Емил Димитров
На италианските учители:
минали, настоящи и бъдещи
Шестте дни, прекарани във Флоренция (30 януари – 4 февруари 2024 г.), са дните, в които бе сътворена, изградена онази завършена представа за Флоренция, която съм търсил и която ще ме съпровожда и занапред. Столицата на Ренесанса надмина всичките ми очаквания, познания, мечти… Всъщност още от малък мечтаех да видя любимите си статуи на Микеланджело – онези от гробниците на Медичите. Сега чак до края на живота си (а може би и отвъд?) ще си спомням срещата на живо с осъществените си мечти… След хилядите книги, посветени на Флоренция, да се каже нещо ново, е безнадеждно начинание, но тук ще се опитам да направя тъкмо това.
I. Образът на града
Ще започна с един кратък преглед: амбициозната ми и плътна програма беше осъществена на малко повече от 80% (като неоспоримо доказателство бих могъл да приложа ръкописа на оригиналния документ); за съжаление, законите на физиката са непреодолими, едно тяло може да се намира по едно и също време само на едно място. Синдромът на Стендал ще остане познат за мен единствено по литературните му описания, които все пак не са лишени от основание: когато се намирах в Музея на катедралата (Museo dell’Opera del Duomo), имаше един момент (това се случи в края на втория ден), когато усетих, че трябва веднага да изляза навън.
Както се надявах, призраците на Гирландайо, Микеланджело и Андреа дел Сарто се оказаха благоразположени към мен и към желанието и намерението ми да задълбоча своите познания за творческата им дейност, която се е развивала по любимите им места, наситени с духовна енергия.
Флоренция ме посрещна с усмивка и с отворени обятия.
Град, озарен отвътре, откъм самия себе си.
Град, окъпан в блясък.
Тосканското слънце потвърди предварителното ми решение да подхвана символното „завладяване“ на града, като се отдалеча от центъра. Тъкмо от височината на Пиацале Микеланджело и на базиликата „Сан Миниато ал Монте” се открива изключителна гледка към/над града, която ще остане завинаги запечатана в ума ми. „Цялото е повече от сбора на частите“ – твърдят философите. Цялостният образ на един град има по-голямо значение от отделните впечатления, предхожда ги и ги предопределя. Ето защо преди тридесет години Флоренция, прекосена за ден, не ми беше допаднала: липсвал ми е цялостният ѝ образ. В същото време Сиена ми се беше сторила изключително хармонична и единна, като че изваяна от един-единствен каменен къс.
Базиликата „Сан Миниато” е обърната с лице към града, но всъщност е обратното – градът гледа към хълма на Сан Миниато, в който намира своята висота, своя връх.
От терасата пред старинната базилика Флоренция може да бъде съзерцавана като творба на изкуството. Това наистина прелестно място може да бъде интерпретирано и като убежната точка, в която се събират всички лъчи на линейната перспектива. Забележително е това, че тъкмо от местата на Микеланджело се открива незабравимата гледка към Флоренция, в която като три „колони“ изпъкват Старият дворец (Palazzo Vecchio) – вляво, катедралата „Санта Мария дел фиоре” в средата и забележителната базилика „Санта Кроче” вдясно. Прословутият купол на Брунелески се издига над града като мантия, която го закриля.
В хода на времето Флоренция като всеки град без съмнение е променяла своите размери, своите „одежди“, своите „лица“; понастоящем, поне от първата половина на XV в. насетне, основните елементи, които определят „структурата“ на гледката, остават едни и същи. Тази непроменена триъгълна структура е не само пространствена, но и смислова: можем да разпознаем в нея най-важните символи, които ни дават ключ към „четенето“ на града като единен текст. Дворецът символизира независимостта и свободата на града, катедралата – единството на Духа и стремежа да бъдат достигнати върховете на изкуството, а базиликата – Паметта и братския съюз между Данте и Джото.
Бих искал да споделя едно свое изненадващо откритие. Флоренция е незавършена не само в съвременния си вид (разбира се, във всеки жив град по света се строят нови сгради, текат преустройства и нещо трябва непрекъснато да се променя), но и в своето минало.
Във Флоренция то не е затворено в музеите и между страниците на книгите, но присъства и е достъпно тук и сега, като активен участник в „живия живот“ (Достоевски). Ето един необичен факт, който ме порази: на южната стена на романската базилика „Сан Миниато ал Монте” са изографисани образите на най-различни светци, но редицата им прекъсва внезапно в близост до абсидата: оставено е само едно бяло петно, върху което вдясно се виждат две рисунки с въглен. Това ми се стори много странно, така че попитах един монах дали това не са нещо като скици за фрески. „Не, това са рисунки на Содома, който е отказал да завърши фреските, защото монастирът не бил в състояние да му плати искания хонорар“. Оливетанският монах ми разказа историята така, сякаш сам той е бил свидетел на престоя на художника – един от последните представители на Сиенската школа – в монастира „Сан Миниато ал Монте” в първите десетилетия на XVI век.
