способен на зверствата, извършвани от тълпите. Ненавиждам само тълпите.
– И за нас е почти същото – казах. – И ние сме древен народ. Още имаме своя църква. Останали са ни някои писатели: Ахаронян, Исахакян и неколцина други, но иначе е почти същото.
– Да, знам – отговори бръснарчето. – Ние не се заехме с каквото трябва. Заехме се с простите неща, мир и спокойствие за семействата. Не посегнахме към машините, завоеванията и милитаризма. Не се заехме с дипломация, измами и изобретяването на картечницата и отровните газове. Е, няма смисъл да се разочароваме. Имали сме своето време, струва ми се.
– Ние сме изпълнени с надежда – отбелязах. – Всеки арменец на тази земя мечтае за независима Армения.
– Мечтае ли? – попита Бадал. – Е, това е нещо. Асирийците вече не могат дори да мечтаят. Знаеш ли колко сме останали?
– Два-три милиона – предположих.
– Седемдесет хиляди – каза Бадал. – Това е. На света има седемдесет хиляди асирийци, а арабите продължават да ни избиват. Избиха седемдесет асирийци на неголямо въстание миналия месец. Във вестника излезе един абзац, нищо повече. Още седемдесет от нас са унищожени. Не след дълго ще изчезнем от лицето на земята. Брат ми е женен за американка и има син. Не ни е останала надежда. Ние се опитваме да забравим Асирия. Баща ми чете един вестник, който пристига от Ню Йорк, но той е възрастен човек. Скоро ще умре.
След това гласът му се промени, той престана да говори като асириец и заговори като бръснар:
– Достатъчно ли отнех отгоре?
Останалата част от историята е безсмислена. Взех си довиждане с младия асириец и си тръгнах от бръснарницата. Прекосих града – шест километра и половина – до малката си стаичка на Карл Стрийт. Размишлявах над всичко: за Асирия и асирийците, за Тиодор Бадал, който учеше за бръснар, за тъгата в гласа му, за безнадеждността в поведението му. Това се случи преди месеци, през август, но оттогава не съм престанал да мисля за Асирия и все ми се иска да кажа нещо за Тиодор Бадал, потомък на древен народ, млад и буден, ала отчаян. Седемдесет хиляди асирийци, само седемдесет хиляди са останали от този славен народ, всички други са занемели в смъртта, под руините на прежното величие, а един млад мъж в Америка се учи да стане бръснар, един млад мъж горчиво оплаква хода на историята.
Защо не си измислям сюжети и не пиша красиви любовни истории, които да се превръщат във филми? Защо не изпращам по дяволите тези незначителни и скучни неща? Защо не се старая да се харесам на американската читателска публика?
Защото съм арменец. Майкъл Арлън също е арменец. Той угажда на читателите. Много му се възхищавам и съм на мнение, че той си е изработил прекрасен стил и тъй нататък, обаче аз не искам да пиша за хората, за които обича да пише той. Първо на първо, неговите герои са мъртви. Вземете Айова, японския младеж, и асириеца Тиодор Бадал: те може физически да вървят към смъртта като Айова, или да а приближават духовно като Бадал, но същината им е от неща, които са вечни за хората, и точно тази същина ме интересува. Няма да намерите такива хора на ярко осветени места да подмятат духовити забележки със сексуален подтекст или банални мнения за изкуството. Ще ги намерите там, където ги намерих и аз, и те ще бъдат там винаги – човешкият род раса, онази частица от човечеството, колкото асирийска, толкова и английска, която не може да бъде унищожена, частицата, която никое клане не убива, частицата, която нищо не може да унищожи – нито земетресения, нито войни, нито глад, нито лудост.
Този разказ е посветен на Айова, Япония, Асирия, Армения, на човешката раса по цял свят, на достойнството на човешката раса, на братството между живите същества. Не очаквам „Парамаунт Пикчърс“ да направят филм по това произведение. Мисля за седемдесетте хиляди асирийци, човек по човек, живи, велик народ. Мисля за Тиодор Бадал, който и сам е седемдесет хиляди асирийци и седемдесет милиона асирийци, и сам е Асирия, и е човек, който стои в една бръснарница в Сан Франсиско през 1933 година, и както и досега, сам представлява цялото човечество.
Превод от английски: НАДЕЖДА РОЗОВА
[1] Разказът е част от сборника с разкази на Уилям Сароян „Храбрият млад мъж на летящия трапец и други разкази“, който предстои да излезе в изд. „Колибри“.