Сякаш скиците на Содома (1477–1549) и целият монастир все още очакват художникът да се завърне във Флоренция, за да завърши своята фреска…
Както всички знаем от собствения си опит, първото впечатление винаги е от особена важност. Наистина бях направил твърде сполучлив избор: „Тайната вечеря“ от Андреа дел Сарто, изписана във валомброзанския монастир „Сан Салви”, е творба наистина изключителна по красотата и яркостта си, а същевременно и много добре съхранена. Едва сега разбирам защо тази творба е успяла да възпре както защитниците, така и нападателите на града по време на прословутата обсада от 1529–1530 г., когато фреската насмалко е щяла да бъде унищожена.
Без съмнение под влиянието на „Тайната вечеря“ на Леонардо, Андреа дел Сарто е представил фигурите на дванадесетте апостоли според типа композиция, утвърдена от Гирландайо. В композицията и изразителността на фигурите прочутият художник, ценен от Микеланджело, е постигнал съвършено равновесие между вътрешното напрежение и „спокойното величие“, както Йохан Винкелман определя differentia specifica на голямото изкуство.
Най-оригиналната част от фреската – такава е тя според единодушното мнение на мнозина критици в течение на векове – е горната половина. На нея майсторът е изобразил една тераса, на която към основната сцена се присъединяват двама персонажи на фона на вечерното небе. Това е малка жанрова сценка: единият от двамата държи поднос, а другият, опрял се здраво с ръце ò парапета на терасата, е обърнал погледа си към първия. Подобна композиция е действително необичайна и безпрецедентна: „Тайната вечеря“ е представена на ръба между сакралното и профанното, известната библейска сцена се разкрива за първи път пред погледа на двама свидетели и по този начин „художникът, който не допуска грешки“ (по определението на Вазари за Андреа дел Сарто), въвлича зрителя във вътрешността на изображението. Цветовата палитра на този художник е доста различна от обичайната за XV век: използват се по-скоро средно наситени тонове – оранжево, виолетово, зеленикаво, тюркоазено, които създават усещането за топлина, интимност и изразителност.
Ще се осмеля да го кажа направо: „Тайната вечеря“ в „Сан Салви“ е не просто абсолютният шедьовър на Андреа дел Сарто, но също и най-прекрасната картина, рисувана някога по тази тема. Представям си възмутените реакции: „Как е възможно! Всички знаят, че най-известната „Тайна вечеря“ е тази на Леонардо!“.
Така е, но „известен“ и „красив“ са две различни неща. Леонардо е абсолютен гений, въплъщение на универсалния човек, но универсалността често е пречка пред професионализма.
Действително, Андреа дел Сарто (1486–1530) е „единствено“ художник, но тук е мястото да припомня един забравен, ала много красноречив факт: в „Резолюцията на Великото херцогство от 24 октомври 1602 г.“ са посочени имената на дванадесетте художници, чиито оригинални творби би могло да бъдат изнасяни от Тоскана само със специални разрешения. Първи е посочен Микеланджело, следван от Рафаело и веднага след тях – като трети! – е тъкмо Андреа дел Сарто, докато Леонардо да Винчи е едва шести по значимост (L. Sebregondi, Andrea del Sarto, “Artedossier”, Giunti, p. 5). Колекцията на Палатинската галерия в Палацо Пити е неоспоримо доказателство за изключителния естетически вкус на тосканските херцози.
II. Една среща
„Пътешествениците са имали очи единствено за изкуствата, а не са били в състояние да разберат, че действителните шедьоври идват от сърцето“ – мъдро отбелязва Стендал в един пасаж от прословутия си пътен дневник „Рим, Неапол и Флоренция през 1817 г.“ (с. 196).
Тъкмо по повод на посещението си във Флоренция – място с изключителна концентрация на индивидуалния гений – бих искал да подчертая една проста истина: факта, че народът е истинският носител на културата, адресат и краен потребител на изкуството.
Ще приведа два прости и нагледни аргумента в подкрепа на тази теза. На първо място, опазването на подобно безмерно културно наследство в течение на векове е било напълно невъзможно без съвършеното съзвучие между културната политика на различните правителства и намеренията и ценностите на народа. Разбира се, има и неоценими загуби, но удивителното е, че на фона на един исторически период от над пет века загубите са всъщност нищожни. Трябва да отдадем заслуженото на местния патриотизъм, който е предотвратил разпиляването на гигантското културно наследство на града. Така например след изгонването на семейството на Медичите от дома им през 1494 г. конфискуваните от Палацо Медичи художествени творби са били продадени на търг, но при задължителното условие да останат във Флоренция. Ето защо „Давид“ на Донатело и „Раждането на Венера“ и „Пролет“ на Ботичели – три емблеми на западното и ренесансовото изкуство – се намират все още в родното си място.
Два красноречиви примера от историята на Флоренция през ХХ век свидетелстват за общностната енергия в опазването на художественото наследство и предаването му възможно най-непокътнато на бъдещите поколения: невероятният труд по преодоляване на пораженията след бомбардировките в края на Втората световна война и след безпрецедентното наводнение от 4 ноември 1966 г.
От друга страна, равнището на естетизация на флорентинската среда е наистина изключително. Магазинчетата и аптеките са подредени с изискан вкус и приличат на творби на изкуството; антиквариатите на Борго ди Онисанти са нещо като малки музеи „в продажба“, а собствениците им изглеждат така, сякаш сами произхождат едва ли не направо от епохата на барока или дори от по-рано… Не сме в състояние да схванем това изобилие от красота, ако изключим хилядите анонимни хора, които неоценимо много са допринесли за „спокойното величие“ на своята „малка родина“. Няма да се уморя да повтарям, че онова, което най-много ме поразява в Италия, е анонимната и всенародна гениалност, на чийто връх имената на Микеланджело и Рафаело се издигат просто като две „черешки на тортата“…
Впрочем най-известната фраза на Достоевски – „Красотата ще спаси света“ – се появява единствено в романа „Идиот“, написан тъкмо във Флоренция, както ни напомня за това паметната плоча, поставена в близост до Палацо Пити…
И наистина, „гъстотата на гениалност“, както бихме могли да кажем, „на квадратен метър“ във Флоренция е просто изумителна. Така например само през първото десетилетие на XVI в. (1501–1510 г.) в Столицата на Ренесанса, постоянно или в отделни периоди, са пребивавали и работили Леонардо, Микеланджело и Рафаело; Ботичели, Перуджино и Филипино Липи; Джулиано да Сангало, Якопо Сансовино и Андреа дел Сарто; Пиер Содерини, Франческо Гуичардини и Николо Макиавели и т.н. Важно е тук да подчертаем съвместяването на съперничество и приятелство между флорентинските художници и интелектуалци, но всъщност всички те заедно са построили една „държава на красотата“, една република на духа, чието могъщество се усеща чак до наши дни.
Флоренция-като-музей е неотделима част от цялостната Флоренция, ала е само онова нейно лице, с което тя е обърната към света; на мен лично повече ми допада градът за самия себе си, Флоренция на флорентинците, която усетих в последния ден в Олтрарно, близо до площада „Санто Спирито”, където всяка неделя се организира типичен италиански пазар. Флоренция е един съвременен град, туптящ с пулса на живота.
***
Хиляди са онези впечатления, които след завръщането ми у дома добиват очертания в мислите ми; впрочем само направените снимки са повече от пет хиляди! Срещата с Флоренция е несравнимо пътешествие във времето, истинска школа за мисълта и естетическия вкус.
Ако трябва да избера едно-единствено впечатление, бих се спрял на една случайна среща, която се случи в Залата на Петстотинте (Salone dei Cinquecento) в Стария дворец. Там беше разположена временна изложба по повод петстотингодишнината от рождението на Джовани Страдано – италианизираното име на фламандския художник и живописец Ян ван дер Страат (1523, Брюксел – 1605, Флоренция) – „дясната ръка“ на Джорджо Вазари, който изключително високо е ценял своя сътрудник в безчетните значими художествени начинания, осъществени по време на управлението на херцог Козимо I Медичи. Ренесансът е велико начинание на човечеството, в което са участвали множество изключителни творци, произхождащи на практика от всички части на Европа: става дума за всевъзможни художници и занаятчии – фламандци, немци, испанци, французи, далмати, гърци, българи и т.н. Но нека оставим разсъжденията по тази тема за друг път; сега важното е да разкажа накратко една незабравима случка.
Една групичка от петнадесетина ученици на около десетгодишна възраст, всичките с червени шапки и под ръководството на три учителки, се беше приближила до изложбата с рисунки на Джовани Страдано. Едната от тях, която обясняваше на малките любопитковци, посочи една рисунка и произнесе отчетливо: „Тази рисунка се нарича ски-ца“. След което даде на децата задачата да открият върху дървения таван на огромната зала онзи отрязък, където е била осъществена скицата на Страдано. Учениците се заеха със задачата с огромна концентрация и интерес и я решиха заедно без всякакви проблеми. Мога да свидетелствам, че на 31 януари 2024 г., към десет и половина сутринта, група флорентински деца научиха какво е скица.
Тази дребна случка подсилва увереността ми в бъдещето на Столицата на красотата. В мое присъствие учителите изпратиха най-важното послание на света: всички ние сме семена, хвърлени в браздата на собствената ни традиция, чиято азбука трябва да изучим до съвършенство. Традицията е онази твърд, от която се откъсва всеки от нас в търсене на собственото си щастие и успех.
И все пак не можем да бъдем щастливи, ако не сме достойни за щастието.
Учителите ни подготвят да бъдем достойни, без дори да си дават сметка за това.
Превод от италиански: БОГДАНА ПАСКАЛЕВА
